«Прекрасни хора»

Румен Вучков Прекрасни хора

По един широк стар път вървеше жена. Вятърът често издигаше кълба прах, а те идваха към очите й, където срещаха прозрачни сълзи, а после заедно с тях политаха към небето.

Жената спря задъхана край един голям камък близо до пътя и като мина известно време, огледа се с тревога и въздишка. Тогава видя на камъка едно врабче. И като не знаеше какво друго да прави, обърна се към врабчето и попита с полагащо се уважение:

— Малко създание! От дълго ли си на този път?

— Тук живея — изчурулика врабчето.

— Виждало ли си тогава — продължи жената — едно момче? Като теб е младо. С буйна коса като ято врани. С бяла кожа и хубава светла усмивка. А очите му все гледат далече и са пълни с добро здраве, безгрижни и беззлобни.

Врабчето пристъпи от крак на крак, защото му стана конфузно. Изглежда, помисли си то, тази повехтяла старица много обича това момче. А аз няма какво да й кажа.

— Това е момчето ми — обади се тихо жената, все едно че усети притеснението на малкото птиче. — Моето синче.

Врабчето прелисти назад няколко седмици през паметта си и заговори с най-голямо желание да помогне на жената:

— Единственият човек, който наскоро е минавал оттук, бе един грамаден мъж, два пъти по-висок от теб. Косата му бе буйна — замисли се врабчето, — но не като ято врани. Повече приличаше на стара гора, пълна със змии. Очите му, макар и спокойни, пръскаха гняв, от който камъните наоколо започнаха да тракат като едри перли в ръката на скъперник. — Врабчето поклати сериозно човчица. — Освен този мрачен човек друг не е минавал скоро по този път.

Жената остана като вцепенена за минута, после продължи да върви. Стигна до един вир, от който една девойка пълнеше съдове с вода. И майката попита и нея.

Изпърво девойката заговори за теглилата на собствения си живот, но като огледа майката и тъгата около нея, стори й се, че е най-щастливият човек на Земята, забрави за работата си и внимателно прошепна, за да не уплаши жената още повече:

— Това място е много пусто. Едва ли вашият син ще избере точно този стръмен път, за да отиде, където е решил. Тук, чувала съм да казват, че понякога е опасно, особено нощем.

Тия думи хвърлиха майката в голям смут, а девойката продължи да разказва, защото беше влюбена и защото нямаше на кого да го каже.

— Само моят годеник идва, но за него няма опасност наоколо. Той е толкова силен, че ме отнесе на върха на планината на ръце. Очите му съвсем не са безгрижни, но в тях има нещо особено, което прилича на Рай. А кожата му е потъмняла от слънцето и е груба като кора хляб. — Девойката се усмихна още повече. — Но аз го обичам заради това и въпреки това. Дори да беше бял като сирене, то аз безспорно щях да позная, че е мой…

Майката слушаше като замаяна и се чудеше дали да тъгува, или да се радва с девойката за нейното щастие, но тогава я порази една мисъл.

Може ли, питаше се майката, моето момче да е онзи левент, който бе уплашил врабчето толкова безобразно! Майката се замисли, спомни си как бе държала момчето в скута си и го бе приспивала с песни, пеени от незапомнени времена. Опита се да го свърже с любимия на тази девойка, която тихо разказваше за великата любов, която я бе споходила. С непознат възторг майката си спомни за своята овехтяла вече любов, но много силна и в известен смисъл непреходна, от която се бе пръкнало това скъпо момче. Но как можеше човек да има толкова лица, да се удвоява и умножава, да води непрекъсната борба и с доброто, и с лошото, и с враговете си, и с чувствата си, и най-вече със себе си. Това несъмнено можеше да прекърши въже от стомана, камо ли един човек, нищо и никакъв…

Майката не устоя на този рейд от мисли и прекъсна девойката, разбъбри се, както не бе правила никога преди това. А девойката като я изслуша и допусна думите й за истинни, помисли, че всъщност малко познава своя любим. Тя бе опознала щастието, но на света имаше и толкова много други неща.

Девойката се загърна с груби дрехи и с майката се отправиха по пътя, по който бе тръгнал техният скъп човек. Стръмнината може би изпи силите им, но вълнението им беше тихо и огромно, то не ги изостави.

На другия ден, по времето, когато сутринта едва докосва мрака, а светлината прилича на маслена боя, двете жени стигнаха до един конвой. Майката се доближи до началника на конвоя, който й се стори добър човек и обясни за своето момче, което търсеше. Така трескаво говореше, че вече сама не очакваше някой да успее да различи образи в думите й. А началникът дълго гладеше мустак с ръка, като че това му помагаше да мисли, или да отиде с мислите си далече.

— Да. Разбира се… — долетяха отнякъде тихи думи. — Познавам го.

Майката се изненада силно, а после се вгледа решително в лицето на началника. Той продължи, загледан в бръчките на нейното лице:

— Наистина ти описа едно дете, което навярно някога е съществувало. А аз в тия описания виждам един мъж, който търсих дълго. У него няма невинност, както може би и у всеки друг човек, но аз разбрах за кого питаш. Косата му не е много буйна, тъй като вятърът по тия места е прашен. Тя е напластена като намазана с парафин. А ръцете му съвсем не са така нежни. Чувал съм да казват, че с тях може да удуши всеки свой враг. Но въпреки силата си, той разчиташе предимно на хитрост и поради това бе много опасен. Всички, които не подходиха с необходимо внимание — пострадаха… Очите му също не бяха безгрижни. Мога да се закълна, че в тях видях страх. Но — началникът продължи — имаше и още нещо, по-силно от всичко останало, то бе, може би, някакъв непреодолим копнеж за подвиг…

Майката слушаше и не можеше да повярва. Тя изобщо не разбираше за какво говори този, иначе разумен човек.

— Тъй като бяхме врагове — продължаваше тихо началникът, — аз го опознах по-добре от другите хора. Така се досетих кого търсиш… И макар да го сварихме неподготвен, той успя да погуби един войник от моите, преди да падне…

Майката успя да удари с юмруците си този враг. Съвсем слабо.

— Пронизах го с този нож — прошепна началникът. Той извади камата си и я пъхна в ръцете на майката. Остана пред нея, като че всичко наоколо скоро щеше да свърши.

Тя държеше ножа, без да чувства нищо от това. Не бе откъсвала очи от лицето на началника, който все повече започваше да й прилича на сина й. Бе, разбира се, много по-различен, по-дисциплиниран, може би, с мустаци и матова кожа. Но много напомняше за сина й. И за други хора, които все още бяха млади в спомените на майката.

— Бе се запътил към клисурата, където да чака другарите си — продължаваше бавно да шепне началникът. — С тях той — началникът се усмихна, — горкият безумец, бе решил да освободи народа ви. А нас да пропъди от тези краища. — Началникът се усмихна право в сълзите на майката. В тази усмивка нямаше нищо. Началникът продължи — Преди да умре, той каза, че това ще се случи, така или иначе, със или без него. А когато вашият народ се освободи от нашата тирания, както се изрази той, тогава щял да бъде най-задружният и силен народ на цялата Земя.

— Да. — Майката се усмихна и й стана леко. Сега си спомни, че нейното синче често говореше подобни неща. Нямаше грешка, този началник казваше истината.

Тя му подаде камата, а той след известно колебание я пое и я прибра в пояса си.

— Аз нямах нищо против него — каза накрая той и погледна към едно окопано място отстрани. — Моят господар нареди така.

Майката тръгна към мястото, което младият мъж й сочеше с поглед.

— Тук е синът ти и моят другар — съобщи й началникът, после се качи на коня си и целият конвой се оттегли в далечината.

Двете жени влачеха камъни през деня и натрупаха цяла грамада върху лобното място.

След време, когато народът се освободи, врабчето реши да се махне от онзи път, че той така си и остана, пуст. Сви гнездо в струпаните камъни, покрай които пътят бе оживен, бяха построени и закусвални и други постройки.

Една сутрин, когато врабчето излезе от гнездото си, видя момиче и момче, които стояха срещу камъните и гледаха. Отстрани имаше по-голяма група хора, които също гледаха към камъните.

— Кой е построил този паметник? — попита тихо момичето. Момчето повдигна рамене, а врабчето реши да се намеси и изписука:

— Това не е паметник, а гроб. Тук загина прекрасен млад мъж в бой за свободата. А също и друг млад мъж, който не споделяше неговия стремеж.

Момчето разбираше малко врабчи език и предаде информацията на своята приятелка.

— Но нали вчера отбелязаха смъртта на този революционер?!! — попита тихо момичето и кимна към тълпата до тях. — Тези тук като че ли са се събрали с един ден по-късно!

— Няма грешка. — кимна момчето — Тези вчера бяха от една партия, а тези тук са от друга. Едните не могат да понасят другите, защото не са били патриоти, а най-обикновени мошеници.

— Кои? — попита тихо момичето.

Приятелят й така присви лице, все едно, че му бе зададена много мъчна гатанка.

Мъжете от тълпата се чудеха какво да правят и гледаха като малоумни, но някои от тях забелязаха врабчето в камъните и започнаха да кривят лица и да правят физиономии с цел да го изплашат.

А врабчето бе вече така остаряло, че съвсем бе забравило да се церемони, пък и много глупости бе видяло, та записука с все сили:

— Този човек даде кръвта си не само заради свободата ви, глупаци! — пискаше то. — Той се опияняваше от мисълта, че неговият народ ще бъде най-задружният…

Малкото врабче не можа да завърши мисълта си, защото един мъж от тълпата, който си бе купил еклер, с едно парче го уцели и така го омаза, че птичето заприлича на петно по камъните. То успя все пак да литне и се насочи нанякъде, колкото се може по-далече. А един от мъжете каза със задоволство:

— Прогонихме го! Вече няма да мърси наоколо.

Врабчето чу думите и му стана изключително тежко. За малко и да се върне, за да каже на мъжете от партията колко неправилно постъпват, но единствено мисълта, че ще падне до тяхното ниво го възпря от това желание за спор.

Момчето преведе всичко на момичето, двамата хванаха ръцете си силно и тихо се отдалечиха от партийните хора. А когато се почувстваха на безопасно разстояние, цял ден не престанаха да се милват и целуват, защото много им се бе приплакало при тези камъни.

На СДС — гр. Дупница и БСП — гр. Дупница, които през 2005 г. по случай годишнината от смъртта на Васил Левски поднесоха цветя на неговия паметник съответно на 18 и 19 февруари.

25 април 2005 г.

Информация за текста

© 2005 Румен Вучков

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-09-01 00:00:00