«Пилето със златната перушина»

И то беше пиле като всички пилета, само че имаше златожълта перушина. Децата припкаха около квачката, викаха го галено и му се любуваха.

— Златното пиленце! Ой, колко е хубаво! Кът-кът-кът! — мамеха го те с трошици и просени зрънца. Квачката се ежеше срещу тях и се мъчеше да ги пропъди. Но децата не го оставяха.

— Никъде няма такова пиле! — викаха те. — Това е най-хубавото пиле, най-красивото!

— Ох, ще го възгордеят, та сетне ще се чудя какво да го правя! — сърдеше се квачката.

Отначало пилето със златната перушина тичаше с другите пиленца, търсеше буболечици и зрънца, за да си напълни гушната, и никак не разбираше от хвалбите на децата. Но след две седмици навири човчица и започна да страни от братчетата и сестричетата си.

Когато квачката намереше някое червейче, тя къткаше, притискаше го и гледаше всички да си клъвнат по малко. Пилето със златната перушина се сърдеше:

— Малко ми даваш на мене!

— На всички по равно.

— Лошото даваш на мене!

— Кому каквото се падне.

— Аз искам на мене да даваш цял червей!

— На всички по равно ще давам! — отсичаше троснато квачката и тръгваше да им търси храна.

— Но аз съм със златна перушина! — тичаше след нея пилето.

— За мене всички сте еднакви! — отвръщаше квачката и продължаваше да дели по равно червейчетата и зрънцата.

Пилето със златната перушина се разсърди на майка си и започна да страни от нея.

— Не искам да ходя с такава майка! — оплака се то на едно петле. — Аз съм най-красивото пиле на света, а тя ми разказва, че сме й били еднакви. Как е възможно такова нещо!

— Кик-ки-ригууу! — изсмя му се петлето. — За пет пари ум в главата си нямаш, хей! — И като го клъвна по главата, изтича на бунището.

— Всички ми завиждат! — рече си пилето със златната перушина. — Дори и родната ми майка!

Оттогава то не искаше да погледне ни кокошките, ни петлите, ни пилетата. Ходеше само-самичко и все за красотата си мислеше. Квачката постоянно се тревожеше за него.

— Ох! — тичаше тя с настръхнали пера. — Пак се изгуби, поразеничето! Подлудиха го тези деца с постоянните си хвалби!…

А то се въвираше в тревите, спотайваше се, гледаше да го не намерят. Премаляла от умора и тревоги, квачката го съзираше и Започваше да го гълчи:

— Тук ела, немирнико, че ще хвръкнеш без време на някое високо дърво!