«Кулата ((Балада))»

Иван Вазов Кулата (Балада)

Две недели има откак е във гроба, умря ненадейно кат вадеше боба: злочестата баба! Тя вече е прах, но името й йоще разпръскова страх. Над мрътвата котка проклета прескочи, кога бе простряна на дворските плочи, душата й нощем се скита без мир по друми, по гробье: тя стана вампир. Какви не историй ужасни се чуха! Тоз видел вапиря над кулата глуха, друг срещнал го нощем при „Черния пън“, а някои даже мачкало на сън. — Недей ходи, Янко, при кулата пуста, там гробът продънен наблизо стърчи. — Не вярвай ти, мале, на хорските уста; кой Радка ще срещне? Ех, мале, мълчи! И рипна, подсвирна сред нощната дрямка, изскокна накрая: там месецът грей и кулата хвърля грамадна си сянка, но нищо из друма се йощ не черней. „По-харно от връха!“ — и качва се смело през пролазът тъмний на горнята площ; пред него полето задрямало цело и нищо не буди дълбоката нощ. И дълго той взира се татък в полето; а месецът гледа кат жив от небето… Полунощ. А Янко трепери, бледней, той своята сянка да види не смей… Внезапно кръвта му замръзна във жили! Той гледа: пред него се бабата хили, главата й се люшка, ръцете й висят, от цялото й тяло вей ужас и смрът. Из гроба дошла е. Уста й се чернеят, наместо две очи, две дупки там зеят, тя хили се, стъпа и иде насам, а Янко е цял лед и дъха едвам. Тя хили се, иде, той мълком отстъпа, тя ръце простира, той бледен се дръпа; вторачил е очи, ни жив, ни умрял, в умрялата баба, кат смрът прижълтял. И гонат се мълком по месчина двама, по самите крайща на страшната яма… Завчас той изчезна: глух шум долетя, и връхът на кулата пак опустя. И ето защо днес една клета майка във събота ходи при гроба да вайка, и нощем когато луната изгрей, над кулата, казват, се нещо черней. 1882, Хисар

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Диа Ангелова, Мартин Митов, Живко Иванов и студенти от Пловдивския университет

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-01-29 23:40:00

Реклама на сайте