«Хаос»

Държим да благодарим на Джеф Ровин за неговите съзидателни идеи и неоценим принос за подготовката на ръкописа. Бихме искали също така да благодарим и за помощта, оказана ни от Мартин Х. Гринберг, Лари Сегриф, Робърт Юделман и чудесните Филис Гран, Дейвин Шанкс и Елизабет Байер. Както винаги, бихме искали да изразим и благодарността си към Робърт Готлиб от агенцията „Уилям Морис“, наш агент и приятел, без когото тази книга не би съществувала. Най-важното обаче е, че вие, нашите читатели, ще определите доколко са били успешни колективните ни усилия.

Том Кланси и Стив Пиеченик

Вторник, 9:47

Гарбсен, Германия

Само допреди няколко дни двайсет и една годишната Джоди Томпсън дори и не бе подозирала, че ще вземе участие във война.

През 1991 година младото момиче беше прекалено заето с момчета, телефони и акне, за да обърне някакво особено внимание на войната в Персийския залив. Смътните й спомени съдържаха телевизионни кадри с бели отблясъци, пронизващи зеленото нощно небе, и съобщенията за ракети „Скъд“, изстрелвани срещу Израел и Саудитска Арабия. Не беше особено горда от оскъдните си спомени, но едно четиринадесетгодишно момиче си има своите четиринадесетгодишни приоритети.

Виетнам принадлежеше на поколението на родителите й, а единственото, което й идваше на ума за Корея, беше споменът й от първата година в колежа, когато на ветераните най-после беше издигнат мемориал.

Втората световна война беше от времето на дядовците и бабите й. Колкото и да изглеждаше странно, тя щеше да я опознае най-добре.

Само преди пет дни Джоди бе оставила зад себе си хълцащите си родители, изпадналия в екстаз по-малък брат, приятеля си от съседната къща и тъжната си спаниелка Рут и бе прелетяла от Роквил Сентър, Лонг Айланд, до Германия, за да изкара режисьорския си стаж при снимките на игралния филм „Тирпиц“. До момента, в който се озова на седалката в самолета със сценария в ръка, Джоди не знаеше почти нищо за Адолф Хитлер, за Третия райх или Оста. Понякога баба й отронваше по някоя дума за президента Рузвелт, а от време на време дядо й споменаваше с уважение Труман, чиято атомна бомба го бе спасила от неизбежна смърт във военнопленнически лагер в Тайланд, където той бил отхапал ухото на инквизитора си. Когато Джоди го запита защо е постъпил така и дали това само не е усилило мъченията му, той отвърна:

— Понякога нямаш избор.