«Една кибритена клечка»

Имаше една кибритена клечка, сложена в синя кутийка. Тя беше клечка като клечка, направена от дръвце, с кафява запалителна главичка, но не знам защо се смяташе за по-умна от другите. Може би защото главичката й изглеждаше по-дебела и случайно я бяха сложили в най-горната редица на кутийката. Лежеше върху другарките си и час по час повтаряше:

— Аз съм клечка над клечките! Аз съм клечка и половина!

Другите в кутийката я слушаха и се усмихваха мълчаливо. Те знаеха народната мъдрост, че който се хвали — не пали.

Веднъж стопанката на къщата грабна кибритената кутийка от полицата и се наведе да накладе огъня под камината. Така, се случи, че като отвори кутийката, пръстите й напипаха горделивата клечка.

— Моят час удари! — извика развълнуваната клечка. — Щом пламна, ще лумне мигом такава светлина, че целият свят ще ослепее! Гледайте! Гледайте!

Всички клечки в отворената кутийка надигнаха главичките си да видят чудото, но светът не ослепя, защото дебелата главичка на клечката не можа да се възпламени. Стопанката я драсна веднъж върху палилото на кутийката, повтори, потрети, но никакво пламъче не се появи… Тогава ядосаната жена викна:

— Ех, че негодна клечка!

И я захвърли през отворения прозорец. Кибритената клечка извика:

— Хопля, аз съм била крилата!

Но преди да довърши думите си, падна на земята, чукна си главичката върху едно камъче, отхвръкна и тупна в сухия улей, през който изтичаше от време на време мътната вода от готварницата в помийната яма.

В двора над къщния покрив дремеше с разперени клони стара круша с кух дънер. Тя беше на младини ударена от гръмотевица — цялата обгорена — и сега живуркаше едвам-едвам. В клоните й на скрито място гнездеше едно славейче. То се люшкаше безгрижно по клончетата и чуруликаше сладко, защото в гнездото му растяха и наливаха млади сили три чудесни пиленца.

Когато клечката падна на земята, славейчето подскокна и рече:

— Туп! Откъде падна?

— От небето! — излъга клечката.

— Че коя си ти? — учудено я загледа пойната птичка.

— Аз съм сестра на звездите! Аз съм внучка на мълнията! — продължи да лъготи клечката.

— Какво? — с дрезгав глас проговори крушата. — Мълния ли?

И цялата, изтръпна от страх. Всичките й листа до едно затрепераха…

— А защо не блещукаш като звезда? — наивно попита славейчето.