«Към природата»

Иван Вазов Към природата

Природо прекрасна, природо всесилна, що пълна си с дарби, с богатства безчет, с кои ни обсипваш кат майка умилна и с хубости дивни пленяваш ни глед. Безбройни години минали са вече, откакто създател могущий, велик с едното си слово из мрак те извлече прекрасна, безкрайна и вечна… във миг! На векове дълги живота прекара, минаха, изгниха без диря, без глас, но ти, о, природо, ни вехта, ни стара, си млада и нова как в първий си час! И днес пак тъй чудно се синьо вълнува туй девствено було над твойте гърди, де слънцето свети, де месецът плува, де бляскат безчетни лампади, звезди! И днес пак тъй утром във огън и в злато възтокът далечни лъщи, пламеней и в пролет цветуща в теб всичко богато се кити, младее, мирише и пей. Деца ти из твойта утроба родени, що с майчина милост отглеждаш, кърмиш, цъфтеят, па гинат на твойте колени: но ти се не бърчиш, ти пак си блещиш. Ти синове нови наново извличаш из гърди плодливи и там ги люлейш, и заран се лепо и с дражест накичаш засмяна и цветна и мирост им лейш. Обичам, природо, във часове мирни да гледам на тебе със жадни очи на гледки, картини обайни, обширни, в които ръката всесилна личи. В туй небо пространно, кое се пъстрее, и горите високи със снежни чела, в туй бляскаво слънце, що пламенно грее, в морята бурливи с бездънни легла аз виждам ти как си чудесна, безкрайна и колко велик е създателят твой, и колко съм малък, и твар тук нетрайна, ничтожен кат атом във твой шир и брой! Какво по-велико от твойто величье? Какво по-прекрасно от дивний ти лик?! О, слава на тоз, що тъй мъдро те кичи и пълни с хармонья, със сладост, с светлик! Не си ли ти отзив на мъдрост всезнайна, творенье гигантско на мощна ръка? Не е ли в теб видна таз личност нам тайна? Не е ли вплътена в теб, тъй да река? Не всуе човекът лишен от лъчите на светлий източник, с дух немощен, слаб, от толкоз величье ударен в очите, божил те, кланял се, мислил се твой раб. Поети, теб чеда любими, щастливи, кои си дарила с най-редкий си дар, не в тебе ли черпят тез мисли светливи? Не ти ли им вдъхваш тез песни и жар? Най-сетне в теб само, във твойте прегръдки нетленни и драги, о, майко света, духът ни отруден от светските мъки намира утеха, покой, радостта!

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-07-03 19:30:00

Реклама на сайте