«Една вечер»

Един млад офицер, който току-що беше се завърнал от отпуск, в кръга на близките си другари, разказваше:

„Как прекарах отпуска си? — Разбира се, много неусетно. Има една обща формула, с която ние всички си служим: броени дни минават скоро. И наистина, всеки ден беше нещо като форсиран марш: непрекъснато тичаш по магазини, по срещи, по визити, разнасяш писма и много здраве, събираш колети. Колкото време остане пък помежду — равлечения, удоволствия, разходки. А всичко това се търси, намира и изживява пак така на бърза ръка, трескаво, жадно и лудо, като че се превзема с атака. И едвам се поокопитиш, едвам ти се избистрят сънищата и си мислиш, че тъкмо сега започваш — изведнъж преброените дни се свършват, в някоя тъмна и дъждовна вечер файтонът те довежда пред гарата, върху осветения циферблат на часовника стрелката показва пет-десет минути, които ти остават, и първото нещо, което вече те опомня — това е пронизителният писък на локомотива.

Но има часове, приятели, има часове, когато времето не само престава да хвърчи, но сякаш спира или върви тежко и болезнено бавно. Всичко ти става много познато, овехтяло, безцветно и неинтересно. Хората те гнетят с пустотата си, с дребнавите си сметки и неутолимия си егоизъм. И обзема те тогава неудържима носталгия за тука, спомняш си с радост за коравото легло и за големия огън на землянката, мислиш си за другарите, за войниците, за ординареца си, за верния си кон, за планините. Влече те тоя живот ако не с друго, поне с широкия си и свободен размах, с непритворната си и чистосърдечна привързаност, с всич-ко, което е грубо, сурово и тежко, но ясно, здраво и привично. Да, понякога това се случва.

Веднъж беше ме обхванало тъкмо такова настроение. Не исках да се срещам с никого, скитах се сам и безучастен към тоя шумен живот, наблюдавах го безрадостно и враждебно. Кой знай? — Може бя тъй понякога по-лесно се открива нещо от тайните и смисъла му.