«Спасителната акция»

Роже Версел Спасителната акция

„Внимание, внимание: говори капитанът.“

Някакъв глас, който гърмеше тъй, че Клод не можа да го разпознае, надвиха воя на вятъра и бученето на водата, за да съобщи:

„Италианският товарен кораб «Сасено» ни поиска помощ. Ще останем край него до момента, в който екипажът му реши да го напусне, за да приберем хората на борда.“

Гласът секна, без да добави някакво извинение, нито пък някакво уточнение за закъснението, което щеше да наруши разписанието. „Артоа“ беше подчинен сега на един друг закон, по-висш от спазването на разписанието, на което впрочем компанията държеше много: да напомнят за това на пътниците би значело да ги оскърбят! Помощ — в случая това бе бдение край смъртно болен, а смъртно болен се напуска или след избавлението, или след смъртта му.

Когато високоговорителят млъкна, Шатне, следван от Клод, се дръпна до една лодка на завет и каза с почти приятелско участие:

— Държат се, но все пак при тяхното положение какво могат да очакват? Докато запушат едни дупки, вече други се отварят — корабът се пълни повече, отколкото може да изхвърли!

— Ами безветрието? — сети се Клод.

— Би трябвало вече да настъпи!…

„Артоа“ засега изчакваше надветрено на „Сасено“. Той се оставяше на вятъра, запазвайки си в неговия вихър позицията, в която най-малко той самият пък и хората там щяха да пострадат. След като току-що им бяха съобщили за това изчакване преди спасителната акция, пътниците от долната палуба се разотиваха един по един.

Клод слезе в ресторанта. Там тя намери неповалените от морската болест неколцина пътници, които се бяха възползвали от това, че спрелият кораб клатеше по-малко, за да се опитат да слязат. Като носеше менюто, сервитьорът заяви:

— Голям кураж имат, щом не скочиха още като пристигнахме! Изглежда, че са убили двама души на кораба — помощник-капитана и един моряк… Какво ще…

— О! Нещо така, набързо: малко студено месо и някакъв плод — прекъсна го тя.

— Вярно, човек не може да не загуби апетита си, като знае, че те се мъчат тук наблизо. Вие няма да сте единствената, която бързате! — одобрително рече той.

И наистина, на малкото заети маси хората ядяха мълчешком, бързо, наведени над чиниите си, както се яде в бюфета на гарата, докато чакаш влака.

Тя тъкмо дообелваше една праскова, когато Шатне изникна до масата й:

— Телеграфираха току-що: напускат кораба — съобщи тихо той.

По време на обяда на борда на „Артоа“ бяха взети всички мерки пред вид евентуалното евакуиране на пътниците от „Сасено“. Още преди обяд капитанът отново бе хвърлил в треска палубния екипаж. Бе накарал втория боцман да се обърне към тридесет и петимата мъже с думите: „Момчета, ако се наложи, както може да се очаква, да се спасяват тези нещастници, ще се намерят ли доброволци?“

Те бяха разбрали вече: щом не издаваха заповед за екипажа на спасителната лодка, значи от тях се искаше да рискуват живота си. Всички бяха вдигнали ръка и капитанът с леко дрезгав глас бе заявил:

„В такъв случай ще трябва да избера десетима измежду вас.“

Ала той не ги бе посочил веднага, наслуки. Бе отбелязал по списъка деветима неженени и един женен, но без деца.

После бе наредил да вземат от спалните помещения на екипажа и от кабините трета класа дюшеци, които навързаха един за друг в дълга и дебела стена. Бяха я спуснали край корпуса, точно под лодките, за да омекотят ударите на лодката в металната обшивка — тази кънтяща стомана, — с риск да се разбие хиляда пъти в нея. Лодбалките на „Артоа“ бяха от типа „Маклаклан“, с кулиса. Солидните широки лодки, годни да поемат до осемдесет души, се плъзваха отпърво по къси стоманени релси, извити като дъги, отделяха се от кораба и увисваха над морето, във въздуха. Това спестяваше големите усилия при силния крен да изнасят с въртящите се лебедки тежката лодка извън борда.

Но оставаше все пак опасната маневра по спускането с тришкифните талии край стоманената стена! При всяко накланяне на „Артоа“ към другия борд лодката, която тежеше десет тона, можеше да се разбие в корпуса, ако не беше достатъчно издадена над морето. Дюшеците щяха да омекотят удара. Дежурният състав също бе приготвил въжетата за спускане. Греблата и прътите за отблъскване бяха на мястото си в лодката заедно със спасителните жилетки.

За по-малко от час бяха разменени две телеграми: „Въпреки всички усилия не можем запушим пробойните. Машините във вода. Решаваме напуснем.“ И „Артоа“ бе отговорил: „Маневрираме спасяване екипажа.“

В момента, когато на мостика се подготвяха за тръгване, капитанът отново бе предупредил по високоговорителя:

„Ще маневрираме, за да спуснем лодка във водата и да се опитаме да приберем корабокрушенците.“ И Клод отново бе поразена от тази лаконичност, която звучеше сега с цялата си сериозност.

Беше облечена както сутринта, но под още влажното си манто тя бе навлякла вълнена дреха, защото не желаеше студът да я прогони от долната палуба.

Тя отиде там в момента, когато корабът тъкмо заставаше пред корабокрушенците, за да ги заслони от бурята и за да прикрива лодката, която щеше да се спусне в морето от левия борд.

Ще маневрираме… Тя добре знаеше какво означава тава — нови пристъпи на морска болест за тези, които страдаха от нея — корабът щеше да сменя всички възможни ходове, диферент и крен щяха да следват един след друг, крайно противоположни и отвратителни, без да оставят човека да посвикне, което е все пак някакво облекчение.

Затова тя бе изненадана, когато, излизайки, срещна в коридора и в общия салон и други жени, загърнати в кожени палта, с кърпи, вързани под брадичката. Старата американка на излизане от кабината си щеше да я събори. Беше сложила гумена шапка, а около сухия си врат бе увила дълга хавлиена кърпа.

Когато Клод стигна до лодъчната палуба, екипажът вече беше в лодката. Вдигайки очи, тя видя глави, тела до кръста, забеляза спасителни жилетки, закопчани върху мушамите.

На мократа палуба, в основата на лодбалките „Маклаклан“, чакаха други моряци и помощникът. След малко те щяха да започнат спускането на лодката, да я забавят или ускоряват с талиите, за да може тя да попадне на гребена на вълната в мига, в който „Артоа“ се наклони към десния си борд. Тогава двамата моряци — на носа и на кърмата — щяха да откачат куките, щяха да освободят лодката от кораба.

Клод знаеше що опасности криеше и тази операция! Ако двете куки не се отвореха навреме, лодката щеше да закачи средата на борда и да се разбие. Ако пък се отвореше само едната, лодката щеше да изсипе всичките тези хора в морето. Дори и освободени, тези въртящи се маси на талията можеха да убият някого…

Тя не отиде до края на долната палуба. Още не се бе обърнала дори към „Сасено“. Наведена през облегалката на една пейка, тя гледаше лодката, защото в продължение на няколко минути спасителите щяха да бъдат подложени на по-голяма опасност, отколкото корабокрушенците. Вдигнеше ли очи, тя виждаше все тези мърдащи глави и рамене. Те сигурно привършваха с подготовката на лодката с педантичността на моряците и акробатите, която знаят, че животът им зависи и от най-малката подробност.

Красивият презокеански кораб вече съвсем не приличаше на луксозно превозно средство. Той показваше силата си, която тъй старателно криеше нейде зад мрамора и лака; сега той стъкмяваше една от солидните си широки лодки, които, заспали под брезентовите си платнища, приличаха на ненужни фигуранти, наложени единствено от правилниците; той щеше да раздвижи стоманените дъги на лодбалките, напомнящи, когато са в покой, за ненужно яки сводове на беседка. Онази палуба горе беше завзета предимно от непознати мъже, изникнали от дъното на кораба — моряци, които никой никога не виждаше, които човек можеше само случайно да срещне, ако се разхожда рано сутрин из кораба.

Клод открито ги разглеждаше: в подобен момент те знаеха, че всички погледи са приковани в тях. В лодката, както и на палубата, тя виждаше лица на бретонци с изпъкнали скули, широки лица от северен Бретан, будните лица на млади руси момчета, които можеха да бъдат от Хавър или от Фекам. Тя не можеше да различи офицера в лодката, но на палубата помощник-капитанът беше нахлупил наопаки, чак до ушите фуражката си, мокра като сюнгер. Той имаше тясно лице, веднъж завинаги застинало в упорита невъзмутимост. Когато спреше „Артоа“, той щеше да реши в коя секунда десетимата мъже и офицерът да започнат опасната игра с живота си…

Клод чувствуваше, че целият кораб е в краката им — големите салони, празните ресторанти, кухните, където готвачите с високите бели бонета чакаха новини пред цяла редица ненужни печки; студените хладилни камери, претъпкани с яребици и фазани, килерите с отлежали бутилки и пианото на оркестъра, и фризьорският салон, и витрините с парфюмерия и бижутерия. Всичко това вече нямаше никаква стойност! Нечия груба ръка бе поставила всичко на живот и смърт.

И всички като нея усещаха, че натискат до счупване преградата на долната палуба, може би жените най-вече, лъснали като тюлени в мокрите си кожени палта. Тези, които биха изпискали при най-малкото сблъскване на влизане в театъра, сега се оставяха да ги бутат, кривяха лица, но дума не продумваха, когато другите, понесени от крена, политаха върху тях и ги задушаваха. „Артоа“ форсираше срещу вълните, за да се обърне по посока на вятъра, и рязко вирваше нос, което съсипваше жените. Но те упорствуваха: те щяха да останат тук, докато всичко свърши, обхванати отново от онази стихийна енергия, онази, която превръща жените в една от най-смайващите сили на природата.

А мъжете, с вдигнати яки, облети във вода като при полицейска акция в размирен ден, усещаха как в тях расте душата на спасителя. По-късно щяха да разказват: „Ние. Ние ги търсихме, ние ги намерихме, ние ги прибрахме…“ Хората изживяваха един от онези прости и силни моменти, за които се казва: „Всички станаха едно!“

„Артоа“ отново сменяше курса си. Обръщаше се на север, за да застане надветрено на бедствуващия кораб. Вече толкова бе забавил ход, та Клод дори не забеляза, че машините спираха. Корабът продължи да се движи още малко, а сетне и той като „Сасено“ се превърна в инертна маса, предадена на властта на морето и вятъра. Всички пътници, дори и най-информираните, се бяха почувствували изведнъж едно цяло с потъващия кораб и не можеха да не изтръпнат: ами ако машините откажеха да заработят отново…

Морето и вятърът, устремени срещу голямата маса на неподвижния кораб, го тласкаха към „Сасено“. Клод продължаваше да гледа лодката и не забеляза, че на крилото на мостика се бяха появили капитанът и един от помощниците — и те на свой ред бяха дошли, за да наблюдават това принудително отклонение от курса — разстоянието между спасителя и загиващия кораб застрашително намаляваше. Няма спасителна операция без риск и от всички рискове капитанът избираше този: да се доближи колкото може до осъдения кораб, за да скъси пътя, който спасителната лодка трябваше да измине през това разбесняло се море.

Защото часът на лодката идеше. В нея Клод видя профила на моряка, застанал на кърмата, изопнат, намръщен, с очи вперени в помощник-капитана с прогизналата фуражка на палубата под него. Помощникът направи знак: лодката с единайсетте мъже в нея тутакси заскърца, запука и се заспуща право надолу по сводовете на балките. Стигнала до края, тя спря. Ала на свой ред мощните лостове, които я държаха и които само бяха я придружавали в спускането, се изправиха, изнасяйки я рязко над морето.

Всичко, което последва, беше тъй кратко, че Клод нема времето, което е нужно, за да се смени изненадата с тревога. Тя видя пак помощник-капитана, силно наведен през борда. Той вдигна и спуска ръка, сякаш за да блъсне увисналата във въздуха лодка. Въжетата се развиха бързо като верига на кладенец, изпусната от нечия непохватна ръка, поела пълната кофа. Лодката щеше да се разбие. С рязко движение на вдигнатата си ръка помощник-капитанът рязко я спря, а с това и плющенето на стоманеното въже по барабана.

И това се случи за част от секундата, само докато рухне вълната. Лостът отново се повдигна, отпращайки този път лодката в морето… Когато Клод на свой ред се наведе, тя видя, че лодката вече беше отблъснала, достатъчно далеч, а двете откачени талии леко се полюшваха във въздуха, връщайки лодбалките на мястото им. Десетимата моряци гребяха силно, като един. Лодката се отдалечаваше с ужасяващи подскоци. Но тя имаше най-жилавия, най-сигурния двигател, който можеше да се опълчи срещу бурите — двайсет мъжки ръце, които опипват вълната, дори я отгатват, отстъпват, настъпват, нагаждат се според препятствието — умни и сърцати ръце, пред които витлото изглежда като глупава въртележка.

Пътниците — някои наведени, други изправени — следяха с поглед, додето можеха, как бялата лодка ту се появяваше, ту изчезваше. Тревога стягаше гърдите им, защото тази лодка, която допреди минута беше тъй голяма до тях, тъй широка и дълга, тъй солидна, се бе смалила в огромното море и изглеждаше нищожна, безнадеждно осъдена на гибел. Колкото по се отдалечаваше, толкова повече всяко нейно бегло появяване приличаше на чудо, на случаен успех, който няма да се повтори. Тя се носеше по посока на вълните и вятъра, но вече се страхуваха да не подмине кораба, който очакваше помощ. Лодката се отклоняваше на юг и щеше да се отдалечи от „Сасено“, вместо да го доближи колкото може повече. Някои от зрителите се размърдаха, за да покажат колко се тревожат…

Клод, както и хората от екипажа знаеха, че спасителите можеха да се доближат до „Сасено“ само откъм вдигнатия му борд. Те щяха да го отминат, щяха да се появят надветрено на италианския кораб откъм наклонения борд, където се бяха приютили хората. И все пак, когато изгуби от очи ясно открояващата се бяла чертица от пяна, тя стисна юмруци. Зад нея старата американка гледаше с бинокъла си. Когато го свали за малко от очите си, за да изчисти стъклата в полите на палтото си, Клод попита:

— Виждате ли ги?

Американката продължи да чисти стъклата, без да отговори — или не бе чула нищо от вятъра, или въпросът й се бе сторил безинтересен…

„Артоа“ тръгна отново. Беше се отклонил, и бе стигнал съвсем близо до италианския кораб. Въпреки това през удвоените плисъци на дъжда с мъка се различаваше силуетът на загиващия кораб и неговата широка ивица пяна.

Когато „Артоа“ завърши обиколката си и застана пред корабокрушенеца, за да прибере лодката с пострадалите, Клод забеляза, че й подават бинокъл. Тя кимна на американката, за да поблагодари, побърза да погледне и при едно кратко проясняване забеляза хората на „Сасено“. Бяха се наредили покрай фалшборда — цяла редица от черни глави и рамене, която силният дъжд изтри, сякаш бяха нарисувани със сепия върху бялата стомана.

— Лодката не се ли вижда?

Полуобърната поради шибащия дъжд, Клод обясни:

— Още не се вижда. На гребла и в това време!…

Ала и тя се безпокоеше. Трябва да са се пренатоварили — водонепроницаемите резервоари… и хората — товарът им ставаше огромен. А в такова море кораби потъват, хора изчезват… Клод върна бинокъла. И те зачакаха отново… Сетне някой заговори високо на френски, после на английски:

— Не можем да им помогнем с ръцете си… Но молитвата е по-силна от ветровете и морето…

Вдигнал глава, с развети на вятъра сиви коси, канадският епископ продължаваше:

— Христос укроти бурите и спаси тези, които щяха да потънат! Да го призовем!… Отче наш, ти, който си на небесата…

Всички наведоха глави. След „Отче наш“ епископът прочете и „Аве, Мария…“

Никога дъждът не е изглеждал тъй бръснещ и студен, северният вятър — по-хапещ, нито кренът — по-рязък, както през тези няколко минути — всяка от тях сякаш пращаше на дъното по една бяла лодка, осъждайки на смърт тези, заради които тя се бе жертвувала. Клод продължаваше да се моли. Сякаш гласът на епископа, от когото бе чувала само светски баналности, си бе възвърнал с божиите думи дарбата да събужда най-дълбоки отгласи в душата й.

„Спасителната лодка на «Артоа» успя да се доближи достатъчно до «Сасено», за да се опита да спаси първите, които ще напуснат кораба…“

Високоговорителят, но този път с друг глас, защото капитанът имаше други занимания сега, накара всички да си отдъхнат. На мостика бяха успели да проследят лодката с радар или с бинокъл — през въртящите се стъкла, които прогонват и най-малката водна капчица и остават прозрачни въпреки проливните дъждове и водните пръски.

— Ето я!

Един моряк сочеше към нея — висок, с оредели слепоочия, макар явно да беше млад — един от тези, които бяха свалили лодката. Клод проследи ръката му и в хаоса на сивите вълни отново забеляза бялата чертица, над която изпъкваха големите черни точки — главите и раменете. Лодката изглеждаше нищожна пред големия черен корпус, извисил се още повече от наклона; изглеждаше абсурдно да повярваш тъкмо тя да му отива на помощ.

— Скачат!

Бе извикал същият моряк от групичката на екипажа, която бе застанала зад пътниците, но пък оттам виждаше по-добре.

— Трима, четирима… във водата!

Разтворила широко очи, Клод различи нещо като големи черни мухи по гребена на една вълна… Помисли, че се бяха спуснали с въжета по корпуса.

— Настигат ги. Ще ги приберат!

Отново дългата възлеста ръка подаде бинокъла на Клод, която жадно го вдигна към очите си и за малко не го изтърва от вълнение — беше се озовала изведнъж в центъра на трагедията. Тя виждаше в прозрачния кръг как, надвесени от подскачащата лодка, моряците вдигат през борда някакво безжизнено същество, оставят го в краката си и се навеждат отново — грабват корабокрушенеца под мишниците, докато гребците, наведени над веслата, се опитват да задържат лодката на място за няколко секунди, преди да насочат безредните й подскоци към нечия друга глава, към нечии други протегнати ръце… Клод почти насила отдели от очите си бинокъла, за да го върне. Американката го взе, без дори да благоволи да й кимне с глава…

Половин час по-късно всички мъже и жени, наведени през парапета, наредени от край до край по цялата палуба, гледаха отгоре как лодката се приближава. Ниско в корпуса бяха отворили батапорта — тесен правоъгълник, който зееше ту на равнището на лодката, то изхвърчаше високо над спасителите. Бяха спуснали щормтрап оттам. Но и от кораба бяха хвърлили въжета, с които връзваха пострадалите под мишниците, преди да ги качат на трапа. В същото време моряците ги изтикваха от лодката като предмети, от които човек бърза да се отърве — защото пречеха и защото трябваше да действуват бързо и да се отдалечат час по-скоро от „Артоа“, който всеки момент можеше да се превърне в смъртна опасност за тях.

От лодъчната палуба се виждаше как се изкачват някакви мършави вратове, топки черни коси, ръце, на които раз-дърпаните ръкави на пуловерите се смъкваха смешно до пръстите… Клод стана едва когато и последният корабокрушенец бе прехвърлен през тясната врата, когато наново отблъсналата лодка се насочи този път право към легналия борд на „Сасено“.

Защото морето може би не беше вече тъй безмилостно и вятърът бе поотслабнал. Офицерът, който командуваше лодката и се беше вързал за руля, се бе заклел, че лавирайки, ще се вдигне достатъчно, за да накара и онези, които оставаха на кораба, да се решат да скочат. Ако не успееше, „Артоа“ щеше да има време да го прибере. Но тогава корабът отново трябваше да застане надветрено на „Сасено“ и отново да спусне, лодката в морето — пак същата маневра, същите рискове, рисковете, които помощник-капитанът искаше да избегне, ако мускулите на неговите момчета не издържат… Пътниците не го чуваха, но го виждаха как крещи, наведен над моряците си, отдалечавайки се, лавирайки като в регата.

Последва почти цял час в изтощителни зигзаги през раз-беснялата се вода — всеки един от тези зигзаги приближаваше лодката до целта. Ниски облаци се носеха с дъжда над разпененото море, помитаха цели участъци от този ужасен тепих. Жените, които вече нищо не разбираха, се отегчиха — виждаше се по клюмащите им глави, по олюляващите се тела. Една от тях залитна от внезапния наклон на кораба, падна до Клод, вкопчвайки се в нея като пияна. Клод едва успя да я подхване с ръце и да я довлече до най-близката пейка, където жената рухна в безсъзнание с тебеширено бяло лице и стиснати зъби…

Клод никога не я беше виждала, а трябваше да пропилее тези минути, за да я сложи да легне, да й удря плесници, да я разкопчава, да я придържа най-вече, защото нещастницата щеше да се изтърколи долу, щом „Артоа“ се наклонеше на десния борд.

Американката с луничките ги забелязва. Роднина, приятелка или просто от услужливост?… Тя пристига, вкопчвай-ки се с две ръце в каквото свари… Припадналата трепва с клепачи, Клод й говори, тя отвръща едва-едва. Американката обяснява, че трябва да я свалят в кабината й…

Слизат безкрайно. Всяко стъпало е истинска мъка, почти я носят на ръце, придържат дългото й отпуснато тяло, което се свлича непрестанно!… Най-сетне някаква кабина. Спират се пред вратата. Клод сама трябва да държи пострадалата, докато приятелката й търси ключа в чантата… Кабината, койката, на която я слагат да легне…

Клод не знае вече къде е, на коя палуба се намира… Тя върви до края на коридора, стига до някакво странно помещение с таван, обсипан със сребърни звезди като коледна елха.

Точно там я заварва гласът на високоговорителя и я приковава на място. Говореше отново капитанът:

„Щастлив съм да ви съобщя, че спасителната лодка на «Артоа», командувана от помощник-капитана Бреген, с екипаж: моряците Перо Колен, Юроа, Масон, Шапел, Льо Генек, Карон, Льо Гийу, Бруар и корабния дърводелец Адам, успя да доведе оцелелите от екипажа на «Сасено» и неговия капитан, с изключение на един моряк, който се удави край кораба. Всички ще бъдат изпратени в лазарета.“

Тя хуква навън, намира един сервитьор, който се смайва, като я вижда да изскача оттам:

— Къде е лазаретът?

— Най-добре е аз да ви заведа, госпожо — усмихва се той разбиращо.

— Благодаря.

И я повежда по най-краткия път. Явно е доволен, че се е намерил повод да погледне и той… Тя слиза зад него по железен трап, бързо преминава по коридори, покрити с линолеум, след туй по метална настилка. Най-после се озовава в някакво неугледно междупалубно помещение, където пострадалите току-що бяха влезли. В правоъгълника на батапорта зад тях се появявате ту мрачно небе, ту клокочеща вода. Бяха ги оставили тук да си отдъхнат малко, преди да ги отведат в лазарета.

Тя зърва първия от екипажа на „Сасено“, подкрепян от двама моряци. Има вид на уплашена нощна птица. Не се виждат устни — толкова са бели, помътнелите очи — сиви дупки в обрасли с брада бузи, на лицето му — печатът на безмерна изненада — изненадата, че си жив, когато си се мислил за мъртъв. Отвеждат го.

Следват други, подкрепяни от някой сервитьор или моряк — безучастни и сякаш невиждащи от изнемога. Пътници от трета класа са се настанили по долните палуби, най-близо до батапорта, и вече ги наобикалят. По-горе други, от категория лукс и първа класа, събрани от високоговорителя, слизат да ги посрещнат или ги изчакват. Ще стигнат ли те до ония лица, изпълнени с обич, до онези очи, блеснали от сълзите, с които тези простички хорица ги срещат тук, между тези черни стоманени стени?…

Информация за текста

© Роже Версел

© 1983 Ася Къдрева, превод от френски

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008

Издание:

15 морски истории

Френска, първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Рецензент Бояна Петрова

Преводач Ася Къдрева

Редактор Панко Анчев

Художник Димитър Трайчев

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Добринка Маринкова

Коректори Светла Димитрова, Мария Филипова

Дадена за набор на 29.VII.1983 г. Подписана за печат на 5.XI.1983 г. Излязла от печат м. декември 1983 г.

Изд. № 1700. Формат 60×90/16. Печ. коли 14,75. Изд. коли 14,75

УИК 10,56 Цена 1,40 лв. ЕКП 9536622311; 6126–18–83. Пор. № 210

ДЧ 840–32

Печат: ДП „Стоян Добрев-Странджата“, Варна

с/о Jusautor, Sofia

15 histoires de mer

Gautier-Languereau, 1966

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-11-10 08:30:00