«Ехо»

Ние сме твърде далече от тия полета, дето безбройни въоръжени маси с неудържимата и страховита сила на урагани се сблъскват една с друга. И може би, защото още няма опасност за нас, ние всеки ден говорим за войната с едно безгрижно и наивно лекомислие. Не искаме и не можем да вникнем в сложната и необятна загадка на това събитие, мисълта слабее и се помрачава, щом се опита да обгърне всичкия му ужас. А това е най-жестоката, най-колосалната борба, която още в първите си дни хвърли във всяка душа болката и гнета на страшен кошмар. И в тия вечери на кротка и нежна печал, когато на запад угасне и сетният слънчев лъч, на тъмното северно небе като че ли широко се разстила сянката на тревога и смут, и първите хладни пориви на есенния вятър сякаш идат от размаханите крила на смъртта…

Всеки ден идат до нас най-разнообразни новини. Те се чакат, поглъщат се и предизвикват радост у едни, огорчение и злоба — у други. Но струва ми се, между тях има много, които са чужди на всяка партийност и политика, които ясно и открито говорят за радости и скърби, неизменни и вечни. Те намират отзвук във всяка душа, защото са общочовешки.

Прелиствах чужди списания и вестници. В едно немско списание гледах една хубава рисунка — възрастен германски резервист, едър и снажен мъж, широка черна брада, яки плещи — от цялото му същество диша могъщата Кипяща сила на тевтонската раса. Той е облечен в новата си войнишка униформа. А няколко дни по-рано тоя човек е въртял тежкия железен чук, вървял е след плуга или е бил в някоя фабрика, дето сред хаоса на стоманените колелета той е напрягал желязото на своите мишци и пред жаравата на разпалените пещи в душата му е горял възторгът на здравия, честен и упорит труд. Сега той е войник. И пак така силен, горд и решителен. Минута на раздяла. В широките си прегръдки той държи най-малкото си дете, усмихва се и го милва. А при него други четири или пет търкат очи с малките си ръце, крият лица в дрехите на смутената и разплакана майка. Никога той не е бил тъй скъп, тъй любим и тъй хубав за тях. Но де отива? Защо ги оставя? Все тъй усмихнат и спокоен, с присвити рамене, той повтаря: „Отечеството“… Отечество? Какво е това? Какво значи за тях тая странна дума?