«Под есенните лъчи»

Иван Вазов Под есенните лъчи

De la depouille de nos bois

L’automne avait jonché la terre

Le rossignol était sans voix

Et le boccage sans mystere.

Оня ден, в сряда, слуховете за министерска криза бяха задържали всички столичани в града. Денят беше прекрасен. Слънцето радостно грееше от лазурното светло небе на есента и пръскаше въз умислената вече природа своята сладка, животворяща топлина, топлина тиха, пролетна… Княз Борисовата градина беше пуста, и полето отвъд нея беше пусто. Витоша, покрита с тънко було от първия сняг и обвита в прозрачна мрежа от мараня, добиваше странна някаква прелест и сякаш стоеше по-далеч в кръгозора. Аз напуснах алеите на княз Борисовата градина и се запътих към Курубаглар, чийто гъсталак, нашарен вече със златисти тонове на есента, блазнеше неодолимо душата ми със своята скръбна обайност и поетическо спокойствие. Горните стихове на Милвоа, учени още на чиновете на пловдивската гимназия, ми оживяха на ума и будеха спомени за една друга, минала пролет, минала безвъзвратно…

А министерската криза беше опустила полето. Никого не виждах да се разхожда в тоя ден — сладостен пролог на софийската великолепна есен. Далеко само нейде, зад укреплението, чернееха се в кръгозора две човешки сенки, уединени, безвестни. Само те се чернееха в безлюдния кър. Вероятно двама влюбени в тая министерска криза!

* * *

Седнах под сянката на един виш в Курубаглар, в меката тревица. Между клоните се отваряше вид на София — цяла бялнала от лъчите на слънцето. Градският шум стигаше омекнал и префинен до мене, приличен на един далечен стон. Меланхолията и покоят на гората от лески, вишове, тръносливки, липи, стройни тополи, която ме обгръщаше, тихият шопот на шумата, благодатното чувство на усамотеност и свобода тука, златните листа, които капеха въз мене… всичко това беше твърде хубаво, твърде поетическо. Зелените шубраки, гъстите шумаци тайнствено ме окръжаваха, като че криеха в своите тъмни пазви някакви сладки изненади. Въображението ми се настървяваше и вълшебният свят на поезията си фърляше булото въз тоя кът. Уви, син на един прозаичен век, аз нямах духовната наслада на древния елин, та с вяра да одухотворявам тая красива и тайнствена местност, толкоз идилична и толкоз пренебрегната.

При сѐ това министерската криза траеше още… Внезапно видях, че тук не беше съвсем пусто и безлюдно. Между клонака се провираха две — русалки не, а две жени в черно, една възрастна, другата по-малко възрастна и хубавка. Присъствието на тия посетителки наруши пълната усамотеност на тоя чаровен кът, без да му отнеме прелестта. Напротив… Двете госпожи минаха под няколко дървета, търсейки по-добро място или по-добра сянка, за да седнат. Аз се зачервих от мисълта, че за една минута бях помислил, че аз един съм, който обичам природата и ценя сладостта на мечтанията под сенките курубагларски. Не, имало и други мечтателки.

После ми дойде на ума, че може би аз седях във владението на тия госпожи, защото те погледваха с недоумение или стеснение към неканения гост. Тъй трябваше да бъде. Веднага се зачуха гласове и смехове зад шумака и един рояк деца и жени се показаха с връзки и със стъкла в ръцете, пресрещнати от мечтателките. Разбрах, че веселата дружина идеше да направи тука един полски пир — в разгара на министерската криза. Аз вече ставах излишен. Станах и си тръгнах нататък.

* * *

Гласовете се не чуваха вече под ореха, дето пак седнах. Аз се предадох изново на сладостната лен и тихи блянове сред зелената самотия на гората. Няколко птици цвъртяха близко някъде. През клоновете небето се синееше: разкъсани сребристи облачета се лутаха из ширините му, замрежвайки понякога слънчевото търкало̀, за да светне веднага още по-радостно и победоносно през клоните. Боже, колко е добро. Но през шумака туптенето на тъпани и пищенето на зурна екнаха недалеко и размътиха тишината. Трябва да бъде някаква сватба, циганска сватба в курубагларската махала Перловец, която е отсам реката. И тая музика ми науми детинството. С каква радост съм я слушал в нашето село! Как много говори на душата ми тая дивашка музика! Тогава… Уви, тогава не само тя беше пълна с прелест… всичко, всичко беше радостно… Времето минаваше неусетно, бързо. Слънцето наваляше към Люлин планина: сенките ставаха по-дълги и прохладата по-чувствителна. Аз се изместих на слънце и то ме заля със сладострастен топлик. Един океан от лъчи падаше от небето. Лъчи топли, нежни, гальовни като прегръдки… Хубав е тоя пусти Курубаглар! Но защо това чепато, грубо, варварско име, което опозорява тая местност, жилище на нежни дриади?… За по-голяма жалост неговата идиличност всеки ден се нащърбява. Прозата отвред прави юрюши въз него: ралото унищожава зелените му ливади, казармите и арсеналът му откъсват всяка година късове от разкошните поли; уродливи къщички и дрипави бараки фърлят пошлата си нота в неговата красота; пороите изриват дълбоко плещите му. Напущат го русалките на поета, песните на славея, звукът на цалувките и поезията… И тъпанът тупаше — посред самата министерска криза.

* * *

Смъкнах се през сенчеста урва за към Перловец. Из тесни улички, пълни с тишина и помия, край ред къщици бедни, нещастни, със загради от газеви тенекии и съвсем без загради, аз вървях, изгледвайки с любопитство насядалите на припек по дворищата сиромахкини жени, които предяха и кърпеха. Една табла над кръчма привлече вниманието ми. Тя би привлякла всекиму вниманието. Там имаше раздирателен надпис: „Кръчмарница Наполеон I-й!“ Френският полководец, изрисуван на кон там, сочи на няколко солдати към две пирамиди. Отдолу думите: „Мислете прочее, че четиристотин века гледат на вас!“ Това е превод на знаменитата и празна фраза на генерала Бонапарта: „Soldats, quarante siècles regardent sur vous du haut de ces pyramides!“ Това невинно „Мислете, прочее“ и тая малка грешка в цифрите ме прави да се поусмихна. В същото време един дрипав господин с шапчица на велосипедист излиза из кръчмата. Питам го — отговаря, че е кръчмаря. Аз се одързостявам да му забележа, че 40 века гледат пирамидите, а не 400.

— Не е така, господине: четиристотин века — отговаря кръчмарят поучително.

Аз го уверявам, че неговата история го лъже. Той настоява, че моята лъже. Зафаща се кратка учена препирня. Но той ме праща да прочета по-хубаво историята на Наполеона и да не говоря за неща, които не разбирам добре. И с един победоносен вид ме остави и отиде в циганската къща, дето блъска тъпан. Посрамен и сконфузен, аз доста меланхоличен се завърнах в града, още цял нащрек и вълнение от слуховете за министерската криза.

30 септември, 1899

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова и Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-30 13:10:00