«В търсене на плът»

Миризма.

Мъртвецът се събуди и първото, което видя бе миризмата. Да, той я виждаше.

Виждаше я като хиляди гниещи трупове, пръснати по бойното поле; виждаше я като празен пълнител, димящо дуло, изстрелян куршум; като надвиснала гилотина. Приличаше на болест — многокрак бацил с хапещи челюсти. В гората тя щеше да бъде изгладнял вълк-единак с розова пяна, стичаща се от изплезения език, в океана щеше да е свирепа акула, а на война — щеше да е мината, върху която неволно си стъпил. В Космоса ще бъде сухият студен прах на вакуума, изгарящата орбита на Слънцето, огненият астероид в небето. Мимолетните образи на касапски нож, електрически трион, скалпел, скърцащи автомобилни гуми, високо напрежение, отвесни скали, природни бедствия, мълчаливо мрачно гробище… всички те сякаш се завъртяха в ярък, но жесток калейдоскоп, бавно претопяващ се в едно единствено нещо — миризма, която бавно чезне, а с нея чезнат и картините, на които напомня.

Целият предишен живот, съществуването на мъртвеца преди събуждането му, сега се разделяше с него, отпътувайки към място, което започващият да атрофира мозък не можеше да достигне.

Той се размърда. Изправи се и за пръв път съзря това, което щеше да вижда до края на живота си, на новия си живот… Това бяха предметите: бели стени, открехната врата, решетъчен прозорец, бледа примигваща лампа… и пространството отвъд стъклото. Но той ги възприемаше само като избледняващо усещане, вече не знаеше за какво точно служеха. Някъде припламваше остатък интелект, но той бе твърде слаб, за да освети все по-смрачаващия се свят. Доближавайки се до прозореца, той се мъчеше да възвърне старите възприятия, да отгатне смисъла, за който бе живял преди, ала всичко се отдалечаваше от него. Усещаше, че човешкото бяга от черупката на изстиналото му тяло и дори очите му, пред които бе паднала странна пелерина, изпъстрена с паяжини и с подскачащи искри, го предаваха на самотната тъма. Изпитваше страх… Боеше се от силната болка. Но не физическа болка — мъртвата тъкан не можеше да усеща… Безплътна призрачна болка, която нямаше аналог и все пак осезаемо се бе настанила в кухите лабиринти на вените, мозъка и сърцето му.

Болката му подсказа за глада.

Глад.

Думата завинаги остана да стърчи на улицата пред новия му дом, смъртта. Стърчеше като предупредителна табела и отсега нататък винаги щом погледнеше към моравата си щеше да вижда единствено този страшен надпис.