«Тъмен герой (Разказ из смутните времена)»

Ненко се върна късно у тях си. Той и тая вечер си идеше намръщен, оклюхнал. Млад човек още — той мязаше на старец: стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен, а ход тежък и провлечен, като на болен човек; лицето му носеше строг отпечатък, какъвто дават дълговременните кахъри или всегдашната раздразнителност. Той се скара на децата, които крещяха на двора, и влезе в една от двете стаички в дъното му. Там беше запалена вече газева ламбица. В ъгъла легнала една жена с още младо, но изцедено лице. До нея момиченце в съдрана роклица подаваше й в пръстена паница нещо да пие.

Когато легналата видя Ненка, че влезе, тя си поизправи главата и попита със слаб глас:

— Какво е, Ненко?

Ненко хвърли шапката си, седна тежко на ковчега и подпря мрачно глава с ръцете, без да отговори.

Тя разбра онова, което питаше.

— Та нищо пак? — пошушна тя болезнено.

— Какво си? — попита той рязко, като стана.

— Пак тъй — отговори жена му.

— Не усети ли нещо от тоя лек?

— Не. Не сме купували, Ненко.

Ненко се обърна гневно към момнчето:

— Дело, нали ти дадох лев, къде го дяна?

Дъщеря му измънка нещо, па се просълзи.

— Слушай, Ненко, не се сърди — продума болната пребледняла, — ние купихме хляб с половината лев, защото, нали знаеш?… децата не можеш да ги придумаш… А с другото купихме газец и сапун…

Ненко се отвърна от жена си; люта мъка се изрази по лицето му. Той закрачи из стаята с очи втренчени към земята.

— И утре пак пари трябват… Осем гърла — и нито счупена пара нямам — избъбра той.

— Майчице! — изпъшка болната — какво да ги правя тия… Утре пак като ревнат да ядат… Доде имаше здраве, работеше се, та що-годе… Сега и аз съм се тръшнала — какво ще се прави, не зная. Виж, Ненко, виж… Като те гледам все така угрижен, че и аз няма да се дигна… Виж, виж, Ненко.

— Какво да видя, Ано? Става толкова време хлопам на хилядо порти — нищо… Труди се и бай Филип да ме тури на бачът — други се намести…

— Какво ще ти чини бай Филип? Еснаф човек. Ти големците дръж, Ненко… Иди пак при господин Хайкова. Ненко се намръщи.

— При Хайкова? Няма да ида вече: все „би щем и видя щем“ — колчем ида да го помоля… Еня го е много. Аз му бях потребен, когато трябваше депутат да го избираме… тогава какво не ми врече, само да съборим Стояна Кунчов! А сега?… Сиромахът и господ го забравя.