«Малката жена»

Франц Кафка Малката жена

Това е малка жена; макар и твърде стройна по природа, все пак тя е здраво стегната в корсет; винаги я виждам в една и съща рокля от жълто-сив плат, почти с цвят на дървесина, обкичена тук-там с ресни или с подобни на копчета висулки; тя никога не носи шапка, матоворусите й коси са прави и ако не в безпорядък, то все пак се спускат доста свободно. Въпреки че е стегната в корсет, жената е лесно подвижна, впрочем тя преувеличава тази подвижност, обича да слага ръце на хълбоците си и изненадващо бързо със замах да извърта встрани горната половина на тялото си. Впечатлението, което ми правят ръцете й, мога да предам само като кажа, че досега не съм виждал друга длан с тъй рязко отделени един от друг пръсти; но ръцете й съвсем не се отличават с някаква анатомическа особеност, това са напълно нормални ръце.

Тази малка жена обаче е много недоволна от мене, вечно намира за какво да ме упрекне, винаги с нещо я огорчавам, възмущавам я на всяка крачка; ако животът можеше да се раздели на най-дребни частици и те се оценят поотделно, то положително всяка частица от моя живот би предизвикала у нея възмущение. Често съм размислял защо така я възмущавам; може би пък всичко в мен противоречи на нейния естетически усет и чувство за справедливост, на нейните привички, традиции, надежди; има подобни противоположни натури, но защо тя толкова страда от това? Та отношенията ни съвсем не са от такъв род, че да я принуждават да страда заради мене. Нужно е тя само да реши, че съм й напълно чужд, както е в действителност, и аз няма да възразя на подобно решение, дори бих го приветствал; нужно е тя само да реши да забрави моето съществуване, което впрочем никога не съм й натрапвал или пък ще натрапя — и цялото й страдание очевидно ще премине. Тук аз изобщо не говоря за себе си, за това, че, естествено, държането й ме гнети, не говоря, понеже добре разбирам, че моето угнетение е нищо в сравнение с нейното страдание. При което впрочем отлично съзнавам, че то не е любещо страдание; тя съвсем не се стреми всъщност да ме поправи, тъй като всичко, за каквото ме упреква, не е от естество да попречи на житейското ми преуспяване. Обаче моето житейско преуспяване ни най-малко не я интересува, нищо друго не я интересува освен собствената й цел — а именно да отмъсти за причиняваната й от мене мъка и да избегне мъката, с която я застрашавам в бъдеще. Веднъж вече се опитах да й посоча как най-лесно би могла да сложи край на нестихващото си възмущение, но тъкмо с това я докарах до такава възбуда, че повече не ще повторя този опит.

Върху мен тежи, ако щете, също известна отговорност, защото колкото и да ми е чужда малката жена, макар отношенията ни да се изчерпват единствено с възмущението, което предизвиквам у нея или по-точно — което тя си позволява да изпитва, аз все пак не мога да гледам равнодушно как тя просто физически страда от своето възмущение. Сегиз-тогиз до мен достигат вести — напоследък все по-често, — че тя пак била сутринта бледа, недоспала, измъчена от главоболие и почти негодна за работа; с това тя създава грижи на близките си, те гадаят причините за състоянието й, но досега не са ги открили. Единствено аз ги зная, те се коренят в старото и вечно подновявано възмущение. Впрочем аз не споделям грижите на близките й; тя е силна и жилава жена; а който е способен тъй да се възмущава, вероятно е способен и да се справя с последиците от възмущението си; дори подозирам, че тя — поне отчасти — приема страдалчески образ само за да насочи по този, начин подозренията на света върху мен. Тя е прекалено горда, за да признае открито как я измъчвам със своето съществуване; да се обърне към други за помощ би било за нея твърде унизително; единствено от неприязън, от непрестанна, вечно подтикваща я неприязън тя се занимава с мен и да изложи пред обществото тази нечиста история не би го понесло чувството й за срам. Но тя, също тъй не може да понесе съвсем да мълчи за историята, чието бреме непрекъснато изпитва. Ето как в своята женска хитрост тя опитва среден път; безмълвно, само чрез външните признаци на едно скрито страдание иска да изнесе случая пред съда на обществото. Може би дори се надява, че ако обществото отправи изцяло погледа си към мен, ще се надигне всеобщо публично възмущение, което с могъщата си власт ще ме осъди окончателно много по-решително и бързо, отколкото е по силите на нейното все пак сравнително по-слабо лично възмущение; тогава обаче тя ще се отдръпне, ще въздъхне облекчено и ще ми обърне гръб. Е, ако наистина това са нейните надежди, тя се заблуждава. Обществото няма да поеме ролята й; обществото никога не ще намери тъй безкрайно много неща, за които да ме упрекне, дори да ме вземе под най-строго наблюдение. Аз не съм чак толкова безполезен човек, както тя си мисли; не искам да се хваля, особено по този повод; но макар и да не се отличавам с изключителни способности, все пак сигурно няма да направя впечатление с обратното; единствено за нея, само в нейните почти лъчезарни очи аз съм такъв, ала тя не ще успее да го внуши на никого. Тъй че бих ли могъл да съм напълно спокоен в това отношение? Не, съвсем не; понеже ако наистина се разчуе, че направо я разболявам с държането си — а някои сплетници, именно най-усърдните вестоносци, вече са на път да прозрат това или поне си дават вид, че го прозират, — ако светът дойде и ми зададе въпроса защо измъчвам с непоправимостта си бедната малка жена, нима смятам да я вкарам в гроба, кога най-после ще се вразумя, ще проявя обикновено човешко съчувствие и ще престана, — ако светът ме запита така, ще ми е трудно да му отговоря. Ще трябва ли тогава да призная, че много не вярвам на онези болестни признаци и тъй да създам досадното впечатление, че отхвърлям една вина, като я стоварвам другиму, и то по такъв груб начин? А бих ли могъл открито да заявя, че дори да вярвах в някакво действително заболяване, пак не бих проявил и най-слабо съчувствие, понеже жената ми е напълно чужда, а отношенията помежду ни са създадени от нея и ги поддържа единствено тя? Не искам да кажа, че никой няма да ми повярва; по-скоро хората и ще вярват, и няма да вярват, ала не биха отронили дума, просто ще си отбележат моя отговор по повод на една слаба, болна жена, а това няма да е съвсем благоприятно за мен. Тук, както и при всеки друг отговор, аз ще се сблъскам с упоритата неспособност на света да си представи в случай като нашия други отношения, освен любовни, макар да е ясно като бял ден, че такива отношения не съществуват, а дори да съществуваха, щяха да изхождат по-скоро от мене, защото все пак именно аз бих бил в състояние да се възхитя от съкрушителните преценки и неуморните умозаключения на малката жена, стига да не бях постоянно наказван от тъкмо тези нейни достойнства. Впрочем у нея не се забелязва и следа от сърдечно отношение към мен; тук тя е пряма и откровена; на това се гради последната ми надежда; дори да е полезно за военната й тактика да внуши впечатлението за подобно отношение, тя не би се самозабравила да постъпи така. Ала напълно безчувственото в тази насока общество ще отстоява мнението си и винаги ще се произнася против мен.

Ето че всъщност не ми остава нищо друго, освен своевременно, преди да се намеси светът, да се променя — не за да смиря възмущението на малката жена, което е немислимо, но все пак да го посмекча. И наистина често съм се питал дали сегашното ми положение дотолкова ме задоволява, че не чувствам никакво желание да го преобразя и не е ли все пак възможно да предприема известни промени в себе си, макар и не от убеждение в тяхната необходимост, а само за да успокоя жената. И съм правил честни опити, не без усилие и старание, те дори ме задоволяваха, почти ме развличаха; някои промени се очертаха, забелязваха се отдалеч и не бе нужно да ги посочвам на малката жена, тя съзира тези неща преди мен, съзира още израза на намерение в моята същност; но успех не ми бе отреден. И как би било възможно? Та недоволството й от мен, както сега вече проумявам, е изначално; нищо не е в състояние да го премахне, дори премахването на самия мене; гневът й при вестта за моето самоубийство би бил безграничен. Ето защо не мога да си представя, че тази проницателна жена не проумява тъй добре, както и аз — и то не само безнадеждността на усилията си, но и моята невинност, неспособността ми дори при най-добро желание да задоволя изискванията й. Сигурно го проумява, но като борческа натура го забравя в порива на битката; а моята злочеста особеност, която обаче не съм избрал аз и не мога да променя, понеже такава ми е дадена, се състои в това, че на изгубилия самообладание искам да прошепна в ухото тихо предупреждение. Но по този начин, разбира се, никога няма да стигнем до споразумение. Отново и отново ще излизам от дома си с радостта на първите утринни часове и ще виждам това помрачено от мен лице, ядно нацупените устни, изпитателния и предварително знаещ резултата поглед, който се плъзва над мен и нищо не пропуска, колкото й да е бегъл, горчивата, врязала се в моминските страни усмивка, жаловно вдигнатите към небето очи, сложените на хълбоците длани за устойчивост, а сетне побледняването и потрисането от негодувание.

Напоследък си позволих — впрочем за първи път, както сам с изненада установих — да понамекна на един добър приятел за тази история, съвсем между другото, само с няколко думи, при това принизих значението на всичко, колкото и нищожно да е за мен на външен вид, още малко под действителното. Странно, че все пак приятелят ми не се направи на глух, а дори сам придаде на случая по-голямо значение, не позволи да отклоня вниманието му и настоя на своето. Впрочем още по-странно е, че въпреки това той недооцени историята в един важен пункт, защото най-сериозно ме посъветва да замина за известно време. Едва ли можеше да има по-безразсъден съвет; макар нещата да са прости и всеки да е в състояние да ги проумее, стига да ги погледне по-отблизо, все пак не са и чак толкова прости, че да се оправи всичко или поне най-важното с моето отпътуване. Тъкмо обратното, по-скоро трябва да се пазя да не отпътувам; ако изобщо ще следвам някаква тактика, във всеки случай ще е тази да задържа историята в досегашните й тесни, още невключващи външния свят рамки, тоест да остана спокойно на мястото, където съм и да не допускам големи, наложени от тази история очебийни промени, а това ще рече и да не говоря с никого — не защото крия някаква опасна тайна, но защото случаят е чисто личен и в този си вид лесно поносим; нека си остане такъв. Ето че забележките на приятеля все пак бяха от полза; макар и да не ми откриха нищо ново, те укрепиха становището ми.

Изобщо при по-внимателно обмисляне се оказа, че настъпилите с течение на времето промени в положението не са промени в самата история, а представляват единствено развитието на моя възглед за нея, в смисъл че този възглед става отчасти по-спокоен, по-мъжествен и се приближава повече до същността, отчасти обаче под непреодолимото въздействие на постоянните потреси, колкото и леки да са те, придобива известна нервност.

По-спокойно се отнасям към историята, когато уж разбирам, че макар понякога да изглежда предстояща, развръзката все пак навярно още няма да настъпи; човек е склонен, особено на младини, да надценява скоропостижността на развръзките; колкото пъти моята малка съдница само при вида ми се е свличала в изнемога настрани на стола, хващала се е с една ръка за облегалото, другата е прокарвала по стегнатата си в корсет снага, а сълзи на гняв и отчаяние са руквали по страните й, винаги съм си мислел, че това е развръзката и че начаса ще ме призоват за обяснение. Ала нито развръзка, нито обяснения, на жените лесно им прилошава, светът няма време да следи за всички случаи. И какво всъщност е станало за всичките тези години? Нищо друго, освен че подобни сцени са се повтаряли — ту по-бурни, ту по-сдържани — и сега общият им брой просто е нараснал. А наблизо се въртят хора, готови да се намесят, стига да намерят възможност; но не намират и досега се осланят единствено на своя усет, а макар усетът сам да е достатъчен, за да запълни дните на своя притежател, за друго не е годен. Но впрочем така е било винаги, винаги е имало тези безполезни съгледвачи и надушвачи, които вечно оправдават присъствието си по някакъв свръххитър начин, най-често с роднинските си връзки, те винаги са следели, винаги са надушвали нещо с усета си, ала резултатът от всичко това е, че и досега тъпчат на едно място. Цялата разлика е там, че лека-полека съм ги опознал, различавам физиономиите им; някога си мислех, че с време те ще се завтекат отвсякъде, измеренията на случая ще се уголемят и това от само себе си ще ускори развръзката; днес съм сигурен, че всичко е било тъй от памтивека и има твърде малко или дори няма нищо общо с приближаването на развръзката. А самата развръзка — защо я наричам с такава гръмка дума? Ако някога — положително не утре, нито вдругиден и вероятно никога — се стигне дотам все пак обществото да се заеме с тази история, която, както винаги ще повтарям, не е от неговата компетентност, макар да не изляза неощетен от заведения процес, навярно обаче ще се вземе предвид, че не съм непознат на обществото, открай време живея под зоркия му поглед, изпълнен съм с доверие и сам заслужавам доверие, а също, че тази по-късно изникнала страдаща малка жена (в която между впрочем всеки друг сигурно отдавна би видял досаден репей и би го стъпкал с ботуша си съвсем незабелязано за обществото), че тази жена в най-лошия случай би могла само да прибави малка грозна завъртулка към атестата, в който обществото отдавна ме е обявило за свой достопочтен член. Такова е днешното положение на нещата, следователно има слаби основания за безпокойство.

А че с годините все пак съм станал малко неспокоен, няма нищо общо с истинското значение на историята; човек просто не издържа непрестанно да се възмущават от него, дори отлично да съзнава неоснователността на възмущението, човек става неспокоен, започва като че чисто физически да се напряга в очакване на развръзките, макар с разума си много да не вярва в настъпването им. Отчасти обаче се касае просто за възрастово явление; младостта вижда всичко в розова светлина; некрасивите подробности потъват в несекващия извор на младежка сила; ако някой като момче е имал малко напрегнат поглед, не са му се сърдили за това, никой не го е забелязвал, дори самият той, но остане ли нещо от този поглед в по-късна възраст, то са отпадъци; всеки е потребен, никого не подменят, всеки е под наблюдение и напрегнатият поглед на един възрастен човек си е чисто и просто напрегнат поглед, не е никак трудно да се установи. Ето че и тук няма съществено влошаване.

Следователно откъдето и да погледна нещата, отново и отново се оказва, и аз ще се придържам към това, че стига съвсем леко да прикривам тази малка история, ще мога необезпокояван от света още доста дълго да карам спокойно досегашния си живот, въпреки цялата ярост на жената.

1923

Информация за текста

© 1982 Венцеслав Константинов, превод от немски

Franz Kafka

Eine kleine Frau, 1924

Източник: /

Последна редакция: NomaD, 21 януари, 2008 г.

Публикация:

Франц Кафка. Преображението. Избрани разкази

Съставител и преводач: Венцеслав Константинов

Издателство „Христо Г. Данов“, 1982

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-01-23 11:30:00