«Момчето от Джорджия»

Ърскин Колдуел Момчето от Джорджия

ЪРСКИН КОЛДУЕЛ

Между новите американски писатели, завоювали световна слава — Стайнбек, Драйзер, Хемингуей, Фокнър, Сароян, — стои и името на Ърскин Колдуел. Колдуел принадлежи към тази блестяща редица не само по период, като неин съвременник, но и със същността си на творец. И той като тях не е започнал от литературните салони, а в училището на живота, минал е през много професии, преживял е много, видял е много места и хора и е събрал огромен опит, преди да хване перото: една благодарна традиция на най-добрите писатели на Америка, дошла още от Марк Твен, Уитман и Джек Лондон. И той като тях се е стремил да бъде близо до народа, да се вслушва как говори той и да предава неговия език, неговите мисли и вълнения неподсладени, не „стилизирани“, а свежи, сурови, черноземни, пълни с първична сила и естествена хубост. И той най-сетне като тях понякога е стъпвал накриво, губел е посоката сред тежката и сложна обстановка в родината си, гонел е лекия успех, евтиния вкус, холивудщината — или пък се е поддавал на болни увлечения; но в голямото и истинското, което е сътворил, Колдуел винаги е оставал верен на жизнената правда, смело е изваждал наяве социалните конфликти на времето си, описвал е драмата на обикновените хора, заедно с тях е страдал и заедно с тях се е надявал, макар още неясно, още опипвайки, че някой ден ще се намери изход от нея.

Израснал в бедно семейство на Юг, където противоречията на американската действителност са най-сгъстени, преминал през нуждата, работил дълго време като земеделски ратай, текстилен работник, каменоделец, професионален футболист и какво ли не още, писателят Колдуел изхожда преди всичко от своите непосредствени жизнени впечатления. Оттук иде и поразителната искреност, която лъха от книгите му. „Аз не бих могъл да не го напиша“ — казва той за не едно свое произведение. Любимата му тема безспорно е неговият роден Юг — с рядка сила той рисува мизерията, материалната и моралната деградация, оскотяването, нечовешките отношения, жестокостта, животинската сексуалност, изчезването на всичко светло и хуманно в живота на дребните, разоряващи се фермери и на формално освободените, но фактически още поробени негри. Такъв е неговият шедьовър, романът „Малката божа нивица“, такива са и другите му два романа, по-скоро повести, познати и на българския читател, „Тютюнев път“ и „Вълнение през юли“; такива са и повечето от разказите му — къси, сгъстени трагедии, в които бедняци се борят за къс земя, майки проституират с десетгодишните си дъщери, за да не умрат от глад, негри биват линчувани. и изтезавани само заради цвета на кожата си. В тия творби има страници, които ни потрисат със своя натурализъм. Не един път Колдуел е бил обвиняван, че дава прекалено много грозота. Но той винаги е отговарял, че вината не е негова, задето животът около него е такъв. „Какво да се прави, ние сме груба страна! — казва той. — Целта на моите измислици е да създам едно огледало, в което хората, гледайки се, да познават себе си.“ Тъкмо тази безпощадна правдивост, това сурово и пълно със скрит гняв разкриване на обществените язви, съчетано с таланта на рядък разказвач, прави Колдуел любим писател не само в неговата родина, но и в много други страни. И напразно американските издатели пишат по обложките на неговите книги, че те радвали милионите читатели „не толкова като социален документ“, а защото „били необикновено забавни“. Истината е друга — че милионите читатели ги ценят, защото покрай забавното те са вярно изображение на живота в Америка.

„Момчето от Джорджия“ на пръв поглед рязко се отделя от останалото творчество на Колдуел. За този очарователен сборник разкази, свързани с едни и същи герои — или може би роман, чиито глави приличат на отделни разкази, — се казва, че „превзел критиците с изненада“. Той наистина идва съвсем неочаквано сред тъмните краски на другите Колдуелови книги. Отначало всичко е лековато и повърхностно: някакъв тих южен градец, бедно семейство, където нищо не се случва; един пропаднал баща, мързеливец, негодник, фантазьор, лъжец, крадец, използвач, женкар и пияница; една озлобена, измъчена от труд майка; едно негърче-ратайче, което понякога измъчват не от злоба, а защото така са свикнали да се отнасят; и зад тях „авторът“, момчето от Джорджия, десетгодишното хлапе, което наблюдава всичко това с широко отворени, невинни очи. Няма никакви външни трагедии, всички истории са само забавни смехории, дребни, обикновени провинциални инциденти, които за миг разнообразяват живота и завършват с шеги. Ние ги четем, избухваме в смях, приемаме ги най-напред като сполучливи анекдоти, чието предназначение е само да ни развличат няколко часа и да ни повишат настроението. И ето че постепенно пред нас застава другият Колдуел, реалистът и изобличителят, който дори в смеха си не може да не говори горчиви неща, защото иска измислиците му да бъдат „огледало на истината“. Той наистина е в съвсем друга дреха, стои скрит, почти невидим, но присъствието му се чувствува все повече и повече. И докато прелистваме разказите, нашият смях се изменя, нещо почва да ни задавя за гърлото, съвсем леко, едва доловимо. Макар и бавно, ние разбираме, че всичко това не е само смешно. Бащата вече престава да бъде само мързеливец и нехранимайко, в него прозира и някаква друга душа — на неосъществен мечтател, неудачник, човек, който обича живота и жена си, и детето си, и всичко поетично, необикновено, но винаги постъпва така, че нищо не излиза от обичта му. Майката вече не е нервната и груба домакиня, а една мъченица, която напразно се бори за щастие и спокойствие, която е приела лошия дял: да се кара, да всява страх и ненавист, за да не рухне докрай нейният дом. Забавните произшествия стават сцени от скрита драма. Едно семейство се разпада, загива. Хора, които биха могли да бъдат добри и ценни, вегетират и пропиляват съществуването си. Те се обичат, те биха могли взаимно да стоплят живота си, но нещо им пречи, някаква паяжина, която само па повърхността би могла да се обясни с техните характери, а в дълбочината си има обществен смисъл — и те се отдалечават, отчуждават се, причиняват си мъка едни на други. Колдуел ги рисува с огромна любов и в същото време най-безжалостно показва тяхната обреченост, края на тихия патриархален бит. Оттук и тази скрита тъга, този сподавен плач през смеха, който все повече се засилва към края на книгата.

Затова може би мнозина смятат „Момчето от Джорджия“ за най-сполучливото произведение на Колдуел. То следва светлата линия на най-добрите американски писатели-хуманисти — линията на „Том Сойер“ и „Хък Фин“, на О’Хенри, на Стайнбек и Сароян. Линията, от която светът се гледа с дълбока човечна усмивка, с много обич към хората и в същото време с безкрайна тъга, че тия хора са нещастни. Дали на нас, израсли от деца с Гогол и Чехов, смехът и сълзите в „Момчето от Джорджия“ няма да ни допаднат повече, отколкото суровата графика на „Тютюнев път“ или „Вълнение през юли“?

Цветан Стоянов

(обратно)

КАК СТАРИЯТ СИ ВЗЕ МАШИНА ЗА БАЛИРАНЕ

Откъм предната врата се вдигна страшна врява, сякаш някой беше изтърсил товар камъни на стъпалата. Къщата леко се разклати цялата и след това всичко утихна. Ние с мама бяхме на задната веранда, като чухме врявата, и хич не знаехме какво да си помислим. Мама каза, че кой знае дали не иде второто пришествие и ме накара да побързам и да въртя дръжката по-силно, та да изстискаме прането на мисис Дъдли и да сварим да го проснем, додето не се е случило нещо страшно.

— Нека ида да видя какво става ма, мамо — казах аз и завъртях дръжката с все сила. — Може ли ма, мамо? Може ли да ида да видя какво става?

— Върти, Уилям, върти — каза тя и като тръсна глава, пъхна работния комбинезон на мистър Дъдли в машината. — Каквото и да е, може да почака, докато просна прането.

Хем въртях колкото можех по-бързо, хем се ослушвах. Чувах, че някой говори на висок глас пред къщи, но не можех да разбера ни думица.

Точно тогава старият изтича иззад ъгъла.

— Какво става там, Морис? — попита мама.

— Къде е Хенсъм? — Старият едва си поемаше дъх. — Къде се е запилял Хенсъм?

Хенсъм Браун беше нашият черен ратай, който работеше у нас, откакто се помня.

— Хенсъм разтребва кухнята, както си е редно — каза мама. — За какво ти е притрябвал?

— Трябва ми веднага да ми помогне да вдигнем една работа — каза тате. — Трябва ми страшно бързо.

— Аз ще ти помогна бе, тате — казах аз и взех да се отдръпвам от машината. — Тате, нека да ти помогна, а?

— Уилям — каза мама, като ме хвана за ръката и ме дръпна назад, — върти дръжката, както ти казах.

Точно тогава Хенсъм си подаде главата през вратата на кухнята. Старият веднага го видя.

— Хенсъм — каза тате, — оставяй всичко и върви пред къщи. Трябваш ми веднага да ми помогнеш да вдигнем една работа.

Хенсъм погледна към мама, преди да помръдне, защото искаше да чуе какво ще каже тя, ако остави кухненската работа. Мама нищо не каза, защото беше заета с една от старите избелели платнени престилки на мисис Дъдли, която не щеше да се напъха под валяка. Старият сграбчи Хенсъм за ръкава и го повлече по стълбите и през двора. Додето разберем какво става, те изчезнаха зад къщи.

Исках да ида с тях, но щом погледнех към мама, разбирах, че ще е най-умно хич да не си правя устата. Въртях дръжката, колкото ми сили държат, защото се мъчех да изстискам прането по-бързо.

Не мина много време и ние чухме как предната врата се отваря, скоро след това нещо тежко-тежко се стовари в хола. Точно както щеше да се чуе, ако беше се продънил покривът.

Двамата с мама изтичахме да разберем какво става. Когато стигнахме в хола, старият и Хенсъм блъскаха и дърпаха някаква голяма тежка кутия, боядисана червено като товарен вагон и с едно голямо желязно колело отгоре. Кутията беше голяма като старомоден хармониум и също като хармониумите беше съвсем чудновата. Хенсъм я тласна здравата и тя мина през вратата, като се тръсна така тежко в гостната, че картините по стените се разлюляха. Ние с мама се пропъхнахме през вратата заедно с нея. Старият стоеше до голямата червена кутия, потупваше я гальовно с ръка и дишаше на пресекулки като хрътка, гонила цяла заран зайци.

— Що за дивотия е това, Морис? — попита мама, като обикаляше около кутията и се мъчеше да разбере какво представлява.

— Какво ще кажеш, Марта, бива си я, а? — Докато говореше, той си поемаше дъх след всяка дума. После седна на един люлеещ се стол и погледна с възхищение кутията. — И все пак бива си я, а?

— Отде я взе бе, тате? — попитах аз, но той така се беше захласнал в кутията, че не ме чу.

Хенсъм я заобиколи и надникна през цепнатините да разбере дали вътре не се вижда нещо.

— Да не ти я е подарил някой, Морис? — попита мама и се поотдръпна, за да я разгледа колкото може по-хубаво. — Отде успя да се добереш до това чудо?

— Купих го — каза тате. — Ей сега направих пазарлъка. Момчето, дето ги продава, мина през града тази сутрин и аз си купих една.

— Колко даде? — загрижено попита мама.

— Петдесет цента на ръка и петдесет цента седмично — каза тате.

— За колко седмици? — попита мама.

— За цяла година — каза той. — Не е много. Хе! Само като си помислиш, просто не си струва да се говори. Додето разберем, годината ще изхвърчи. Хич няма и да усетим.

—  За какво служи? — каза мама. — Какво прави?

—  Това е машина за балиране — отговори той. — Балира хартия. Слагаш вътре, колкото можеш, стара хартия, като изхабени вестници и разни такива, после навиваш здраво колелото надолу и всичко излиза ей оттука в една стегната бала, цялата увита в тел. Знаменито изобретение.

—  И какво ще я правиш, като излезе ей оттам, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Ще я продавам, разбира се — каза тате. — Момчето минава един път седмично и ще купува всичката хартия, която балирам. Прихваща си петдесетте цента и ми дава, колкото ми се пада отгоре.

— Хм — каза Хенсъм, — бива си я тази работа, да му се не види.

— Отде ще вземеш всичката тази хартия, за да я слагаш в машината? — попита мама.

— Хе! — каза старият. — Това е най-лесното! Къде ли не се търкаля стара хартия, като стари изхабени вестници и други такива. Даже амбалажната хартия от покупките става за тая работа. И вятърът, дето развява всякакви книги по улиците, и те стават. Ако някога е имало машина за правене на пари — ето я!

Мама се доближи и надникна вътре. След това завъртя колелото и тръгна към вратата.

— Не й е мястото в гостната — каза тя. — Махай тази измишльотина от най-хубавата ми стая, Морис Струп!

Тате изтича подире й.

— Ама, Марта, няма по-подходящо място. Да не искаш да я настаня вън на открито да ръждяса и да се разпадне, а? Това е ценна машина.

— Махай я оттука или ще накарам Хенсъм да я нацепи за подпалки! — каза тя, прекоси хола и излезе на задната веранда.

Старият се върна, погледна машината за балиране и я помилва по гладките дървени страни. Не каза нищо, но след малко се наведе, хвана я и я вдигна. Ние с Хенсъм я хванахме от другата страна и я повдигнахме. Изнесохме я през вратата на гостната на предната веранда. Тате спусна неговия край и ние пуснахме нашия.

— Така е добре — каза той. — Тука под покрива на верандата нито слънце ще я пече, нито ще я вали.

Той започна да развива голямото колело отгоре.

— Хенсъм — каза той, — върви ми донеси всичката стара хартия, дето може да се намери. Започваме още сега.

Ние с Хенсъм плъпнахме из къщи да събираме, каквото ни попадне. В един от килерите имаше сума ти стари вестници и аз ги измъкнах, а тате ги напъха в дупката. Хенсъм се върна с един голям куп амбалажна хартия под мишница. Старият я грабна и я пъхна в машината.

—  Додето се усетим, стофунтовата бала ще е готова — каза тате. А пък след първата, всичко останало е чиста печалба. Ще спечелим толкова пари, че ще се чудим какво да ги правим. Май че няма да е лошо да купим още четири-пет машини от момчето, като се върне в Сикамор през другата седмица, защото ще балираме толкова бързо, че една машина няма да ни насмогне. И в съвсем кратко време ще имаме толкова много пари, че ще трябва да внесем малко в банката. Срамота, дето не съм знаел досега, че тъй можело да се печелят пари: та това е най-лесният начин на света! Ако я караме все така, ще си балирам толкова много хартия, че додето се усетя, ще мога да прекъсна работа и да стана рентиер.

Той спря и бутна Хенсъм към вратата.

— Хенсъм, я се поразшетай и ми донеси още от онази стара амбалажна хартия.

Хенсъм влезе вътре и започна да тършува из чекмеджетата и в килерите, и зад умивалника. Аз намерих няколко стари списания на масата в гостната и ги занесох на тате.

— Браво, мойто момче — каза той. — Старите списания са точно толкова ненужни, колкото и старите вестници, а пък тежат страшно много. Върви донеси всичките списания, които можеш да намериш.

Докато се върна пак, старият каза, че вече стига за втората бала. Ние се хванахме за работа и я пресовахме здравата, а Хенсъм я овърза с тел. Тате я изтърси на пода и каза на Хенсъм да я сложи върху първата бала.

Поработихме още половин час и не усетихме кога в ъгъла на верандата се наредиха цели три бали. Хенсъм ни каза, че из цялата къща не може да се намери повече хартия, и тате рече, че ще иде да провери сам. Той се губи доста време, но като се върна, под мишницата му имаше цял куп песнопойки от тези, дето мама ги беше поръчала за неделното училище. Ние им откъснахме кориците, защото бяха подвързани с плат, а тате каза, че няма да е честно да се опитваме да пробутваме платно вместо хартия. След това влезе за малко вътре и се върна с цяла купчина писма, превързани с панделки. Той разкъса панделките и изтърси писмата в дупката. Когато всичко беше балирано, вече наближаваше обед и тате каза, че можем да прекъснем за един час.

Хванахме се пак за работа веднага следобед. Няколко пъти претършувахме цялата къща, но не можахме да намерим нищо хартиено освен малко разлепени книжни тапети в една от стаите и тате каза, че така или иначе трябва да се смъкнат, защото са съвсем стари и висят много грозно по стените. След това ни изпрати с Хенсъм до Прайсови да попитаме мисис Прайс дали няма стара хартия, дето не й трябва. Направихме два тура до мисис Прайс. Докато се върнем, всички вече се бяхме уморили и тате каза, че за днес все пак сме свършили добра работа. Седнахме и тримата на предното стълбище и преброихме балите, които бяхме складирали в ъгъла. Бяха седем парчета. Тате каза, че като начало е добре и че ако всеки ден я караме така, скоро от нас няма да има по-богати в града..

Ние стояхме там сума ти време и си мислехме за всичката хартия, дето я бяхме балирали, и старият каза, че утре сутрин и тримата ще станем рано и до вечерта може би ще успеем да наредим дванадесет бали вместо седем. След малко от къщи излезе мама и погледна към големия куп балирана хартия. Старият се извърна, като очакваше тя да каже колко е доволна, че сме свършили толкова работа още първия ден.

— Откъде сте взели всичката тази хартия, Морис? — попита тя, после отиде при балите и взе да ги дърпа.

— Ами че тука, из къщи, Марта — каза тате. — Отървахме се от всичката стара хартия, дето се търкаля из къщи и само ти се пречка из краката. Намерихме я напъхана по разни дупки, в които скоро щяха да се навъдят мишки. Добре, че се сдобих с тази машина. Къщата стана по-хубава, като я попречистихме.

Мама пъхна пръст в една от балите и издърпа нещо. Беше едно от списанията.

— Какво е това, Морис? — каза тя и се обърна към нас.

Издърпа още едно списание.

— Ти знаеш ли каква си я свършил, Морис Струп! — каза тя. — Взел си всичките ми рецепти и кройките за рокли, дето съм ги събирала, откак сме заживели заедно в тази къща.

— Но те са толкова стари, че нищо не струват вече — каза тате.

Хенсъм започна да се оттегля през вратата на хола. Мама се озърна.

— Хенсъм, развържи тези бали до една — каза тя. — Искам да видя какво друго сте успели да ми отмъкнете. Чуваш ли какво ти казвам, Хенсъм?

— Ама, Марта… — каза тате.

— Мамо, не бива ли да продаваме старите вестници и списания? — попитах аз.

— Млъкни, Уилям — каза тя. — Стига си защитавал баща си!

Хенсъм разхлаби тела и цели купища от песнопойки и списания започнаха да се свличат на пода. Мама се наведе и вдигна една от книгите.

—  Боже господи! — викна тя. — Това са новите песнопойки за неделното училище, за които бяхме събрали парите. Тези бедни доверчиви душици смятаха, че песнопойките им са на сигурно място в моя дом. А сега я ги вижте!

Мама започна да се рови в купчината хартии и списания на пода. След това взе да раздърпва една от другите бали. Тя разхлаби тела, преди Хенсъм да успее да го разкъса.

— А това какво е, Морис? — надигна глас тя, без да откъсва очи от едно от писмата, дето ги бяхме балирали.

— Просто късче хартия, което се търкаляше в един от килерите — каза тате. — Плъховете и мишките и тъй и тъй щяха да го изгризат рано или късно.

Лицето на мама стана червено и тя тежко се отпусна на един стол. Мълча цяла минута. После викна на Хенсъм.

— Хенсъм — рече тя, като попрехапа устни и си притисна очите с края на престилката, — веднага разопаковай тази бала.

Хенсъм скочи през купчината книги на пода и свлече съвсем тела на балата. Цялата грамада писма се струпа накуп в краката на мама. Тя се протегна и дигна няколко. Когато прочете какво пише в едно от тях, изкрещя:

— Какво има, Марта? — попита тате, като стана и тръгна през верандата към нея.

— Писмата ми! — каза мама и притисна престилката към очите си. — Всичките любовни писма, дето съм си ги събирала от старите ухажори. Всичките писма, които си ми писал някога, Морис. Виждаш ли каква си я оплескал.

— Ама това са съвсем стари писма, Марта — каза тате. — Ако искаш, ще ти напиша едно-две нови, и то веднага!

— Не искам нови — каза тя, — искам си старите!

Тя ревна да плаче толкова силно, че тате не знаеше какво да прави. Отиде до другия край на верандата и пак се върна.

Мама се наведе и си напълни престилката с писма догоре.

— Ще ти напиша едно-две нови писма, Марта — повтори тате.

Мама се изправи.

— Струва ми се, че би трябвало да имаш малко повече уважение към писмата, които са ми писали другите ми ухажори — каза тя, — дори да не те е грижа за писмата, които си ми писал ти.

Тя вдигна пълната престилка, прибра се и тръшна вратата зад гърба си.

Старият се разхождаше нагоре-надолу сред купищата развързани хартии и песнопойки, като ги подритваше с крак. Отначало мълчеше, но после се върна при машината за балиране и я погали с две ръце по гладките дървени страни.

— Просто е срамота толкова много хартия да отива на вятъра, мойто момче — каза той. — Жалко, че майка ти го взима чак толкова навътре заради разни там стари писма и други такива. Можехме да натрупаме сума ти пари, ако бяхме ги продали на момчето, като дойде другата седмица в града.

(обратно)

ДЕНЯТ, В КОИТО БИХМЕ КАМБАНАТА ЗА ПРОПОВЕДНИКА XОШОУ

Като се върнах в къщи от училище, проповедникът Хошоу, пасторът на универсалистите, стоеше на предната веранда и говореше със стария. Отначало не им обърнах внимание, защото проповедникът Хошоу винаги идваше в къщи да убеждава стария да ходи в неделя на църква, но тате винаги си намираше извинение, като казваше обикновено, че нашето мило муле Айда има колики и не може да го остави само, докато не оздравее, или пък, че свинете на мистър Джес Джонсън са като бесни и той трябва да си стои в къщи да не би да влязат и изровят градината. Аз реших, че те пак спорят за същото нещо. Спрях на първото стъпало да ги послушам, като се чудех какво извинение ще измисли тате тоя път, и тогава чух проповедника Хошоу да казва, че старият чичо Джеф Дейвис Флечър, черният клисар на универсалистката църква, бил отишъл в съседната околия да посети за няколко дни болните си роднини и че днес следобед нямало кой да бие камбаната на сватбата на мис Суси Тинг с Хъбърт Уили, помощник-раздавача. Старият слушаше всичко, дето му го казваше проповедникът Хошоу, но не показваше с нищо, че му се иска да бие камбаната вместо клисаря.

— Слушай какво ще ти кажа, Морис Струп! — рече проповедникът Хошоу, след като сума ти време чака старият да каже нещо. — Ако ти днес следобед биеш камбаната, докато трае сватбата — до края на годината няма да те закачам повече да идваш на църква. Нали такова споразумение е честно?

—  А бе, честно е, ама щеше да бъде много по-честно — каза тате, ако ми обещаеше никога вече да не ме дърпаш да идвам на църква не само тая, ами и всички следващи години!

—  Много искаш, Морис Струп — каза бавно Хошоу. — Мой дълг е да се грижа хората да ходят на църква.

— Щом толкова искаш да бъде бита камбаната — каза старият, — смятай, че съм методист или баптист и не ме карай повече да идвам в универсалистката църква, да слушам как проповядваш. Аз си имам моя собствена религия и тя си е добра за мене. Ако слушам универсалистки проповедници да проповядват, току-виж, съм почнал да не харесвам това, дето съм си го избрал. Нима искаш ти да станеш причина, да се откажа от моята си религия я!

Проповедникът Хошоу се облегна на стената, сякаш беше много уморен, и постоя така известно време. Тате седна върху парапета на неговото място и чакаше да види какво ще каже.

— Хайде днес да не говорим повече по религиозни въпроси, мистър Струп! — каза той най-после. — Страшно съм уморен и трябва да свърша с това бракосъчетание след по-малко от половин час. Вече е късно да търся друг човек да бие камбаната и ако ти не я биеш, за да ми услужиш, ще се намеря в небрано лозе.

Старият етапа от парапета и слезе по стъпалата в градината. Проповедникът Хошоу се мъчеше да го догони.

— Щом работата е да ти услужа, тоя път ще бия камбаната заради тебе — рече тате. — Никой досега не ме е обвинявал, че съм отказвал услуга на човек в затруднение.

— Чудесно! — каза проповедникът Хошоу, ухили се на тате и целият светна. — Аз си знаех, че човек може да разчита на тебе, мистър Струп!

Той почна да си отърсва праха от дрехата и да затяга възела на връзката си.

— Работата е много проста — каза той. — Всичко, което трябва да помниш, е, че щом почна да чета на новобрачните от своята книжка, ти ще забиеш камбаната и ще караш така, докато младоженецът и булката напуснат църквата и се скрият от погледа ти. Не ги ли виждаш вече, ще знаеш, че е време да спреш камбаната. Ясно, нали, мистър Струп?

— Такова просто нещо не може да се сбърка — каза му старият. — То е по-лесно, отколкото да отсечеш гнил дънер!

Хошоу тръгна по пътеката към улицата.

— Трябва да бързам за църква — каза припряно той. — Церемонията започва след около двадесет минути. Обличай се и идвай по-бърже, мистър Струп! Аз ще те чакам в преддверието, дето е въжето на камбаната.

Проповедникът Хошоу се обърна и забърза към универсалистката църква — тя беше през три улици от нас. Старият тръгна към къщи.

—  Ела, мойто момче! — каза ми той и широко размаха ръка. — Да се приготвим за сватбата. Ще имам нужда от тебе. Ти ще ми помагаш да бия камбаната. Хайде!

Ние влязохме вътре, тате натопи глава в умивалника и приглади косата си с четката. Щом свърши това и ние бяхме готови да тръгнем.

— Ще ми дадеш ли и на мене да бия камбаната бе, тате? — молех го аз и подтичвах да вървя наравно с него. — Нали ще ми дадеш бе, тате?

— Ще видим, като стигнем там, мойто момче — каза той. — Ако не е толкова тежка и можеш сам да дърпаш въжето, ще ти дам!

Хората вече бяха тръгнали към църквата, ние ги задминахме и побързахме, за да имаме повече време, преди да почнем да бием камбаната. Пред вратата се беше събрала тълпа, но тате само им махна с ръка и ние се втурнахме в преддверието.

Проповедникът Хошоу стоеше до въжето на камбаната, както беше казал. Той беше много нервен и едва го сдържаше на едно място. Щом ни видя, започна да ходи напред-назад и всеки две крачки да гледа часовника си.

— Това е много важна сватба, мистър Струп — каза той със силен шепот. — Семействата, които се свързват, са два от най-здравите стълбове на моята църква. За нищо на света не бих позволил да стане някоя бъркотия. Тази сватба значи много за мене. Тя ще обедини две враждуващи семейства и ще укроти неспокойната кръв, която не оставя на мира цялото паство.

— Колкото до моята работа, няма какво да се безпокоиш — каза тате. — Ти, си карай останалото, а за биенето на камбаната ще се погрижа аз. Докато бях разсилен в училището, винаги аз биех звънеца и зная всичко, каквото трябва за биене на звънци и камбани.

— Радвам се да чуя това, мистър Струп — каза Хошоу и избърса лицето си с кърпа. — За мене е голямо облекчение, че предоставям биенето на камбаната на една опитна ръка.

В това време хората влязоха в църквата и органистът засвири някаква музика. Малко след това видях мис Суси Тинг да влиза от едната странична врата. Тя беше облечена в пухкави бели дрехи и носеше голям букет. Почти в същия миг Хъбърт Уили влезе от отсрещната врата. Това беше знак, че сватбата почва. Казах на стария, че трябва да бъдем готови, да забием камбаната. Проповедникът Хошоу се затича към нас по пътеката между редиците, по пътя погледна часовника си и едва не се препъна в някакъв протегнат изпод столовете крак.

— Готово, мистър Струп! — прошепна дрезгаво той. — Щом видиш да се пресягам и изваждам от амвона моята малка черна книжка, ще знаеш, че е време за камбаната.

Тате кимна и се хвана здравата за тежкото дебело въже, дето висеше от камбанарията през една голяма кръгла дупка в тавана.

— Я го хвани и ти, мойто момче! — каза ми той. — Ще трябва и двамата да теглим, за да стане тая работа. То било много по-тежко от звънеца в училище!

Двамата хванахме въжето, колкото можехме по-високо.

— Сега — каза ми тате — гледай проповедника Хошоу и ми кажи кога да задърпаме въжето!

Мис Суси Тинг и Хъбърт Уили застанаха пред проповедника Хошоу. Лицето на Хъбърт беше червено като цвекло, а мис Суси аз не можех да видя, защото големият букет, кажи-речи, скриваше лицето й. Проповедникът Хошоу се протегна и извади малката черна книжка, за която ни беше споменал.

— Хайде, тате! — прошепнах аз силно, но тъй, че да не чуят другите. — Почват!

Ние задърпахме тежкото въже, докато камбаната се разлюля насам-натам в камбанарията. Тате ми показа как да дърпам надолу с все сила, а после да отпускам и да оставям въжето само да се връща през дупката в тавана. След пет-шест дърпания езикът удари камбаната и ние ту дърпахме, ту отпускахме въжето точно тъй, както си. искахме. .

Камбаната звънеше силно и звънът ми звучеше някак особено, но аз погледнах стария в лицето, той изглеждаше много доволен и реших, че сигурно така трябва да се бие. Все пак точно тогава се случи да погледна в църквата и видях как проповедникът Хошоу се наведе към един от разпоредителите и му прошепна нещо. Много от хората се бяха обърнали и гледаха към нас в преддверието, сякаш нещо не беше в ред. Разпоредителят дотича при нас, наведе се и зашепна нещо на ухото на тате.

Старият поклати глава и продължи да бие камбаната, тъй както си бяхме почнали отначалото. Разпоредителят се затича обратно до мястото, дето проповедникът Хошоу стоеше пред мис Суси и Хъбърт. Проповедникът Хошоу беше спрял да чете от малката черна книжка. Разпоредителят му прошепна нещо, той остави книжката на масата и се затича към нас по пътеката между редиците.

—  Слушай, мистър Струп! — извика той. — Я стига си блъскал тая камбана!

— Какво ми дрънкаш? — попита тате. Ние продължавахме да си дърпаме въжето надолу, а после го пускахме да се връща през дупката в тавана, тъй както си бяхме почнали отначалото. — Не виждаш ли, че бия камбаната, както ми заръча? Какво има?

—  Какво има ли? — попита проповедникът Хошоу, и пъхна пръст в яката си, да я разслаби малко. — Не чуваш ли как звъни „дааан, дааан, дааан“?

В това време всички в църквата се бяха обърнали към нас и ни правеха знаци с ръце.

— Ти знаеш ли какво вършиш? — каза проповедникът Хошоу. — Ти теглиш бавно въжето! Така се прави за погребение. Спри вече с това „дааан, дааан“!

— А какво, за бога, трябва да правя? — попита старият. — Като бях разсилен в училището, точно така биех звънеца. И никой не се сърдеше, че го бия бавно!

— Как можеш да сравняваш училищния звънец с тая камбана, мистър Струп! — учуди се проповедникът Хошоу. — Те са толкова различни по големина! Училищният звънец дава един и същ звук, както и да го биеш. Хайде, стига с това биене. Хората се разтъжиха. То не подхожда на сватба.

— И какво да правя тогава? — попита тате.

— Не тегли, а разклащай въжето!

— Да разклащам въжето ли? — рече тате. — Ето ти ново двайсе!

Проповедникът Хошоу се обърна и бързо огледа хората в църквата. Мис Суси и Хъбърт още стояха пред амвона и го чакаха да се върне и да довърши сватбата, но мис Суси имаше такъв вид, като че ли ще потъне в дън земя, а Хъбърт изглеждаше, че ей сегичка ще скочи направо през рисунката на прозореца.

— Никога ли не си разклащал камбана? — попита проповедникът Хошоу.

— Не само че не съм разклащал — каза тате, — ами и не съм чувал за такова нещо!

— Трябва да се чува „дин-дан, дин-дан, дин“! — каза проповедникът Хошоу.

— Така ли? — попита тате и продължи да дърпа въжето, тъй както си бяхме почнали отначалото. — Виж ти, не съм знаел това!

— Моля ти се, мистър Струп, спри да теглиш това въже и почни да го разклащаш! — каза проповедникът Хошоу. — Още малко и хората в църква ще се разплачат!

— Не мога сега да променя биенето по средата на цялата работа — каза тате. — Пък и без туй нямам опит. Аз сега ще си бия, тъй както съм почнал, а другия път ще я караме, както ти искаш!

Проповедникът Хошоу посегна сам да хване въжето, но точно в този миг братът на мис Суси, Джул, се нахвърли върху Хъбърт Уили, изтласка го през страничната врата в гробището и му закрещя в лицето, че той нарочно е нагласил тая работа с камбаната. Преди някой да се намеси, Джул удари Хъбърт и в следващия миг двамата се биеха с юмруци между гробовете и паметниците. От носа на Хъбърт затече кръв, а Джул си раздра панталона, като се закачи на една от железните табели върху гробовете, дето пише: „Не газете отгоре“.

Старият ми каза да продължа да бия камбаната и излезе да гледа боя. Проповедникът Хошоу също излезе, излязоха и всички хора от църквата. Аз продължих да бия камбаната, тъй както си бяхме почнали отначалото и вече бях сигурен, че тя наистина звъни „дааан-дааан“, както когато си я бие за погребение старият чичо Джеф Дейвис Флечър. В туй време Джул и Хъбърт се бяха по-отупали здравата, но никой не се опитваше да ги разтърве, защото всички смятаха, че ще е най-хубаво да ги оставят да се бият, докато се уморят толкова, че сами да спрат. Аз дърпах въжето точно както ми беше показал старият и се чудех как може една и съща камбана да звъни хем „дин-дан“, „дин-дан, дин“, хем „даан-дааан-дааан“, и точно тогава проповедникът Хошоу дотича и издърпа въжето от ръката ми. Езикът удари още два пъти и млъкна.

— Достатъчно, Уилям! — каза той, сграбчи ме за ризата и ме изхвърли от преддверието чак до предните стъпала.

Точно тогава старият дотича иззад църквата. Той беше чул, че камбаната не бие, и се закова на място.

— Защо остави камбаната, мойто момче? — попита ме той.

— Проповедникът Хошоу ме накара да спра — казах аз. — И ме изхвърли навънка!

— Така ли? — рече старият и побесня.

Проповедникът Хошоу излезе от вратата и спря на горното стъпало. Той изглеждаше много уморен.

— Я слушай, пасторе! — каза тате. — Като се съгласих да бия камбаната, реших, че или ще я бия като хората, или хич няма защо да си хабя ръцете! Пусни ме да вляза вътре и да си свърша работата, както съм обещал. Не съм виновен, че теб не ти харесва, както я бия!

— О, не, няма да те пусна! — каза проповедникът Хошоу и запречи вратата. — Ти вече провали цялата сватба и предизвика светотатствен бой в гробището. Тинговци и Уилиевци отново почнаха враждата си само защото ти би тая камбана. Не, аз няма да.ти позволя да се допреш вече до въжето!

— Как, по дяволите, можех да зная, че ти искаш да я бия „дин-дан, дин-дан, дин“, а не „даан-дааан“!

— Здравият разум трябваше да ти подскаже — каза проповедникът Хошоу и заблъска стария от вратата. — А освен това човек, който не знае разликата между бавно теглене и разклащане на камбаната, няма защо повече да се занимава с камбани!

Хората, дето бяха дошли на сватбата, вече си приказваха един друг, че понеже тате бил така камбаната, старата омраза между Тинговци и Уилиевци пак почнала. Мис Суси, която през цялото време седеше и плачеше в кошарата за църковния хор, побягна по улицата към къщи. Тя още държеше големия си букет. Вече не виждах Джул и Хъбърт, но реших, че са се прибрали по домовете си да се измият.

—  И, значи, ти не харесваш как ти бия камбаната и туй то! — попита старият.

— Именно, мистър Струп, не харесвам — каза проповедникът Хошоу и така силно го блъсна от вратата, че тате трябваше да подскочи на долното стъпало, за да не падне.

— Тогава вече да не си дошъл у дома да ме молиш да присъствам на твоите проповеди — каза тате, като се обърна и тръгна към улицата. — Щом ти не харесваш моето биене, аз пък да не взема да ти харесвам проповядването!

Проповедникът Хошоу влезе в преддверието. Той, кажи-речи, се беше прибрал, когато старият го повика.

— А какво да правя, ако почувствувам нужда от официална религия? — попита тате. — Може би някога аз ще реша вместо моята си религия да приема официалната, тъй като не ми се ще да остана на сухо, докато душите на другите се спасяват и отиват в рая.

Проповедникът Хошоу подаде глава от вратата.

— По-добре върви при методистите или баптистите — каза той. — Универсалистите ще минат и без тебе, мистър Струп!

(обратно)

ХЕНСЪМ БРАУН И ВИРОГЛАВИТЕ КОЗИ

— Ако и това не е работа на баща ти, не знам на кого ще е! — каза мама, сякаш всичко й беше дошло до гуша. — Ох, то се е видяло, че на тоя свят за мене вече няма спокойствие!

Тя крачеше насам-натам из двора, чупеше ръце и се мъчеше да измисли нещо.

Козите, дето тате и Хенсъм Браун ги бяха докарали в къщи от село, сега стояха на покрива, дъвчеха и гледаха надолу към нас. Големият козел имаше дълга бяла брадичка и приличаше много на мистър Картър, който живее точно срещу нашата къща.

— Какво да правя сега? — попита мама и продължи да крачи насам натам. — Днес следобед съм поканила у нас цялото женско дружество. Ако Тия кози са още на покрива, когато почнат да пристигат жените, просто ще умра от срам!

Двете женски кози също дъвчеха, но техните брадички не бяха толкова дълги като на големия козел. Заедно с трите кози на покрива имаше и две ярета. Яретата бяха само на два месеца и бяха, кажи-речи, колкото четвърт от козела, но петте кози заедно на покрива изглеждаха като цяло стадо.

— Уилям, кажи на Хенсъм да слезе в града, да намери баща ти и да му каже веднага да си идва в къщи и да сваля тия кози — каза ми мама.

Хенсъм чистеше кухнята и аз трябваше само да прекося верандата и да го повикам. Той излезе и попита какво искаме.

—  Най-напред ми кажи, Хенсъм Браун — сърдито му викна мама, — за какъв бяс доведе тук тия кози?

— Аз направих само това, което мистър Морис ме накара да направя, както винаги правя, когато ти или мистър Морис ме накарвате да направя нещо мисис Марта! — каза той и престъпваше от крак на крак. — Мистър Морис каза, че иска да доведе тези кози в къщи и ми поръча да ги докарам и ето аз ги докарах. Ти не бива да ми се караш чак толкова, щом мистър Морис ме е накарал да направя това, мисис Марта!

—  А защо не каза на мистър Морис, че най-напред трябва мене да попита, а? — каза тя. — Толкова ли не ти дойде на ум?

— Да, госпожа, дойде ми на ум, но като го рекох на мистър Морис, той ми каза: „Я стига си дрънкал“, точно така ми каза и затова аз най-накрая ги докарах тука ей така, както ми беше поръчал!

Мама побесня от яд. Тя грабна едно дърво и го запрати по козите, но дървото падна, преди да стигне и половината път. То се удари в стената на къщата, вдигна голям шум и остави белег върху дъските.

—  Веднага слизай в града да намериш Мистър Морис — каза мама на Хенсъм. — И да му кажеш, че искам веднага да дойде! Виж в бръснарницата, в железарницата и навсякъде, дето обикновено се мотае, но го намери! Да не си посмял да се връщаш без него, Хенсъм Браун! Тоя път не приемам никакви извинения!

— Да, госпожа, мисис Марта! — каза Хенсъм и се повлече да търси тате.

Козите вървяха покрай връхната греда на покрива и ту гледаха към задния двор, дето бяхме ние с мама, ту мятаха поглед към отсрещната страна към улицата. Те се бяха качили горе, като бяха скочили от купчината дърва на бараката, от бараката — на покривчето на верандата, от покривчето на верандата — на кухненския покрив и оттам — на главния покрив. Те бяха два етажа и половина по-високо от нас и бе много смешно да гледаш как три големи кози и две ярета вървят в индийска нишка по върха на покрива.

Щом спряха и погледнаха надолу, козелът пак се раздъвка, поклати брадичка и сякаш ни правеше муцуни отгоре.

Мама потърси друго дърво да го хвърли по него, но беше толкова ядосана, че не можа да намери. Тя го заплаши с юмрук и побягна в къщи.

Аз седнах за миг на стъпалата, но мама се върна и ме дръпна за ръка.

— Уилям, я бягай на улицата и гледай дали не идва баща ти! — каза тя и ме изблъска от стъпалата. — И щом го видиш, че идва, тичай да ми кажеш. Жените може да пристигнат всяка минутка!

Аз заобиколих къщата и застанах на входа Да гледам улицата. Ама много-много не стоях, защото веднага чух гласовете на тате и Хенсъм. Те бързаха към дома.

— Какво е станало бе, мойто момче? — попита тате и погледна петте кози на покрива. — Какво се е случило?

—  Мама каза да свалиш козите от къщата, преди да са се събрали жените от женското дружество — казах му аз.

— Това е много лесно — каза той и забърза към задния двор. — Хайде, Хенсъм, по-живо!

— Ти на мене ли ми говориш, мистър Морис? — попита Хенсъм. Хенсъм не можеше да ходи бързо. Той винаги казваше, че когато ходи бързо, го болят петите. И ако трябваше да бърза, той я караше тръс.

— Не се мотай, Хенсъм — рече му тате. — И стига си се оплаквал!

Ние отидохме зад къщи и тате дълго оглежда козите на върха, без да каже ни думица. Той обичаше козите, кажи-речи, колкото мене и затуй ги беше докарал в града, за да може да си ги гледа всеки ден. А когато бяха на село, ние понякога не ги виждахме по цяла седмица, защото не можехме да ходим там всеки ден.

Козите бяха спрели да вървят насам-натам по покрива и гледаха надолу да видят какво ще правим.

— Хенсъм — каза тате. — Я донеси стълбата и я подпри ей тука!

Хенсъм донесе стълбата и я опря на покривчето на верандата, както тате му беше казал.

— А сега какво да направя, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Качи се и докарай козите долу! — каза тате.

Хенсъм погледна големия козел и се дръпна от стълбата.

— Мене малко ме е страх да отида горе при тоя голям козел, мистър Морис! — каза той. — Той има едни такива противни рога, че не съм виждал по-противни! Ако не е чак толкоз важно, мистър Морис, просто да не се качвам горе! И без туй петите ме въртят цял ден. Хич не ми е добре, мистър Морис!

— Я стига си се опъвал, Хенсъм! — каза тате. — Качвай се горе, както ти казах. Нищо ти няма на петите и никога не ти е имало!

Точно тогава мама изскочи, като си забождаше бялата колосана якичка, дето я слагаше на роклята си в официални случаи. Тя се спря на стъпалата и погледна към нас с тате.

—  Виж какво, Марта! — бързо заговори тате. — Хич недей се тревожи! Ние с Хенсъм ей сегичка ще свалим тия кози!

—  Правете, каквото щете, но ги сваляйте веднага — каза мама. — Цял живот не съм изпитвала такъв срам. Жените всяка минутка може да дойдат на събранието. Какво ще кажат хората, като видят цяло стадо кози да се разхожда по покрива на къщата ми?

— Успокой се, Марта! — каза тате. — Хенсъм ей сегичка ще се качи горе!

Но Хенсъм все още стоеше надалеч от стълбата. Тате отиде при него и го блъсна.

— Не се мотай и прави, каквото ти казвам! — каза тате и пак го заблъска към стълбата.

Хенсъм се беше объркал здравата и гледаше да се потрива, като си вдигаше панталоните и закопчаваше ризата си, но накрая тръгна към стълбата. Той се качи догоре и стъпи на покривчето на верандата. След това пак почна да слиза.

—  Хенсъм Браун! — извика мама и дотича на двора, дето бяхме ние. — Ако слезеш от тая стълба, преди да свалиш козите, залък хляб от мене няма да видиш вече! Отсега си мисли къде ще идеш да умреш от глад, ако не направиш, каквото ти нарежда мистър Морис!

— Ама, мисис Марта, петите пак почнаха ужасно да ме въртят!

— Аз те предупредих, Хенсъм Браун — каза мама и заудря с ток по земята. — И ти знаеш, че си държа на думата.

— Ама, мисис Марта, аз…

— Предупреден си веднъж завинаги! — прекъсна го мама.

Хенсъм погледна козите, после пак мама и след това се качи на кухненския покрив. Като стигна там, изви очи надолу да види дали го гледаме.

Точно тогава мама дочу гласовете на някои от пристигащите жени. Можеше да се чуе какво си приказват, макар че бяха още през една улица. Мама заплаши е пръст Хенсъм и изтича вътре да заключи предната врата, та да не могат да влязат в къщи жените. Тя реши, че ако направи това, те ще седнат пред вратата и ще чакат, защото иначе можеха да минат през къщи, да излязат през задната врата и да видят какво става.

Ние с тате седяхме на дървата и гледахме Хенсъм. Хенсъм беше стигнал кухненския покрив и сега пълзеше по върха му, като се хващаше за керемидите. Отдолу той изглеждаше ужасно малък.

— Да не вземеш да повредиш нещо козите или пък да ги оставиш да паднат! — изрева тате. — И внимавай да не подплашиш яретата, че могат направо да скочат долу! Кожата ще ти одера, ако нещо се случи с тия кози!

— Чувам те много добре, мистър Морис! — извика отгоре Хенсъм. — Ще знаеш, никога не съм виждал такова хлъзгаво място! Ама аз се старая, колкото мога! Страх ме е да мръдна, да не падна долу, на коравото! Не смея да дишам от страх, мистър Морис!

Той пак взе да се потрива, да види какво ще каже тате. Но скоро разбра, че тате няма да му отговори и бавно се затътри към главния покрив. Щом стигна до върха на кухненския покрив, погледна надолу към земята. Като я видя, затвори ечи и вече не погледна към нас.

— Внимавай да не повредиш нещо козите! — извика тате.

— Да, господине, мистър Морис! — каза Хенсъм някъде много отвисоко. — Внимавам, колкото мога!

Той стигна корниза на главния покрив и се покатери отгоре. Оттам до върха му оставаше толкова място, колкото вече беше изминал. Той запълзя по полегатата страна, докато пръстите му докопаха връхната греда. Оттук нататък до върха му беше по-лесно. Щом стигна там, той прехвърли единия си крак и възседна връхната греда, като се стискаше за нея с все сила.

Уплашени от Хенсъм, козите се бяха дръпнали надолу, към другия край на покрива. За да ги свали, той трябваше да пропълзи по връхната греда дотам, дето бяха, да ги накара да заобиколят, да се върнат на кухненския покрив, оттам да скочат на покривчето на верандата, после — на бараката и накрая — на дървата.

Хенсъм беше минал половината път, когато на козела, изглежда, му хрумна да се връща обратно. Щом козелът тръгна, след него тръгнаха и всички кози и вървяха така: най-голямата отпред, средните по големина — в средата, а яретата — отзад. Хенсъм ги видя да идват, на първо място козела с наведена глава, а рогата му стърчеха нагоре като гръмоотводи.

— Чакай малко! — изкрещя Хенсъм на козела. — Чакай малко, ти казвам!

Козелът продължаваше да върви към него. Като стигна на един-два метра от Хенсъм, той спря, предъвка няколко пъти и погледна Хенсъм право в очите.

Докато Хенсъм и козелът се гледаха един друг, мама дотича в двора да види дали козите са слезли вече.

Точно тогава козелът рипна и се спусна към Хенсъм с наведена глава, а копитата му се метнаха отзад. Хенсъм хубаво си виждаше, че козелът иде и трябва да се дръпне, ама лошото беше, че нямаше де да върви, освен да се пльосне по корем. Той се вкопчи в керемидите и се задържа, колкото може.

—  Внимавай, Хенсъм! — извика тате, като видя какво става.

Тате скочи на крака и почна да маха с ръце към козела. Но това не помогна и козелът с все сила блъсна Хенсъм с глава. За миг не можа да се разбере какво става, защото, след като козелът беше ударил Хенсъм, двамата за момент застанаха неподвижни, сякаш две дъски се бяха хлопнали високо във въздуха.

— Дръж се, Хенсъм! — изрева тате.

В следващия миг Хенсъм седна по задник и се свлече по керемидите. До половината той се плъзгаше, а след това почна да се върти като фарфалак. Докато се усетим и той се изхлузи от покрива и полетя към двора. Веднага си рекохме, де ли ще падне Хенсъм? Дворът беше твърд и песъчлив и отдолу нямаше нищо, като купа дърва от другия край, дето поне малко да го спре. Преди да разберем какво става, той съвсем изчезна от двора и от него не остана нищо. Той беше преминал като куршум през капака на кладенеца.

—  Божичко! — изписка мама. — Отиде си Хенсъм!

Тя се залюля и припадна на двора. Тате коленичи да я вдигне, изправи я малко, но веднага я пусна и се затича към кладенеца да види какво е станало с Хенсъм. Хич и не разбрахме как стана всичко. Капакът, дето покриваше кладенеца, беше пробит, сякаш голям стокилограмов камък се беше стоварил върху му от небето.

Тате и аз изтичахме през двора до кладенеца. Като стигнахме там и погледнахме вътре, отначало не можахме да видим нищо. Долу беше тъмно като в рог. Тате викна на Хенсъм, ехото върна вика като гумена топка и ни оглуши.

— Чуваш ли ме, Хенсъм? — продължи да вика тате. — Чуваш ли ме?

Мама стана и се заклати през двора към нас. Тя още не се беше оправила и като вървеше, се люлееше, както се люлее в събота вечер мистър Анди Хауард. Като дойде, още беше зашеметена от припадъка си.

—  Бедният Хенсъм Браун! — каза мама и се хвана за ръба на кладенеца да не падне. — Бедният Хенсъм Браун! Той беше най-добрият негър, който сме имали. Бедният Хенсъм Браун!

Тате се мъчеше да развие макарата, защото искаше да пусне по-бързо въжето и кофата в кладенеца.

— Млъкни, Марта! — каза той със стиснати устни. — Не виждаш ли, че съм зает да пусна въжето с кофата?

— Бедният Хенсъм Браун! Бедната невинна душичка! — продължаваше да нарежда мама, бършеше сълзите си и пет пари не даваше за тате. — Като си помисля колко пъти съм го хокала, докато беше жив! Той беше най-добрият негър, който сме имали! Бедната невинна душичка, Хенсъм Браун!

—  А бе я запуши тая уста бе, Марта! — кресна тате. — Не виждаш ли колко съм зает?

В това време на мама й мина от припадъка и тя можеше да стои, без да се държи. Тя се наведе над кладенеца и погледна вътре.

— Хей, Хенсъм, долу ли си? — извика тате в кладенеца.

Никой не отговаряше. Ние се надвесихме, колкото можехме, и гледахме надолу. Отначало нищо не се виждаше, после бавно две големи бели кръгли топки започнаха да лъщят на дъното. Те сякаш бяха цял километър далече. Скоро станаха по-светли и тогава заприличаха на котешки очи, дето си им светнал насреща в тъмното.

— Можеш ли да дишаш, Хенсъм? — извика тате.

— Мога да дишам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Но петите ме въртят много!

— Дрън-дрън ярина! — сопна му се тате. — Нищо ти няма на петите! А можеш ли да виждаш?

—  Нищо не виждам — каза Хенсъм. — Ослепял съм като прилеп. Хич нищо не виждам!

—  Това е, защото си в кладенеца — отвърна му тате. — Вътре никой не може да вижда.

— Виж къде съм бил? — попита Хенсъм. — Божичко, мистър Морис, затуй ли съм целият вир-вода! А аз си мислех, че съм паднал в пъклото! Наистина си рекох, че съм се изтърсил чак там! Кога ще ме извадиш оттук бе, мистър Морис?

— Хвани се за въжето на кофата и ще т.е издърпам ей сегичка — каза му тате.

Хенсъм хвана кофата и разлюля въжето, додето тате се надвеси отново.

— Моля ти се, господине, мистър Морис! — рече той.

— Сега пък какво искащ?

— Като ме извадиш оттук, нали няма да ме караш да се качвам пак на покрива при ония кози, а?

— Няма — каза тате и завъртя дръжката на макарата. — Тия вироглави кози нека си стоят на покрива, докато ги присвие гладът и сами си слязат!

Додето се разправяхме с Хенсъм, ние съвсем бяхме забравили за козите. Мама се обърна и погледна към покрива. Закани им се с юмрук страшната. В това време те всички бяха минали от другата страна на покрива, бяха стигнали до кухненския покрив и сега стояха там и ни гледаха.

Козелът погледна мама право в очите и спря да дъвче. Мама и козелът се гледаха така, сякаш искаха да видят кой ще издържи повече.

Точно тогава петнайсет-двайсет от жените, дето бяха дошли за събранието, подадоха глави от ъгъла на къщата и ни видяха на двора. Те се събрали, намерили предната врата заключена и решили да заобиколят отзад и да видят какво става. Сигурно бяха забелязали козите на покрива още от улицата и любопитстваха да разберат каква е тая врява.

—  Господи, Марта Струп! — каза една от тях. — Какво става тук? Какви са тия кози на покрива? Това е най-смешното нещо, което съм виждала!

Мама се обърна и видя жените. Тя не каза ни думица, а вдигна ръце към лицето си, сякаш искаше да го скрие, и побягна в къщи през задната врата. Тръшна вратата и я заключи отвътре. Жените отидоха отпред и дълго чукаха, но накрая разбраха, че няма да ги пусне и си тръгнаха. От време на време те гледаха през рамо към козите на покрива и се смееха така силно, че се чуваше в цялата махала.

(обратно)

СТАРИЯТ И СЛАМЕНАТА ВДОВИЦА

Тоя ден старият стана по-рано от друг път и излезе от къщи, без да каже къде отива, а мама се готвеше да пере и беше толкова заета, че хич и не й дойде на ум да го попита.

Обикновено, като излизаше така и мама го питаше де отива, той казваше, че трябвало да види някого за нещо си на другия край на града или пък, че трябвало да свърши наблизо някаква си работа. Не зная какво щеше да каже той тази заран, ако мама не беше толкоз заета и го беше попитала.

И тъй тате стана преди другите, отиде право в кухнята и сам си приготви закуската. Докато стана и се облека, той вече беше запретнал Айда в каруцата. Той се качи на седалката и потегли към улицата.

— Не може ли да дойда с тебе бе, тате? — питах го аз. Аз тичах по улицата край каруцата, ловях се за страничната дъска и го молех да се кача. — Хайде вземи и мене бе, тате!

— Не сега, мойто момче — каза той и удари Айда с поводите, да я подкара в тръс. — После, ако ми дотрябваш, ще те викна!

Те изтрополиха по улицата, завиха на ъгъла и се изгубиха.

Като се върнах, в къщи, мама беше в кухнята и готвеше на печката. Седнах и зачаках нещо за ядене, но не казах нито думица за тате. Беше ми толкова мъчно, че тате и Айда отидоха някъде и ме оставиха, че дори не ми се приказваше и с мама. Седях си ей тъй на масата до печката и чаках.

Мама хапна надве-натри и отиде в градината да запали огън и да стопли вода.

Рано следобед мисис Сингър, една от нашите съседки, дето живее на долния край на улицата, влезе в двора. Аз я видях преди мама, защото, кажи-речи, целия ден седях отпред на стъпалата и чаках тате да се върне.

Мисис Сингър отиде до скамейката, дето переше мама. Тя застана там, без да каже нещо. После изведнъж се надвеси над коритото и попита мама дали знае де е тате.

— Сигурно лежи някъде на сянка — каза мама и дори не се изправи от пералната дъска. — Освен ако го е домързяло да си премести задника от слънцето!

— Имам да ти кажа нещо страшно важно, Марта — каза мисис Сингър и се приближи до мама. — Наистина, имам да ти кажа нещо страшно важно!

Мама се огледа и ме видя на вратата.

— Бягай в къщи, Уилям! — сопна ми се тя.

Аз влязох вътре и застанах до кухненската врата. И оттам се чуваше добре.

— Виж какво, Марта! — каза мисис Сингър, като се наведе и хвана с ръце края на коритото. — Аз не съм клюкарка и не искам да ме смяташ за клюкарка. Но мисля, че ти трябва да знаеш истината!

—  Какво има? — попита мама.

—  Мистър Струп в тоя момент е при мисис Уедърби — каза бързо тя. — И не е само това. Те са били заедно целия ден. Само двамцата.

—  Откъде знаеш? — попита мама и се изправи.

— Минах оттам и го видях със собствените си очи, Марта — каза мисис Сингър. — И реших, че е мой дълг да ти кажа.

Мисис Уедърби беше сламена вдовица и живееше сама накрай града. Тя се беше оженила и една заран, два месеца подир сватбата, мъжът й се запиля нанякъде и вече не се върна.

— А какво прави там Морис Струп? — каза мама и вдигна глас, сякаш мисис Сингър беше виновна за всичко.

— Виж, това не знам, Марта — рече тя и се дръпна от мама. — Но аз реших, че мой християнски дълг е да те предупредя.

Тя излезе от градината и бързо се скри зад ъгъла. Мама се наведе и затърка така дрехите в коритото, че сума ти вода се разплиска навън. След една-две минути тя се обърна, тръгна към градината и докато вървеше, обърса ръце в престилката си.

— Уилям — повика ме тя. — Сега си влез в къщи и стой там, докато се върна. Аз мисля, че ти си послушен, Уилям! Чуваш ли ме, Уилям!

— Чувам те, мамо — казах аз и се прибрах вътре.

Тя бързо премина градината, излезе на улицата и тръгна към къщата на мисис Уедърби. Тя живееше на около един километър от нас.

Аз стоях скрит на задната врата, додето мама пресече другата улица, и поех направо край рекичката през празното място на мистър Джо Хамонд. Знаех една пряка пътека до къщата на мисис Уедърби, защото много пъти бях минавал оттам, като ходехме за зайци с Хенсъм Браун. Хенсъм винаги казваше, че е добре да се знаят преки пътеки до всички места, защото човек не знае кога може да му дотрябват. Аз бях доволен, че знаех тая пряка пътека до къщата на мисис Уедърби, защото инак мама щеше да ме види, ако тръгнех след нея.

Целия път тичах надолу по дерето, все по върбите, точно както правехме е Хенсъм, когато ходехме за зайци. Като стигнах къщата на мисис Уедърби, спрях и се огледах за тате. Не го видях никъде около къщата на мисис Уедърби. Не видях дори и нея.

Тогава прескочих рекичката и се затичах на поляната край къщата, като се криех зад живия плет.

Скоро стигнах градината и щом погледнах от дирека на ъгъла, видях Айда до градинската врата. Тя просто си стоеше там и гонеше мухите с опашка. Трябва веднага да ме е познала, защото ушите й щръкнаха и тя ги държа прави, докато ме гледаше.

Взех да пълзя край плета и като погледнах към задния двор на мисис Уедърби, видях, че мама подскача насам. Тя прескачаше лехите с памука право към задния двор.

Точно тогава чух мисис Уедърби да се кикоти. Погледнах къщата и дори нямаше нужда да се изправям на колене, за да ги видя двамата със стария. Мисис Уедърби продължаваше да се кикоти, сякаш не беше с всичкия си, точно както се кикотят момичетата в училище, когато научат нещо тайно. Отначало се виждаха само босите крака на мисис Уедърби да се мандахерцат от края на верандата. После видях и стария да стои на земята и да я гъделичка с кокоше перо. Мисис Уедърби лежеше по гръб до вратата, а той стоеше и здравата я гъделичкаше по босите пети. От време на време тя се разкикотваше толкоз силно, че старият просто подрипваше от земята. Тя си беше свалила обущата и чорапите, защото ги видях на купчина до вратата.

Мисис Уедърби не беше стара като другите омъжени жени, защото още като ученичка се ожени тази пролет и беше останала сламена вдовица само от три-четири месеца. Тя лежеше там, до вратата, гърчеше се по гръб, риташе с крака към стълбата, пищеше и се кикотеше, сякаш щеше да умре, ако старият не спреше да я гъделичка с кокошето перо. За миг тя с все сила изреваваше от смях и това беше най-смешното, защото точно тогава старият подрипваше във въздуха като кенгуру.

Аз бях забравил за мама, защото се бях заплеснал да слушам как мисис Уедърби се смее и да гледам стария, но точно тогава погледнах към градината и видях, че мама се задава. Тя вървеше право към верандата, дето бяха двамата.

Оттук натъй всичко стана толкоз бързо, че нищо не можа да се разбере. Най-напред мама сграбчи стария за косата, дръпна го назад и го събори. После сграбчи един от босите крака на мисис Уедърби и го захапа с всичка сила. Мисис Уедърби нададе такъв писък, че сигурно се е чуло из целия Сикамор.

Тогава мисис Уедърби седна, мама я хвана здравата за яката на басмената рокля. Тя се скъса и се смъкна от нея като разлепен тапет. Като видя, че роклята се смъква, мисис Уедърби пак изпищя.

В това време мама се обърна към стария. Той седеше на тревата и беше толкова уплашен, че не можеше да мръдне.

— Какво значи това, Морис Струп? — изрева мама.

— Но, Марта, виж какво, аз дойдох само да помогна на бедната вдовица! — каза той и гледаше уплашено. — Зеленчукът й в двора трябва да се оплеви, та рекох да впрегна Айда и да дойда да го поизора малко!

Мама се извърна и отново сграбчи мисис Уедърби. Тоя път нямаше къде другаде да я хване освен за косата.

— И това не знаех, Морис Струп — каза мама, като обърна глава към стария, — че щом гъделичкаш с кокоше перо петите на сламените вдовици, зеленчукът расте по-бърже.

— Виж какво, Марта! — каза той, като се тътреше по земята и отстъпваше назад. — Затова съвсем и не съм мислил. Аз просто исках да направя добро дело на една бедна вдовица, като видях колко й е буренясал зеленчукът!

— Млъкни, Морис Струп! — каза мама. — Още малко и ще изкараш Айда виновна за цялата работа!

— Виж какво, Марта! — каза старият и се затътри по задник още по-назад. — Недей да си мислиш така! Тя е само една бедна вдовица!

— Ще си мисля, каквото си искам! — рече мама и тропна с крак. — Аз ще ходя да бера лобода, да си нахраня семейството, а ти ще ми обикаляш с мулето и ще ми ореш градините на сламените вдовици! И на всичко отгоре ще им гъделичкаш петите с кокоше перо! Виж го ти него!

Старият отвори уста да каже нещо, но мама пусна мисис Уедърби и преди да изрече и думица, го хвана за презрамките на панталоните. След това бързо го помъкна към дирека, дето беше вързана Айда. Тя хвана с една ръка Айда за юлара, без да пусне стария с другата, и тръгна за в къщи през памука. Айда, изглежда, разбираше, че нещо не е в ред, защото подтичваше заедно е мама, а не чакаше като друг път да й подвикват.

Аз се затекох през поляната към рекичката и побързах да се прибера по пряката пътека. Пристигнах у дома една минута преди тях.

Щом мама влезе в задния двор с Айда и стария подире си, не можах да се удържа и се захилих, като ги видях двамата. Айда се беше оклюмала също като стария.

Мама ме видя да седя на вратата.

— Как не те е срам да се държиш така, Уилям! — каза сърдито тя. — Някой път си мисля, че си по-лош и от баща си!

Старият изви поглед настрана и ме погледна. Той ми намигна с дясното око и тръгна през двора към обора на Айда. Той вървеше подир мама кротък като кученце. Точно преди да влязат в бараката, старият се наведе и вдигна едно паднало кокоше перо. Докато мама вкарваше Айда вътре, той скришом го пъхна в джоба си.

(обратно)

ДЕНЯТ, КОИТО МАМА ПРЕКАРВАШЕ У ЛЕЛЯ БЕСИ

Мама стана рано, приготви ни закуска и я остави да се топли на печката, докато се надигнем. Аз бях буден, но главата на стария още се криеше под завивките, когато тя замина с чичо Бен да прекара деня на село у леля Беси. Щом тръгнаха, тате се показа изпод юргана и ме попита дали мама не е казала нещо, преди да заминат с чичо Бен. Аз му отговорих, че не е казала нищо, защото е мислила, че спим.

Докато се обличахме, тате каза, че трябва да гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво, докато мама се върне вечерта. Мама винаги ходеше за по един ден при сестра си поне веднъж през лятото, а понякога и два пъти. Тя казваше, че това е единствената истинска почивка, която е имала някога и че й се щяло да ходи още по-често, само че я било страх, като останем сами, да не направим някоя поразия.

— Ама че е хубаво да те оставят на мира — каза тате, — нищо че е само за един ден. Екстра си е понякога, като няма никакви жени да ти се мотаят наоколо.

След закуска старият излезе и се излегна вън на слънце. Него ден още от сутринта беше горещо и никъде не се виждаше ни едно облаче.

— Това се казва ден — рече той, като се извърна и ме погледна. — Слънцето пече, а целият свят си е наш, прави, каквото щеш. Жалко, че майка ти няма възможност да прекарва по-често у леля ти Беси.

Той отиде при оградата и се облегна на нея. Видях го, че гледа към градината, където няколко врабчета чоплеха нещо под зелките. След. малко той дигна един камък и ги замери.

— Хайде да вървим за риба, мойто момче — каза той и пак се извърна. — Времето е само за риба. Впрегни Айда.

Аз отидох веднага в конюшнята, изкарах Айда на двора и започнах да я четкам с чесалото. Тате ми каза хубаво да я среша и след това да я впрегна в каруцата.

— Тръгваме веднага щом се върна от дюкяна — каза той. — Трябва да си взема един пакет тютюн.

Той влезе в курника, взе две яйца от полозите и ги пъхна в джоба си, за да ги размени за тютюна.

— Разчеши Айда хубавата, додето стане съвсем спретната, мойто момче — каза той и тръгна надолу по улицата. — Искам в ден като този Айда да бъде от хубава по-хубава.

— Кой ще изрови стръвта, тате? — попитах аз. Той се спря и си помисли малко, после ми каза да кажа на Хенсъм Браун да изрови червеи.

Старият тръгна надолу по улицата към дюкяна, а аз извиках Хенсъм. Хенсъм дойде ухилен до уши при нас с Айда.

— Ама че се радвам, дето мистър Морис каза, че ще ходим за риба — рече Хенсъм. — От сума ти време вече ми се е дощяло да ходя за риба.

Той взе една лопата и отиде зад конюшнята, където земята под сянката на бъзака беше съвсем влажна. И веднага започна да копае червеи.

Докато впрягах Айда в каруцата, Хенсъм изрови цяла консервена кутия червеи. Ние се качихме и седнахме да чакаме тате да се върне. Той не се бави много, но когато се зададе, бързаше така, както отдавна не бях го виждал да бърза. Почти тичаше.

Тате се спусна към каруцата и аз вече се канех да му подам поводите, когато той хвана Айда за юздата и я закара до един кол на оградата. После я завърза припряно.

—  Какво става, тате? — попитах аз.

— Оставете ходенето за риба сега — каза той. — Рибата може да почака. Трябва да се хващаме с нещо много по-важно, и то още сега.

— Защо бе, тате? — попитах аз. — Защо да не ходим за риба?

— Мистър Морис — каза Хенсъм и се изправи в каруцата, — а пък аз взех, че накопах препълнена кутия с такива тлъсти червеи, дето не си ги и сънувал. Голяма загуба ще бъде, ако не идем до дерето да ги използуваме. Страшно хубави червеи са това, мистър Морис!

Старият тръгна към задния двор, като ни махаше с ръка и ни правеше знаци да вървим след него. Ние се смъкнахме от каруцата да видим какво ще прави.

Когато стигнахме до задния двор, аз видях как тате стъпи на земята на колене и лакти и пропълзя под пода на верандата. Не знаех какво ще прави там, затова пропълзях и аз подир него.

— Какво търсиш тука бе, тате? — попитах го аз. — Какво има под къщата?

— Парчета старо желязо, мойто момче — каза той. Тате започна да чопли сухата мръсна земя с пръсти. След една-две минути измъкна едно парче ръждиво желязо, което приличаше на колело от стара шевна машина. — Кой знае колко парчетии старо желязо се търкалят из къщи, а пък сега му е дошло времето да ги съберем. В града е пристигнал един човек и купува всички железни парчетии, които му носят хората, и плаща добри пари — петдесет цента за сто фунта. Не мога току-тъй да изпусна такъв случай. Човекът може и да не дойде вече в Сикамор и ще бъде голяма глупост да изпуснем всичките тези пари, дето сами ни се пъхат в ръцете. Хайде да се разведрим и да съберем колкото можем повече стари парчета.

Аз се обърнах и видях, че Хенсъм пълзи подир нас на лакти и колене.

—  Какво ще правим тука под къщата, а, мистър Морис? — попита той.

— Ще събираме железни парчетии — рече тате. — Хайде, започвай да помагаш.

— Че кой ще си губи времето да събира старо желязо — каза Хенсъм, — и то точно когато се приготвихме да вървим за риба?

— Затваряй си устата, Хенсъм — каза тате, — Не се учи да ми отвръщаш така. Хайде, хващай се на работа.

Хенсъм запълзя нататък под къщата, като си мърмореше нещо под носа. Виждах го как спира от време на време и рови из мръсотиите за желязо, но изглеждаше, че много не го е грижа дали ще намери нещо, или не.

— А ще идем ли за риба, като свършим да събираме старото желязо бе, тате? — попитах аз.

— Ще отидем веднага, след като съберем всичкото и го продадем — каза той. — Ако се хванем здравата за работа и тримата, додето се усетим, ще свършим. И пак ще ни остане най-хубавото време от деня да идем за риба, преди да се върне майка ти.

Намерихме три-четири стари колела от печка и една стара желязна шина от колело на каруца. Изнесохме всичко това на двора и го струпахме накуп край оградата. След това намерихме сума ти железария в бараката, а Хенсъм измъкна един стар леген изпод стълбището на верандата. Тате откри едно тежко желязно колело и го дрънна връз купа. Ние работихме с всички сили още около час, след това разровихме боклука, събрахме всички стари подкови на Айда и изобщо надзърнахме навсякъде, където можеше да се намери нещо желязно.

Слънцето беше вече високо, когато тате спря и огледа купа, който бяхме събрали.

— Ами че ние не можахме да съберем и половината от това желязо, дето си мислех, че ще го намерим из къщи — каза той. — Ако тези отпадъци излязат поне двеста фунта, ще трябва да подскачаме от радост. Ще ни трябват поне хиляда фунта, за да изкараме истинска пара. С хиляда фунта ще можем да вземем пет долара от човека, като му ги продадем.

—  А може и да няма никаква нужда да се будалкаме с тази работа, мистър Морис — каза Хенсъм. — Още не е късно да вървим за риба, а?

— Затваряй си устата, Хенсъм — каза тате. — Аз съм решил да изкарам някой и друг долар от старо желязо и ще го направя. А сега събирай желязо и да не съм те чул да продумаш.

Той ни изпрати още един път да преровим всичко пред къщи и излезе през задната порта на уличката. Ние с Хенсъм намерихме ръждиви панти под предната веранда и ги хвърлихме в купа.

Докато седяхме и си почивахме, старият се зададе с толкова голям товар желязо, че краката му се преплитаха. Той носеше дръжка от помпа, ютия, една брадва, един железен леген и какво ли не още. Всичките тези работи изглеждаха много по-нови от разните парчетии, дето ги бяхме намерили из къщи, а легенът беше още топъл от огъня, дето са го клали под него. Той хвърли товара си връз купа и веднага се върна назад през портата — право в малката уличка.

Когато се върна за твори път, беше се натоварил повече от всякога. Толкова се беше превил под товара си, че коленете му се подгъваха, като вървеше, и едва се добра до оградата, за да изтърси товара си на купа. В тоя му товар имаше един лъскав френски ключ, една голяма маша, ръжен, тежко желязно менче и много други дреболии.

— Не мога да разбера как си намерил всичките тези работи, мистър Морис — каза Хенсъм. — Аз се пъхах къде ли не, пък не можах да намеря нищо такова.

Тате мълчеше — само си избърса челото с ръкав.

— Какво ще правим сега, а, тате? — попитах аз.

— Докарай Айда с каруцата насам, мойто момче — каза той. — Ще натоварим, а след това ще откарам каруцата да си взема парите от човека. Както ми изглежда, тука все ще има едно хиляда фунта. Ще изкараме повече пари, отколкото смятах отначало.

Ние с Хенсъм докарахме Айда при купа старо желязо и всички се заехме да товарим. Когато свършихме, тате се напи от кофата с вода, качи се и пое поводите.

— Ами все пак ще ходим ли за риба, а, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Додето усетите и ще се върна — каза тате и плесна Айда по гърба с края на поводите. — Ще се върна веднага щом взема парите от човека.

Ние с Хенсъм седнахме на стъпалата и се загледахме подир тате, докато отмине. Дълго стояхме там, а слънцето се дигаше все по-високо и по-високо. След малко Хенсъм влезе вътре да види колко е часът. Слънцето беше вече точно над главите ни.

Почакахме още около час и чак тогава видях как големите уши на Айда заподскачаха зад градинската ограда. Ние скочихме и изтичахме навън да посрещнем стария. Той шибна Айда с поводите, и сви в двора.

— Сега вече готови ли сме да вървим за риба, а, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ако не побързаме да стигнем навреме до дерето, всичката риба ще се наяде и вече няма да кълве до довечера.

Тате слезе от каруцата, а в ръката си държеше чифт високи гумени ботуши — нови-новенички. Той ги сложи на земята, а ние ги гледахме.

— Щом взех четирите долара за старото желязо от човека — каза тате, като се отдръпна да се порадва на гумените ботуши — и веднага се сетих за тези ботуши в дюкяна на Франк Дън. Отдавна ми трябваха те на мене. Просто се чудя как съм могъл да карам без тях досега.

— И какво мислиш да правиш с тях, а, мистър Морис? — попита Хенсъм.

— Да ги нося, разбира се, нали за това са направени? — отвърна тате.

— Аз не съм виждал тука из нашите пясъци да става чак толкова кално, че да трябват гумени ботуши, и то до коленете — каза Хенсъм.

— Защото никога не ти е идвало на ум да видиш колко кално става понякога, като вали — каза тате.

— Може и така да е — каза Хенсъм, — ама то винаги сварва да изсъхне най-много за половин час, а пък за половин час няма да имаш време дори да си намериш ботушите и да ги нахлузиш. На мене ми се струва, че това време, дето го изхабихме, по-добре да го бяхме използвали за риба. Мисис Марта довечера се връща и аз няма да има кога да ида за риба чак до другата година. А пък колко риба щяхме само да изпоналовим, докато ни губеше времето да се будалкаш с тия ботуши!

—  Ти по-добре внимавай какво плещиш — каза тате. — Вече почти съм намислил да ида на дерето, пък тебе да те оставя тука.

— Моля ти се, недей, мистър Морис — каза Хенсъм. — Не исках да кажа такова нещо за ботушите. Те са най-красивите гумени ботуши — не съм виждал такива ботуши през целия си живот. Те са най-хубавото нещо, дето може да го има човек под ръка, като завали. Даже ми се ще да бяха мои — колко щях да се гордея с тях.

Тате слезе и отиде пак да се напие с вода от кофата. После се върна и си сложи ръката на каруцата.

— Къде е кутията с червеите, мойто момче? — попита той.

Аз се втурнах да взема червеите и всички се качихме. Тате пое поводите и вече се готвеше да плесне Айда по гърба, когато мисис Фулър се втурна тичешком през портата откъм уличката. Мисис Фулър беше вдовицата, дето живееше на съседната уличка и даваше стаи на пансионери, за да си изкарва хляба. Тя беше петдесет-шестдесетгодишна и все се оплакваше от нещо.

—  Я почакай малко, Морис Струп — каза мисис Фулър, като изтича до колата и издърпа поводите от ръцете на тате.

Тате се опита да слезе от каруцата, но тя му препречи пътя.

— Къде са нещата; дето си ги отмъкнал от задната ми веранда, Морис Струп? — каза тя — Капка вода нямаме в къщи и няма как да наточа, защото си ми задигнал дръжката на помпата.

— Тук трябва да има някаква грешка — каза тате. — Ти знаеш, че не съм такъв съсед, дето ще вземе чужда дръжка.

— Един от моите пансионери те видял как си се промъкнал в задния двор и как после си се измъкнал със сума ти мои работи, между които и дръжката на помпата, Морис Струп — каза тя и се закани на тате с пръст. — Ти си ми взел ютията, машата и ръжена и кой знае какво още друго. Дай ми ги още сега или ще повикам стражаря.

Хенсъм се смъкна от каруцата и започна да отстъпва към бараката. Точно като отваряше вратата, старият се обърна и го видя.

— Я ела тука, Хенсъм Браун — каза тате. Хенсъм спря на едно място.

— Няма какво, ще трябва да ви се извиним, мисис Фулър — каза тате. — Всичко това е чисто и просто недоразумение. Случи ми се да минавам през уличката тази сутрин и видях, че по земята се търкаля тук-там старо ръждиво желязо. Рекох си, че сигурно ще искате да се отървете от тези боклуци и затова ги ритнах настрана от пътя. Мислех си, че с това ще ви направя услуга. Сега се сещам, че момчетата чистиха из къщи и по уличката и трябва да са се умешали вашите и нашите работи.

— Ти по-добре гледай само на себе си да услужваш — каза мисис Фулър, — ако не искаш да идеш в затвора.

Докато старият викаше Хенсъм, мисис Фулър се обърна и излезе през портата към уличката.

— Хенсъм — каза тате, — донеси ми ония гумени ботуши.

Хенсъм отиде на верандата и донесе ботушите.

— А сега, нека това да ти е за урок — каза тате. — Ти трябваше да се сетиш за тези неща навреме, а не да събираш, каквото ти попадне пред очите. Нали може да излезе чуждо!

— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и цял се разтрепери. — Ти на мене ли приказваш, мистър Морис?

Тате му подаде гумените ботуши. Хенсъм посегна към тях, но ги остави да паднат на земята.

— Върви занеси тия ботуши право в дюкяна на мистър Франк Дън и му кажи, че не ти стават — каза тате. — После му кажи да ти върне парите.

— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и пак взе да отстъпва. — За мене ли говориш, а, мистър Морис?

Тате кимна.

— И тогава, като си получиш парите за ботушите — каза старият, — вземи ги и върви право при човека, дето купува старото желязо, и му кажи, че си се разкандърдисал и си искаш парчетиите обратно. Дай му четирите долара и след това се поразрови из купа и извади всичките парчетии, които си му продал. Когато събереш всичко, особено дръжката от помпата, натовари ги в колата и ги връщай право в къщи. Още щом си дойдеш, може да занесеш нещата, дето си ги търсеше мисис Фулър.

—  Ама ти нали не говориш за мене, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ти може би нещо си сбъркал? Тия гумени ботуши не са мои и аз …

Тате вдигна ботушите и ги пъхна в ръцете на Хенсъм.

— Ти ме засрами толкова, че съм си купил гумени ботуши, когато няма да е достатъчно кално, за да стане нужда да се носят, та аз ти ги подарих.

— Наистина ли? — каза Хенсъм. — И кога успя да направиш всичко това, мистър Морис?

— Ей сега, преди малко — каза тате.

— Ще знаеш, мистър Морис — упорстваше Хенсъм, — че откакто се помня, не ми се е искало да имам гумени ботуши. И на ум ме ми е идвало дори!

Хенсъм се опита да ги даде на тате, но старият отново му ги напъха в ръцете. Хенсъм целият трепереше и се чудеше какво да приказва.

—  Стига си спорил и върви да направиш, каквото ти казах — рече тате. — Ще ме е яд, ако вземат да те напъхат в затвора в такъв хубав ден.

Той подаде поводите на Хенсъм и го набута в каруцата. После дигна ботушите от земята и ги хвърли вътре.

След това потупа Айда по гърба с ръка и тя затупурка през двора и зави надолу по улицата. Хенсъм се изгуби от очите ни, както се беше стиснал за седалката, и се вайкаше така силно, че можехме да го чуваме чак докато стигна насред града.

Старият отиде при кутията с червеите и ги погледна. След това я взе и ми каза да донеса лопатата. Ние отидохме зад навеса, дето Хенсъм ги беше изровил сутринта, и изсипахме кутията на земята.

Червеите се разпълзяха, където завърнат, но старият взе една клечка и ги набута в дупката на Хенсъм.

— Зарови ги хубаво, мойто момче — каза той. — Нека да се чувстват като у дома си. Късно е вече да ходим за риба, но следващия път, когато майка ти отиде на гости у леля ти Беси, ще гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво.

Аз затрупах дупката, а старият здравата натъпка земята, за да бъде влажно на дъното, дето живееха червеите, чак до следващия път, когато щяха да ни потрябват.

(обратно)

ХЕНСЪМ БРАУН И КЪЛВАЧИТЕ

Кълвачите отдавна вече не ни оставяха на мира. Отначало не бяха много, но през пролетта си направиха няколко гнезда и по времето, когато малките пораснаха, колкото да могат да кълват по дървото, всяка заран започнаха да дигат такава врява, че не оставяха никого да спи. Кълвачите живееха в стария, изсъхнал чинар на двора и мама каза, че ще е най-умно да го отсечем. Но старият каза, че би предпочел републиканците да печелят всички избори отсега нататък, отколкото да се лиши от чинара. Той се грижеше за него, откак се помня, подкастряше го и запълваше дупките на кълвачите с боя. Няколко години след като изсъхна напълно, по него вече не беше останало ни едно клонче и стъблото стърчеше право нагоре като телеграфен стълб.

Горе близо до върха на чинара живееха пъстро-опашатите кълвачи. Те бяха го изкълвали толкова, че бяха направили повече дупки, отколкото можех да броя. Хенсъм Браун ми каза, че един път ги броил и те излезли между четиридесет и петдесет. По това време на годината, рано през лятото, след като малките бяха наизскачали от дупките и бяха започнали да кълват, винаги се намираха поне по една дузина кълвачи около дървото. Но рано сутрин беше най-лошо. Кълвачите винаги ставаха, щом пукне зората, и започваха да чукат по изсъхналото дърво, и старият казваше, че винаги има поне по двайсе-трийсетина, които не си поплюват чак до шест-седем часа.

— Мистър Морис — каза Хенсъм на тате, — мога да взема една двайсе и две калиброва и додето усетиш, ще. ги разгоня.

— Само да застреляш някой от тия кълвачи — каза тате — и ще има да патиш, като да си застрелял околийски шериф. Така ще те наредя, че ще откачиш каторгата до живот.

— Моля ти се, недей, мистър Морис — каза Хенсъм. — Само това недей.

Чук-чук-чук — ечеше чинарът все по-шумно и по-шумно. Дните растяха, а това значеше, че кълвачите всяка сутрин ще започнат да кълват все по-рано. Старият казваше, че излизали и започвали да кълват в три и половина.

— Ако бяха мои кълвачи — каза Хенсъм, — щях да ги прогоня и да отсека дървото. И тогава нямаше да има никакво чукане.

— Ти по-добре си дръж езика зад зъбите, Хенсъм Браун — му каза тате. — Само да се случи нещо с най-малкото кълваче дори или с чинара, ще има да проклинаш часа, в който за пръв път си видял кълвач.

През деня никой не обръщаше внимание на кълвачите, защото все летяха нагоре-надолу да търсят нещо за ядене или просто си почиваха и ако някой речеше малко да си покълве на чинара, другите не започваха да му пригласят, както ставаше всяка сутрин по за два часа. Старият казваше, че обичал, като чука само един кълвач, защото все едно, че си имал компания през цялото време. Мама не казваше почти нищо, освен дето се заканваше, че ще отсече дървото, ако старият не се оправи някак с това „чук-чук-чук“, дето ни буди всяка сутрин още по тъмно.

И ето че една сутрин — цял час преди да се разсъмне — ние чухме най-страшното чукане по чинара, което бяхме слушали дотогава. Сякаш четиридесет-петдесет души блъскаха по външните стени на къщата с тесли. Мама запали кибрит и погледна часовника над камината, а той показваше три часа. Старият стана, нахлузи си обущата и гащите и запали газената ламба на задната веранда. След това прекоси двора и извика Хенсъм. Хенсъм винаги спеше на тавана на бараката. Тате му каза да се облече и да слезе веднага на двора.

— Тези кълвачи не ме оставят да мигна — обясни тате на Хенсъм. — Ела с мене при чинара да ми помогнеш да ги усмирим.

Аз станах и погледнах през прозореца. Чинарът беше, кажи-речи, само на три метра от прозореца и на светлината на фенера всичко се виждаше. Хенсъм се дотътри едвам-едвам, като се прозяваше на всяка крачка.

—  Хенсъм — каза тате, — просто трябва да измислим как да накараме тези кълвачи да млъкнат.

—  И какво мислиш да направим, а, мистър Морис? — попита Хенсъм и се облегна на дървото да се прозине по-удобно.

— Вземи да се качиш горе, това може да ги усмири — рече тате.

— Какво искаш да кажеш, мистър Морис? Да се катеря по този чинар, а?

— Разбира се — каза тате. — Качваш се направо горе и това е. Искам хубаво да се наспя, преди да се съмне.

Хенсъм се отдръпна и се взря в тъмното към върха на дървото. Светлината на фенера стигаше само до половината и не можеше да се види къде са кълвачите. Чувахме ги как чукат по изсъхналото дърво и само от време на време някоя и друга по-едра треска се изсипваше отгоре.

— Не ми е ясно как ще стане тази работа — запротестира Хенсъм. — Никога не съм се опитвал да се качвам по дърво, на което няма ни едно клонче. Ще се плъзгам надолу два пъти по-бързо, отколкото ще се катеря. Няма да има за какво да се хвана.

—  Няма значение — каза тате. — Като се изкатериш до половината, ще можеш да си пъхнеш палеца в някоя от дупките на кълвачите и оттам ната1тък ще тръгне по мед и масло.

Старият бутна Хенсъм към чинара. Хенсъм прегърна стъблото с ръце да го премери колко е голямо. Подържа го така за малко и след това изпъшка:

— Никога не съм се опитвал да правя такова нещо, мистър Морис — каза той и се отдръпна. — Страх ме е.

Хенсъм погледна нагоре в тъмното, дето се губеше дървото. Чуваше се как кълвачите кълват с все сила. Те кълвяха така здравата, че дървото се тресеше из корен, а скоро започнаха да дрънчат и стъклата на прозорците.

Старият пак бутна Хенсъм и то накара да се качи на дървото. А пък той, додето се покачи — и изчезна в тъмното като катерица. След това вече не можех да видя нищо, защото веднага щом изчезна, тате духна фенера. Каза, че в тъмното виждал по-добре без фенер.

След миг вече не се чуваше ни звук. Кълвачите мълчаха като риби.

— Как е горе, Хенсъм? — провикна се тате.

Никой не отговори. Ние с тате се вслушахме, но можахме да чуем само такъв един шум, като че в тъмното дъхтеше премаляло куче.

— Какво става горе, Хенсъм? — викна тате. Цял порой суха кора се изсипа с шум и се строполи на татевата глава.

— Мистър Морис! — каза Хенсъм. — Моля ти се, измисли нещо да ме отървеш по-бързо.

— Какво има?

— Тия кълвачи почнаха всичките да ме кълват точно както кълвяха по дървото — каза той. — Не ги ли чуваш как ме. кълват, мистър Морис?

—  Нищичко не чувам — рече тате. — Не ги оставяй да те плашат. Просто не им обръщай внимание. Дръж се горе и се опитай да ги усмириш съвсем. Къде-къде по-малко шум вдигат вече от преди!

— То е, защото кълват по мене вместо по дървото, мистър Морис — каза той. — Не мога да ги пъдя, защото ще взема да се изпусна ей тука, дето съм се хванал.

— Прави се, че не ги забелязваш — каза тате, — и те ще те оставят на мира подир малко. — Ама те продължават да ме кълват по главата и пет пари не дават. Толкова ме боли вече, че сякаш ще се разцепи на две.

—  Стига с тези глупости— каза тате. — Толкова години живея на тоя свят и досега не съм чул кълвач да кълве жив човек.

Тате заобиколи къщата по посока на задната веранда.

— Ти наистина ги усмири майсторски, Хенсъм — каза той, — А сега си стой там и само гледай да не почнат пак да кълват по дървото.

— Мистър Морис! — викна Хенсъм. — Къде тръгна бе, мистър Морис! Не ме оставяй самичък на дървото с тия кълвачи.

Тате се прибра вътре и аз го чух как си сваля обущата и ги пуска край леглото. Хенсъм започна да стене от върха на дървото, но след малко съвсем притихна. Тате си легна и се зави презглава.

Щом изгря слънцето, аз станах и отидох на прозореца. Хенсъм още стоеше на върха на чинара, но висеше така, сякаш можеше да се изхлузи и да тупне всеки миг долу. Точно тогава чух, че тате стана и започна да се облича. Навлякох си дрехите, колкото може по-бърже, и излязох подир него в задния двор.

Когато стигнахме, можахме да видим отблизо как Хенсъм прегръщаше дървото с ръце и крака. Големият палец на единия му крак беше пъхнат в една от дупките на кълвачите и той висеше като плашило.

Най-смешно от всичко беше това, дето целият беше почернял от кълвачи. Едни бяха накацали по главата и раменете му, а други му висяха по ръце-; те и краката. Трябва да имаше двайсе-трийсе кълвача по Хенсъм.

Точно тогава един от кълвачите се събуди и шумно изкряска. Крясъкът събуди останалите кълвачи и те започнаха веднага да кълват Хенсъм. Сякаш са били уморени и са решили да си подремнат, а като се събудиха, се сетиха, че си имат Хенсъм да си го кълват. Хенсъм така се стресна, че чак подскочи.

— Мистър Морис, мистър Морис! — ревна той. — Къде си, мистър Морис?

Ние с тате отидохме чак до стъблото на чинара и погледнахме нагоре към върха. Кълвачите от време на време подхвръкваха около Хенсъм да си намерят по-удобни места за кълване. Той размаха едната си ръка около главата, като се мъчеше да ги прогони. Но додето да отлетят, те се връщаха отново и пак го подхващаха здравата.

—  Слизай, Хенсъм — каза тате. — Вече се наспах.

Хенсъм ни погледна отгоре. После замахна с ръка към кълвачите и си извади палеца от дупката. Хенсъм се спусна бавно, като се опитваше в същото време да пъди птиците.

Когато краката му докоснаха земята, той се подгъна като преполовен чувал с картофи. Тате го улови и отново го дигна на крака.

—  Ти ми изглеждаш изтощен, Хенсъм — каза тате.

Хенсъм погледна към тате и към мене, но не каза нищо. Изглеждаше много уморен, за да може да говори.

Точно тогава мама се показа иззад ъгъла на къщата. Кълвачите се виеха над главите ни, сякаш още не бяха се наситили.на Хенсъм. Изведнъж един от по-старите кълвачи — огромен, мъжкар с дълга переста опашка, събра достатъчно кураж да се спусне при нас и кацна на главата на Хенсъм. Той започна да я кълве с все сила. Хенсъм така изрева, че сигурно всички в града са го чули.

—  Боже господи! — извика мама. — Я погледнете главата на бедния Хенсъм.

Ние толкова бяхме заети да го гледаме, додето се свличаше по дървото, че съвсем не бяхме обърнали внимание как изглежда. Дрехите му бяха накълвани на парчета, комбинезонът и жакетът му се развяваха около него като дрипи. Но главата му беше най-интересна.

Имаше четири-пет големи кръгли петна — като дупките на кълвачите по чинара — и по тези петна и най-малкото косъмче от косата на Хенсъм беше изкълвано.

Тате обиколи Хенсъм в кръг и го огледа целия. След това го доближи и опипа две-три от плешивите петна.

— Защо не стоя буден да разгонваш тия кълвачи, Хенсъм? — каза тате. — Сам си си виновен, че се качи на върха и взе, че заспа. Нямаше да ти се случи нищо, ако беше си гледал работата горе на дървото, както ти бях казал. Не съм те пратил горе да спиш я?

— Добре, ама ти не си ми споменал, че си искал Да стоя буден — отвърна Хенсъм и тръсна глава. — Ти ми каза само да се кача горе и да гледам кълвачите да не дигат шум, мистър Морис.

Старият се извърна и погледна мама. Те не си казаха нищо и след малко тя зави зад къщата към кухнята. Ние тръгнахме подире й, но мама продължаваше да мълчи. Само ни сложи чиниите отпреде и ми сипа булгур с наденици.

(обратно)

СТАРИЯТ И ЦАРИЦАТА НА ЦИГАНИТЕ

Заранта беше притъмняло и по обед чакахме буря с гръмотевици, ама след това само преваля за малко. Щом мина дъждът, старият си нахлупи шапката и слезе по улицата към пазара. Слънцето пак изгря и скоро всичко изсъхна, сякаш.хич и не беше валяло.

Докато си седях и чаках, чух наблизо шум от коне и каруци. По шума изглеждаха много. Копитата тропаха, хамутите плющяха и всеки миг глъчката се чуваше по-силно. Аз скочих и отидох посред улицата, отдето се виждаше по-добре. Кажи-речи, на средата между нашия и другия ъгъл видях стария да върви по пътя и на всяка крачка да маха с ръце, а точно зад него идваха пет-шест чифта коне и теглеха каруци, покрити с чергила. Старият си махаше ръцете, подтичваше по малко и на всеки няколко крачки се обръщаше назад.

Като стигнаха пред нас, тате спря и махна с ръце на каруцарите, а те подкараха конете до тротоара и взеха да ги връзват за диреците на оградата. Докато връзваха конете, старият все махаше и им викаше да бързат. После каруцарите се затичаха след тате и той ги поведе край къщи в задния двор. Имаше сума ти жени и деца в каруците и те също почнаха да слизат на цели купища. Скоро към къщи тръгнаха, кажи-речи, двайсет-трийсет души. Жените бяха облечени в дълги пъстри рокли, такива едни, дето допират земята, и всички си бяха превързали главите с червени, жълти или светлозелени кърпи. Мъжете бяха облечени като всички мъже, само че нямаха сетрета и фланелките им бяха разкопчани. Децата пък хич нямаха дрехи. И възрастните, и децата бяха мургави като индийци, а косите им бяха хем черни, хем дълги.

Мъжете вървяха с тате към задния двор, а жените се разпиляха навсякъде, едни се качиха на предната веранда, а други също забързаха към задния двор. Децата пък до едно се пъхнаха под къщи. Нашата къща, като всички къщи в Сикамор, беше построена малко над земята, та да може въздухът да минава под стаите и да ги охлажда по време на жегите.

Две от жените отвориха вратата и влязоха вътре, сякаш бяха у тях си. Аз клекнах и погледнах под къщата да видя какво правят децата и видях три-четири от тях да подскачат като зайци на четири крака. Точно тогава стъклената врата на предната веранда се хлопна, аз погледнах нагоре и видях, че едната жена слиза по стъпалата с нещо под мишница. Тя отиде право при една от каруците, остави вътре, каквото носеше, и пак се затича: към къщи.

Аз веднага изтичах в задния двор. Мъжете се пъхаха в бараката, в обора и навсякъде, дето можеха. Някои от тях вдигаха дъските и прътите, сякаш търсеха нещо. Докато ги гледах, Хенсъм изскочи от кухненската врата, а зад гърба му го следваше една от жените с дългите рокли. Той изтича право в бараката и влезе вътре.

— Вижте какво сега — рече тате на един от мъжете с фланелките. — Дайте да си караме спокойната и да не вдигаме врява! И аз искам като всички да си заменя някои неща, но ако караме така припряно, просто не мога да размисля какво става. Хайде да не бързаме и първо да се разберем!

Хич никой не обърна внимание на стария, защото всички бяха заети да гледат какво има наоколо и да тичат из двора — Един от мъжете отиде до бараката и се пъхна вътре. Хенсъм бързо изскочи оттам.

Точно тогава чух мама да пищи в къщи с все сила. Тя си беше полегнала да подремне и, изглежда, жените я бяха събудили и уплашили. Не мина много и мама изхвърча от къщи.,

— Какво става бе, Морис? — каза тя. — Откъде се взеха тия чудновати хора? Бях си заспала хубавичко и изведнъж се събуждам и гледам две жени, дето никога не са ми се мяркали пред очите! И те, моля ти се, сваляха чаршафите от кревата ми!

— Виж какво, успокой се, Марта! — каза тате. — Докато се усетиш, и всичко ще се оправи! Ей сегичка ще уредим цялата работа! .

—  Ама какви са тия хора, бе? — Попита мама.

—  А бе, това са едни цигани, дето ги срещнах долу, в града. Казаха ми, че искат да се трампиме. Аз им рекох да дойдат у нае и да се разберем. Сума ти вехтории се търкалят в къщи и отдавна можехме да ги заменим. Няма да е лошо да се отървем от тях.

Две от жените излязоха от къщи и се запътиха към мама. Мама взе да отстъпва, но те я сгащиха в ъгъла и почнаха да приказват толкоз бързо, че никой не можеше да ги разбере. По едно време едната затанцува и размаха ръце. Тогава един от мъжете дойде на верандата и каза на мама, че жените искали да направят замяна за роклята й. Мама каза, че не ще да си заменя роклята, но те хич и не й обърнаха внимание.

Децата, дето пълзяха под къщи, изскочиха с моята бухалка за бейзбол и с една ръкавица за крикет и хукнаха покрай верандата към каруците. Аз се затърчах след тях, но като стигнах ъгъла, си помислих, че е по-добре да не ги спирам точно сега. Повиках Хенсъм и му казах какво са задигнали, а той каза, че най-хубаво ще е да не спорим с тях. Все пак някои от децата бяха по-големи от нас.

—  Вижте какво бе, хора, я поспрете малко тая работа! — викаше тате и се опитваше да хване някого отзад за фланелката. — Хайде да караме спокойната и първо да се разберем как ще правим замените. Аз искам да знам какво ще взема за тия работи, дето ви ги давам.

— Морис! — изпищя мама. — Веднага да изгониш тия хора оттука! Чуваш ли ме, Морис?

Тате беше толкоз зает да успокоява циганите, че не чу ни думица от това, дето мама му каза. Той отиде в бараката и докара една брадва със счупена дръжка. Един от мъжете взе брадвата и я огледа внимателно. После я подаде на друг мъж. Другият мъж побягна към каруците с нея.

— Ама чакайте, бе! — каза тате. — Така ли се правят замени? Че ако караме тъй, аз накрая няма нищичко да получа! Така замени не се правят. Не, господа, така не става!

Докато тате говореше, друг циганин докопа една стара тенекиена кофа с пробито дъно и я подаде на съседа си, а той я занесе в каруците. Тате сграбчи един от циганите отзад за фланелката и рече да почне пазарлък за брадвата и кофата. В това време друг от тях се вмъкна в бараката и повлече магарето за рязане на дърва. Тате видя, че магарето отива към каруците, но то изчезна, преди да може да го хване.

—  Замяната си е замяна — каза старият. — Ама такава замяна само за едного, хич и не е замяна! Вие, хора, си взехте вашия дял, а аз още нищо не съм получил.

Един от циганите дойде, бръкна в джоба си и извади една чекия. Тате се опита да я отвори и види, но и двете й ножчета бяха счупени.

—  Не я ща, дръж си я! — каза тате. — Така не сме се пазарили, да ми давате боклуците си!

Мъжете полазиха в тавана на бараката, дето нощем спи Хенсъм, а тате се понесе след тях и се мъчеше да ги накара да го слушат.

В туй време жените тормозеха мама. Те за малко не я подлудиха. Бяха влезли вътре и изнесли кошничката й за шев, една четка за коса и гарафата за вода от умивалника. Мама се опита да си вземе нещата обратно, но жените не ги пущаха. Една от циганките пъхна в ръцете на мама наниз мъниста, а другите се изнизаха с гарафата, четката и кошничката за шев.

Един от мъжете слезе от тавана, като носеше под мишница банджото на Хенсъм. Хенсъм нададе вик и си дръпна банджото, преди циганинът да изчезне с него.

— Морис! — изпищя мама. — Веднага да изгониш тия хора! Чуваш ли ме, Морис? Ще окрадат цялата къща!

Една от жените хвана мама за ръката и погледна дланта й. Тя почна да разправя какво щяло да стане с мама занапред и мама тъй се захласна, че престана да пищи. Докато жената гледаше на мама, другите влязоха в къщи.

Тате така се беше объркал, че не видя как един от мъжете извежда Айда от обора. Той беше увил повода около врата на Айда и тя вървеше след него, сякаш хич и не се сещаше, че става нещо лошо.

—  Вземат Айда, тате! — викнах аз. — Тате, не заменяй Айда!

Мама ме чу и изпищя:

— Морис Струп! — каза тя. — Ти с всичкия акъл ли си! Само ако оставиш да откарат мулето!…

Тате се обърна, видя, че водят Айда и започна да гледа като смахнат, без да знае какво да прави. Хенсъм сграбчи повода и дръпна Айда от циганина.

—  Не, сър! — каза Хенсъм — Това муле не е за заменяне!

—  Ей, хора, това не е честно! — каза тате. — Аз съм готов да се спазарим, ама като давам, да вземам! Не може тъй, както вие я карате, само единият да взема! Чуйте ме най-после и аз да си кажа думата!

Хенсъм върна Айда в обора и заключи вратата.

Някои от децата изскочиха от кухнята. Те носеха бисквити и печените земни ябълки, дето бяха останали от обед. Мама ги видя, ама беше така побесняла, че не можа да обели зъб. Една от Циганките сложи наниза мъниста на врата й, а другите се помъчиха да й свалят обущата. Докато се мъчеха да й свалят обущата, мама зарита като муле. Тогава Хенсъм ми изкрещя и аз се обърнах. Циганчетата тъкмо изпълзяваха изпод предната веранда, като носеха нашия матадор, дето си правим с него влакове под къщи. Но туй не беше всичко. Едно от тях носеше и всичките ни локомотиви и вагони. Преди да разбера какво става, Хенсъм сграбчи децата и си взе обратно всички работи. Той така силно блъсна циганчетата, че те отлетяха чак до ъгъла на къщата.

— Те трябва да са съвсем изкуфели да мислят, че и това ще отмъкнат! — каза Хенсъм, като стискаше матадора и влака.

Точно тогава в двора влезе една друга циганка. Нея до тоя миг хич не я бяхме видели. Тя приличаше на другите, само че имаше дълга червена рокля и сума ти гривни по ръцете. Другите цигани й дадоха път, докато тя стигне до тате, и цялата врява изведнъж спря.

— Ти пък коя си! — попита тате и я огледа отгоре до долу.

— Аз съм царицата — рече тя.

Царицата вдигна ръката на тате и погледна дланта. Тате отстъпи назад към вратата на обора, докато тя опипа с пръсти ръката му, сякаш искаше да намери там нещо.

— Имаш хубава ръка — каза тя. — Линията на живота ти е дълга. Все хубаво те чака! Ти си щастлив човек!

Тате се захили и се огледа наоколо да види дали всички чуват какво говори тя. Останалите цигани се оттегляха към каруците. Жените от верандата също си тръгнаха. Те минаха през къщи да излязат от предната врата, но мама вървеше с тях и гледаше да не задигнат още нещо по пътя.

Тате се замисли върху думите на царицата, а тя го повлече за ръката и го вкара в бараката. Те влязоха вътре и затвориха вратата.

Хенсъм излезе отпред да не би циганчетата да се върнат и приберат още нещо изпод къщи. Аз слушах как мама се върти из стаите и оглежда какво е останало и какво няма. Тъкмо стоях под прозореца на спалнята, когато тя се показа.

— Уилям! — каза тя. — Върви извикай баща си веднага! Трябва да се каже на шерифа! Аз тия цигани ще ги бутна в затвора, та ако ще да се разчуе! Не стига, че липсва фотографията на дядо ти, дето беше над камината, ами са задигнали от килера и най-хубавата ми неделна рокля! Бог знае какво още са плячкосали! Я викай баща си веднага! Той трябва да се оплаче на шерифа, докато не е станало късно!

Аз отидох до бараката, дето бяха царицата и старият. Опитах се да отворя вратата и видях, че е заключена. Почнах да викам тате, но точно тогава го чух да се кикоти, сякаш го гъделичкаха. Царицата също се кикотеше. И двамата се кикотеха и се разправяха нещо, ама не се чуваше. Аз се върнах при мама под прозореца.

— Тате е в бараката — казах аз. — Ама не чува!

— Какво прави в бараката? — попита мама.

— Хич не знам — казах аз. — Влязъл е с оная циганка, дето казваше, че била царицата на циганите!

— Веднага да го викнеш! — каза мама. — Кой знае какво му е дошло на ума!

Аз се върнах при вратата на бараката и се ослушах. Хич нищо не чувах, но като се опитвах да отворя вратата, тя беше още заключена. Почаках малко и повиках стария.

— Тате, мама иска веднага да излезеш! — казах аз. — По-добре да излезеш бе, тате!

— Я си върви, мойто момче! — каза тате. — Не ми пречи сега!

Аз се върнах да кажа на мама, но като стигнах до прозореца, видях, че я няма. Пак се запътих към бараката и я чух да изскача от къщи. Тя бързо излетя от задната веранда.

—  Морис Струп! — кресна тя. — Обади се веднага!

Сума ти време никой не отговори, а после чух как ключалката на бараката щракна. След миг царицата излезе. Тя изгледа мама и се завтече край къщи към конете и каруците. Щом се качи, мъжете шибнаха конете, каруците изтрополяха по улицата и се загубиха.

Аз се огледах и видях стария да наднича през една цепнатина на вратата. Мама също го видя, прекоси двора и блъсна вратата на бараката. Старият стоеше вътре по долни гащи и просто не знаеше какво да прави.

— Морис! — изрева мама. — Какво е това?

Тате се опита да се скрие зад вратата, но мама го хвана и го издърпа, да го види по-хубаво.

— Какво значи това? — каза тя. — Отговаряй, Морис Струп!

Тате взе да кашля и да заеква, като се мъчеше да измисли нещо.

— Царицата ми гледаше на ръка — каза той й изви очи да види какво ще направи мама.

— Гледала ти е трици! — каза мама. Тя се обърна.

— Уилям! — каза тя. — Веднага да отидеш в къщи, да пуснеш всички щори и да затвориш вратите! И искам да си стоиш вътре, докато те повикам!

—  Ама защо се вълнуваш толкова ма, Марта? — каза тате и взе да престъпва от крак на крак. — Царицата …

— Млък! — каза мама. — Къде ти са дрехите?

— Трябва да ги е отмъкнала царицата — рече тате и се огледа из бараката. — Ама все пак кярът остана у мене!

Мама се обърна и ме забута към къщи. Аз вървях колкото може по-бавно.

— Докато се беше заплеснала — каза тате, — аз й дигнах ей това!

Той показа часовник в златна кутийка. Часовникът имаше дълга златна верижка и приличаше на съвсем нов.

— Тоя часовник струва сума ти пари! — каза тате. — Ще знаеш, той струва много повече от елека ми и старите панталони, па и от всичко друго, дето го отмъкнаха. Оная стара брадва пет пари не чинеше, също и продупчената кофа!

Мама грабна часовника от тате и го погледна. После затвори вратата и я заключи отвън. След това се прибра в къщи. Аз се върнах към бараката и погледнах през една цепнатина. Старият седеше по долни гащи на купчина дърва и развързваше жълтата фльонга, с която беше вързана една дебела пачка банкноти.

(обратно)

ДЕНЯТ, В КОЙТО ХЕНСЪМ БРАУН ИЗБЯГА

Цяла сутрин Хенсъм влизаше и излизаше от къщи, търкаше пода, цепеше дебели борови подпалки, метеше двора с голямата метла и ние хич не забелязахме, че го нямало, додето старият не излезе на задната веранда, да му каже да вземе две яйца от полозите и да върви в дюкяна на мистър Чарли Тигпен да ги размени за пакет тютюн. Тате го вика цели пет пъти, ама Хенсъм не се обади и на петия път. Тогава той реши, че се е скрил в бараката, както се криеше винаги, когато не му се щеше да го карат да свърши нещо, но след като надникна във всичките скривалища на Хенсъм, тате каза, че нийде никакъв го няма. Мама веднага взе да обвинява стария, че бил виновен, дето Хенсъм си отишел. Тя каза, че Хенсъм никога нямало да си иде, ако тате поне малко от малко се държал човешки с. него и не се опитвал винаги да го излъже и да му отнеме туй, дето си било негово, само защото бил черно сираче и го било страх да си държи на правата. Ние със стария и Хенсъм понякога си играехме на топчета и тате все гледаше да мине Хенсъм и да развали играта, че да може да му свие топчетата даже когато не играехме наистина.

—  Какво ли го чака бедното невинно черно момче, като излезе само в този свиреп свят — каза мама. — Ако не беше го докарал дотам, никога нямаше да избяга от тая къща, дето винаги съм гледала да си е като у дома.

— Хенсъм няма право да бяга току-тъй — каза старият. — Хич никакво значение няма, че съм го бил предизвикал; на туй отгоре къде е писано, че всеки негър, когато му скимне, може да си вдигне багажа и да си тръгне, без да обели зъб за тая работа. Ами че той можеше и пари да ми дължи.

—  Какво си направил на Хенсъм тази сутрин, че да се реши да бяга, а? — попита мама.

— Нищо — каза тате. — Хич не мога да се сетя да съм направил нещо нередно.

— Направил си — каза мама и взе да се доближава към него, защото вече й накипяваше. — Слушай, Морис Струп, казвай веднага какво е станало!

— Че отде да знам какво е разсърдило Хенсъм и го е накарало да избяга бе, Марта — каза тате. — Да не мислиш, че мога да помня всичко, да му се не види.

— Помисли си, Морис Струп, помисли си и ще си спомниш! — каза тя. — Хенсъм Браун никога нямаше да избяга току-тъй, ако не беше го предизвикал.

— Ами че аз, така да се каже, за малко му взех банджото назаем — каза бавно той. — Попитах го може ли да ми го заеме за малко, но той не искаше и тогава аз отидох на тавана на бараката, дето го държи, и го взех.

— И къде е банджото на Хенсъм сега? — попита тя.

— Виж, това не мога да ти кажа със сигурност, Марта — отвърна той и взе да престъпва от крак на крак. — Снощи бях го пъхнал под мишница и тръгнах надолу към града с него, но за проклетия срещнах един непознат негър, дето нито съм го виждал, нито съм го чувал, и той взе, че ме попита колко ще му искам за банджото. Казах му един долар, защото хич не ми се вярваше, че може да има цял долар, ама той направо се бръкна и за едното чудо извади долара, и аз нямаше какво да правя, защото не беше честно да се отказвам от пазарлъка, след като вече, бях определил цената.

— Още сега да вървиш да намериш негъра, на когото си продал банджото на Хенсъм и да го връщаш — каза мама.

— Виж, това не мога да направя — веднага отвърна тате.

— Защо да не можеш? — го попита тя.

— Ами че отде ще знаем кой е бил негърът, дето съм му продал банджото? — каза той — По улиците беше тъмно като в рог и аз не можах да зърна даже лицето на негъра. И сега, който и негър да ми покажеш, да ме убиеш, няма да мога да позная той ли е, не е ли той.

Мама беше толкова ядосана вече, че едвам се сдържаше да не дигне метлата и да халоса стария. Сигурно не й се щеше да стоя и слушам какво ще наприказва на -стария, защото се обърна и ми каза:

— Уилям — каза тя, — веднага върви в града и разпитай навсякъде някой не е ли виждал Хенсъм Браун. Не може в земята да потъне я! Все някой трябва да го е видял.

— Хубаво, мамо — казах аз. — Ще ида.

Аз оставих мама и стария да се пулят един срещу друг на задната веранда и хукнах надолу по улицата право към хладилника, където понякога Хенсъм ходеше по време на горещините да се по-разхлади на мокрите трици. Щом стигнах там, попитах мистър Хари Томсън — собственика на хладилника — дали не е виждал Хенсъм, но мистър Томсън каза, че не го е виждал от два-три дена. Точно се готвех да тръгна за задния вход на рибарницата на мисис Калън, дето Хенсъм ходеше понякога да вземе някой от по-малките кефали, които не ставаха за продан, и едно от негърчетата, дето режеха леда в хладилника, каза, че преди около цял час Хенсъм бил поел нагоре към ливадите, дето опънали палатките на панаира нея сутрин. Всички знаеха, че панаирът ще идва в града и точно затуй старият беше продал банджото на Хенсъм за един долар. Аз го бях чул, като искаше половин долар назаем от Хенсъм, но Хенсъм нямаше пукната пара и тате беше решил още тогава, че няма как другояче да намери достатъчно пари за панаира, освен да продаде банджото. — Само че тате беше похарчил долара още преди да успее да стигне до дома.

С все сила хукнах назад към къщи да кажа на мама къде е Хенсъм. Когато стигнах, заварих мама и стария още да стоят и да се карат на задната веранда. Те спряха да си надумват приказките, дето бяха ги подхванали, веднага щом отворих портата и се втурнах по стълбището.

— Хенсъм отишъл на панаира! — казах аз на мама. — И сега е там.

Мама се позамисли, преди да каже нещо. Старият се поотдръпна настрана, докато се отдалечи на безопасно разстояние.

— Морис — каза най-накрая тя, — за последен път съм решила да ти окажа доверие. Върви на панаира и доведи Хенсъм в къщи, преди да е станала някоя поразия. Няма да намеря спокойствие и на оня свят, ако се случи нещо лошо с бедното невинно негърче.

Старият заслиза по стъпалата.

— Може ли и аз да дойда бе, тате? — попитах го аз.

Преди да успее да се обади, мама каза:

— Я върви с баща си, Уилям — ми каза тя. — Нека да има някой да го гледа какво прави.

— Хайде, мойто момче — каза той и ми махна с ръка. — Да побързаме.

И ние забързахме надолу по улицата, прекосихме железопътните линии и се озовахме право на поляната на панаира, по която тук-там още стърчеше по някой нестъпкан бурен.

Сума ти палатки бяха опънати на поляната и народът вече се трупаше пред разните зрелища. Пред палатките бяха опънати големи платнища, целите изпъстрени с шарени картини, а под тях стоеше по един човек и хем крещеше, хем продаваше билети. Старият се спря пред една от палатките, на която бяха изрисувани голи момичета.

— Намира ли ти се някой излишен десетак, мойто момче? — ми прошепна той. — Щом мога, ще ти го върна.

Аз поклатих глава и му казах, че ми е останал само оня четвърт долар, дето си го пазя за билет за каубойското представление още, откакто разбрах, че ще идва панаирът.

— Я ми го дай назаем, мойто момче — каза той и взе да ме потупва по панталона. — Ей, сега ще ти го върна. Няма и да усетиш, че си ми го давал назаем.

— Ама аз искам да видя каубойското представление бе, тате! — му казах аз, като си пъхнах ръцете в джоба и стиснах парата. — Не може ли да си го пазя за представлението бе, тате? Моля ти се, нека да си го пазя! Цели две седмици съм пестил, додето събера толкоз много.

Човекът, дето продаваше билетите, дигна една дълга жълта тръба и се развика през нея. Старият взе хич да не го свърта, заподскача наоколо и ми задърпа джоба.

—  Слушай, мойто момче — каза той. — Няма защо да се караме за такава дреболия. Додето дойде време да си похарчиш четвъртака, аз ще ти го върна, все едно, че не си ми го давал.

— Ама мама ни каза да намерим Хенсъм — казах аз. — Я най-хубаво да вървим да го търсим. Нали я знаеш каква е. Ще пощръклее, ако не го намерим и доведем в къщи.

— Тоя досаден негър може и да почака — каза тате, като ме хвана здравата за ръката и взе да я тегли от джоба ми, — ще го намерим. А пък аз, мойто момче, като ти казвам, че трябва да ми дадеш назаем тоя четвърт долар, без да се опъваш повече, не ти разправям празни приказки. Не съм ли ти давал винаги, като си ми поисквал назаем десетак или каквото и да било, стига да съм имал, а? Не е честно да не ми дадеш тоя четвъртак за малко.

Вътре в палатката засвири музика и човекът, дето продаваше билетите, отново викна:

— Бързайте! Бързайте! Бързайте! — нареждаше той, без да откъсва поглед от стария. — Представлението почва вече. Танцувачките от цял свят са готови да излязат на сцената. Не изпускайте най-славното представление в живота си! Не се стискайте, да не съжалявате! Идвайте смело и купувайте билети, преди да е станало късно! Момичетата искат да танцуват — не ги карайте да чакат. Бързайте! Бързайте! Бързайте!

— Виждаш ли, мойто момче? — каза старият, като ме сграбчи още по-здраво и ми задърпа ръката с все сила. — Представлението почва и аз ще го изпусна, ако не вляза веднага.

Той ми издърпа юмрука от джоба и се вкопчи в пръстите ми да ги отвори. Беше много по-силен от мене и аз не можех повече да устискам парата. Той я взе и изтича при човека, който продаваше билетите. Едвам изчака да му откъснат билета, грабна го и се шмугна в палатката. Нямаше какво да правя, седнах край един от стълбовете на палатката и зачаках. Музиката ставаше все по-силна и по-силна и аз чух как отвътре взеха да бият на барабан. Подир пет-шест минути музиката изведнъж спря и някой отметна настрана дочените поли на входа. Цяла тълпа мъже се юрна навънка, а зад тях последен от опашката идеше и старият. Изглеждаше много по-кротък, отколкото като влезе, само че преди да разбера какво прави, взе че се надъни право в един от електрическите диреци пред носа си.

— Може ли да ми върнеш рестото от четвъртака бе, тате? — го попитах аз, като го догоних. — А, може ли бе, тате?

— Сега точно не може, мойто момче — каза той, като си потърка бузата, дето я блъсна в дирека. — То си е на сигурно място в джоба ми. Ако го носиш ти, може да го загубиш.

Вървяхме между два реда палатки и през цялото време гледахме за Хенсъм. Видяхме го чак накрая.

— Хм, какво ли прави там Хенсъм? — каза тате и спря да го огледа.

Хенсъм стоеше зад едно голямо платнище и си показваше главата през една кръгла дупка. Беше на десет-петнадесет метра от една пейка — цялата отрупана с бейзболни топки. Някакъв човек с червена копринена риза стоеше до пейката, а ръцете му бяха пълни с топки.

— Три топки за десетак и една екстра пура, ако ударите негъра! — каза той. — Идвайте, хора, да изпробвате дали имате вярно око. Ако негърът не успее да се извърти — получавате пура!

— Хенсъм, как си се забъркал в тая каша? — кресна старият. — Какво е станало?

— Как си, мистър Морис — каза Хенсъм. — Охо, здрасти, мистър Уилям.

—  Здрасти, Хенсъм — казах аз.

—  Да не си завързан, а? — попита тате. — Не можеш ли да се махнеш оттам?

— Аз не искам да се махам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Сега съм на работа тука.

— Отде ти хрумна да си дигнеш багажа и да избягаш тая сутрин.

— Ти много хубавичко си знаеш защо си отидох, мистър Морис — каза Хенсъм. — Просто ми е омръзнало вече да работя току-тъй, за нищо, и да ми взимат банджото, когато им скимне. Просто ми е омръзнало да се отнасят така с мене и туй то! Ама аз пак не ти се сърдя, мистър Морис.

— Я излизай оттам и се връщай в къщи — каза тате. — Сума ти работа вече се струпа и няма кой да я свърши. Не може току-тъй да ни напускаш.

—  Аз вече ви напуснах, мистър Морис — каза Хенсъм. — Попитай белия, дето продава топките, дали не си е така.

Ние отидохме при човека с червената копринена риза. Той ни подаде няколко бейзболни топки, но старият поклати глава.

— Дойдох да си отведа моя негър в къщи, както си е редно — подхвана тате. — Ей оня там, дето си подава главата през дупката.

Човекът се изсмя с глас.

— Твоя негър ли? — каза той. — Отде накъде пък „твоя негър“?

— Това е Хенсъм Браун — каза тате. — Той живее у нас от единайсетгодишен. Дошъл съм да си го взема.

Човекът се извърна и викна на Хенсъм:

— Казвай бе, момче! Искаш ли да се върнеш да работиш за този човек?

— Не, сър! — каза Хенсъм и поклати глава. — Не искам, как ще искам! Сега си имам друга работа и смятам да взема някоя и друга пара, а не все да не ми дават нищо освен стари дрехи и разни такива.

— Затваряй си устата, Хенсъм Браун! — кресна тате. — Какви ги дрънкаш, като знаеш колко добре съм се държал с тебе през всичкото време? Как не те е срам!

— Какво да се прави, мистър Морис — каза Хенсъм. — Сега работя за пари и тук ще си остана.

— И няма да дойдеш с мене, въпреки че ти казвам да дойдеш, тъй ли?

— Не, сър, няма да дойда.

Старият сложи петнадесетте цента на пейката.

— Колко топки ще ми дадеш за петнайсет цента? — попита той.

— Като за тебе — каза човекът, — ще ти ги мина по специална цена. Ще ти дам шест за петнайсет. Но не забравяй, че трябва да удариш негъра, преди да успее да се извърти. Ако само прекараш топката през дупката, няма да се смята. За да се смята — главата му трябва да е в дупката.

—  А бе, гледай си работата! — каза тате и стисна здравата едната топка. — Само се дръпни назад да ми направиш място.

Очите на Хенсъм ставаха все по-бели и по-бели, докато тате си въртеше дясната ръка в кръг да се загрее, както правят бейзболните мерачи, преди да хвърлят към удряча.

Тате пусна една бърза и тя прасна Хенсъм баш по челото, преди да успее да се наведе. Хенсъм толкова се изненада, че не можа да разбере какво става. Седна на земята и взе да си трие челото, додето човекът с червената копринена риза не изтича отзад да види дали не му е станало нещо. Лека-полека Хенсъм се надигна и като залиташе по малко, пак си пъхна главата в дупката.

—  Една пура за вас, мистър — каза човекът. — Като ви гледам как целите, трябва да сте стар бейзболен мерач.

—  Поигравахме на времето — каза старият, — но ръката ми вече не е толкова сигурна.

—  Ха да видим този път какво ще стане! Първият удар може да е бил чисто и просто късмет.

— Дръпни се да ми направиш място — каза тате.

Той хвана топката, поприсви се, плю си на дланта и започна бавно да се извива назад. Изведнъж джасна една фалцова и тя се стрелна толкова бързо, че хич и не можах да я видя. Хенсъм и той не я видя, защото дори не трепна. Фалцовата изплющя по лявата му буза, сякаш някой беше плеснал бала памук с плоска дъска. Хенсъм тихо изстена и се свлече надолу.

— Слушай, мистър — каза човекът с копринената риза и изтича отзад при Хенсъм, който се беше проснал на земята. — Я по-добре стига си замервал момчето. Ако караш така, ще го пречукаш.

— Ти ми продаде шест топки — каза тате — и аз мога да го замервам, колкото си ща. Кажи на Хенсъм Браун да се изправи в дупката, както му се плаща да стои.

Човекът поразтърси Хенсъм и го дигна на крака. Хенсъм се полюшна наляво-надясно, накрая залитна напред и се хвана за платнището. Главата му стоеше баш по средата на дупката.

— Дръпни се! — викна старият на оня с червената копринена риза.

Той замахна и пусна една такава бърза, че тя удари Хенсъм, преди някой да разбере какво става. Хенсъм се прекатури назад.

—  Стига толкова! — кресна топкаджията. — Ще претрепеш негъра! Само това ми трябваше — убит негър.

— Остави го да се върне в къщи, както си е редно — каза тате, — и повече няма да го замервам.

Топкаджията изтича до една кофа вода, грабна я и я плисна цялата в лицето на Хенсъм. Хенсъм трепна и отвори очи. Погледна към трима ни някак съвсем особено.

— Къде съм? — попита той.

Никой нищо не каза. Всички чакахме и го гледахме. Хенсъм се понадигна на лакът и се огледа. След това дигна ръка и взе да си опипва огромните цицини по главата. Цицините се бяха издули като кокоши яйца.

— Струва ми се, че в края на краищата май нещо съм сбъркал, мистър Морис — каза той и погледна нагоре към стария. — По-хубаво да се върна да работя при вас с мисис Марта, отколкото да стоя тука да ме насаждат по главата с тия топки през цялото време.

Старият кимна и направи знак на Хенсъм да стане. Човекът с червената копринена риза вдигна топките от земята и отиде при пейката да ги остави в купа.

Ние тримата се отправихме към къщи, като пресякохме през поляната направо зад палатките. Хенсъм ситнеше след стария и гледаше да му върви по петите, без да каже ни думица. Само от време на време вдигаше ръка да си опипа цицините.

Точно преди да влезем в къщи, ние се спряхме и тате погледна зверски Хенсъм.

— И каквото е било, било, Хенсъм — каза той. — Отсега нататък хич не мисли да ме заяждаш за онова старо банджо.

— Ама, мистър Морис — каза Хенсъм, — аз просто не мога без банджо и…

— Стига си спорил за минали-заминали работи, Хенсъм.

— Ама, мистър Морис, само да можеше…

— Миналото си е минало и банджото е точно от тези минали-заминали работи, за които ти разправям — каза тате, обърна се, бутна портичката и влезе в задния двор.

(обратно)

СТАРИЯТ И МИЛОТО СУКИ

Една заран старият се дигна още по тъмно и отиде за риба, без да се обади пито на мама, нито на мене. Той обичаше да се измъква рано, преди още мама да се е размърдала, защото знаеше, че ако го разбере къде отива, ще се ядоса и няма да го пусне. Понякога, като се измъкнеше така, оставаше по три-четири дни край Брайар крик и колкото повече кълвеше рибата, толкоз по-дълго стоеше. Старият беше луд за риба.

Наловеше ли повечко сомове и костури, той палеше огън край брега и още от въдицата сам си ги пържеше. Старият казваше, че е много глупаво да се носи рибата в къщи, защото на женорята винаги им се свидело да овъргалят рибата в достатъчно брашно и не можели да задоволят вкуса му.

Нея заран мама видя, че го няма на закуска, но не рече ни думица и продължи да си гледа работата уж не знае, че тате не си е у дома. След закуска аз отидох зад бараката и помогнах на Хенсъм Браун да олющи царевица и да докара сено за Айда. Ние стояхме там цялата заран, цепехме борина и си приказвахме колко пари ще спечелим, ако продадем всичкото старо желязо от къщи.

Тъкмо чухме в дванайсет часа сирената на дъскорезницата и мама довтаса зад бараката. Тя попита Хенсъм дали знае къде е отишъл тате. Аз си мълчах, защото никога не обичах да издавам стария. Ама в същото време си знаех всичко, защото Хенсъм ми беше казал как заранта старият го кандърдисвал да ходят заедно за риба.

—  Слушай, Хенсъм Браун! — каза мама. — Не стой там като пън, а отговаряй, като те питат! Къде е мистър Морис, Хенсъм?

Хенсъм ме погледна под вежди и заби нос в борината, дето я беше цепил цяла заран.

— Ами че не е ли из къщи, мисис Марта? — каза той след малко, като си въртеше очите наоколо и така поглеждаше мама изотдолу, че те се бялваха като чинии.

— Ти знаеш много добре, че не е тук, Хенсъм! — каза мама и тропна с крак. — И стига си го усуквал! Как не те е срам!

— Ама, мисис Марта! — заоправдава се Хенсъм и погледна мама право в очите. — Никак не го усуквам!

— Щом не го усукваш, казвай къде отиде тая заран мистър Морис!

— Може би е отишъл в бръснарницата, мисис Марта. Тия дни го чух да казва, че искал да се подстриже!

—  Хенсъм Браун! — каза мама и дигна от земята една тънка пръчка, както правеше винаги, щом и омръзнеше да разпитва. — Искам да ми кажеш истината!

— Ама и аз се мъча да ти кажа истината, мисис Марта! — рече той. — Може би мистър Морис е отишъл до дъскорезницата. Тия дни го чух да казва, че му трябвали няколко дъски да запуши дупките на кокошарника!

Мама се завъртя, отиде до вратата и погледна към задната веранда. Старият винаги си държеше въдицата в ъгъла на верандата и мама знаеше това много добре.

— Мисис Марта — каза Хенсъм, — мистър Морис рече, че отива на някаква ливада да види някакви телета.

Мама бързо се обърна.

— А защо тогава си е взел въдицата? — попита тя и погледна Хенсъм страшната.

— Може би мистър Морис се е отказал и е забравил да ми каже — отвърна той. — Може би си е рекъл, че времето не струва и няма какво да гледа телетата.

— Времето не струва и за твоите опашати лъжи, Хенсъм Браун! — каза мама и се запъти към къщи.

Хенсъм скочи и бързо се затича след нея.

— Ама, мисис Марта, аз ти казвам само каквото ми е казал да ти кажа мистър Морис! Ти знаеш, че ако остане на мене, няма да те излъжа, нали, мисис Марта? Аз ти казах това само защото мистър Морис ми каза да ти го кажа и аз винаги казвам, каквото ми кажат да кажа! Някой път съвсем се обърквам, като трябва в едно и също време да кажа истината хем така, хем иначе, мисис Марта!

Мама отиде в кухнята и затвори вратата. Ние я слушахме дълго време да трака тиганите и тенджерите. След това тя отвори вратата и ме повика.

— Обедът ти е готов, Уилям — каза тя. — И на баща ти обедът е готов, но той не заслужава да получи и един залък до края на живота си!

Точно тогава аз погледнах през двора и едва не паднах от учудване. Главата на стария се подаваше зад оградата точно колкото да му се видят очите. Той стоеше зад високата дъсчена ограда и здравата се вслушваше. Аз сръгах Хенсъм в ребрата да види стария, преди да е успял да каже нещо, дето после ще си има неприятности с тате.

Мама усети, че някой се крие зад оградата, излезе на стъпалата и се изправи на пръсти, да види по-добре. Точно тогава старият си скри главата, но мама го беше вече видяла. Тя хукна през двора и отвори портичката, преди тате да успее да се шмугне зад бараката. После го сграбчи за презрамките на панталона и го повлече към стъпалата на верандата.

— Уилям! — каза ми тя. — Веднага да отидеш в къщи, да затвориш вратите и да пуснеш всички щори! И няма да излизаш, докато не те повикам!

Аз станах и пресякох верандата, колкото може по-бавно. Хенсъм взе да отстъпва към ъгъла, но мама го видя и го викна обратно.

— Стой там и нито крачка повече, Хенсъм Браун! — заповяда тя.

Старият се беше доста оклюмал, докато стоеше в двора, и мама го държеше здравата за презрамките. Той изви очи и ме погледна. Аз исках да му кажа нещо, ама ме беше страх от мама.

— И така, Морис Струп — каза тя и го доведе до първото стъпало, — защо развращаваш това бедно, невинно негърче, като го караш да лъже заради тебе?

Старият погледна Хенсъм и Хенсъм заби нос в земята. Сума ти време всички мълчаха и мене ме хвана страх, че мама ще ме накара да си вляза в къщи, преди да чуя какво ще каже тате.

— Виж какво, Марта — каза той след малко и я погледна. — Трябва да е станала някаква грешка. Аз никога през живота си не съм карал Хенсъм да лъже. Хич и на ум не ми е идвало такова нещо!

— Тогава защо си му казал да каже, че отиваш да видиш някакви си телета, когато си си взел въдицата и си отишъл за риба?

Старият пак погледна Хенсъм и Хенсъм се опита да погледне към градината.

— Ако Хенсъм е казал така, Марта — рече тате, — то значи, че ти е казал самата истина, защото точно това съм правил. Ще знаеш, видях едни от най-хубавите телета, които…

Мама го погледна съвсем страшната, ама не каза нищо. Ясно беше, че хич не му вярва.

Тя гледаше стария, както си имаше обичай да го гледа, когато си има на ум още много работи да му казва, ама е много ядосана да ги каже. След това ме викна да обядвам и влезе в кухнята. Тате и аз се умихме в легена на лавицата, влязохме и седнахме. Изядохме, каквото мама ни даде, без да кажем ни думица. Като свършихме, старият отиде в задния двор и се облегна на оградата да си изкара следобедната дрямка.

Всичко беше мирно и тихо.

По едно време погледнах нагоре и видях, че Хенсъм ми прави знаци да отида при него. Пресякох на пръсти двора и отворих портичката предпазливо, да не изскърца.

Като обиколих бараката, Хенсъм ми зашепна нещо на ухото и посочи към бъзака, дето е зад кокошарника. Там стоеше най-хубавото теле, което съм виждал, откак се помия. Телето беше съвсем младо, с оранжева козина, мека като коприна, а муцунката му беше кръгла и лъскава. То си седеше на сянка под бъзака, гонеше мухите с опашка, хрупаше от наръч прясно откъсната тимофеевка и изглеждаше тъй доволно, както сигурно никога през живота си не е било.

Старият още спеше от другата страна на оградата и ние се бояхме, че ако се разприказваме високо, ще го събудим. Хенсъм взе да ми прави знаци с ръце. Ясно ми беше, че той харесва телето, както и аз си го харесвах. Той няколко пъти го обиколи и ту го потупваше по задницата, ту го гладеше по муцунката.

Докато галехме телето и му се радвахме, чух някой да чука на предната врата. Точно тогава погледнах през оградата и видях, че мама излиза от кухнята, бърше си ръцете в престилката и тръгва към входа. Изтичах край бараката и отидох на пръсти до предната веранда да видя кой идва.

На верандата стоеше човек с работен комбинезон и сламена шапка. Точно тогава мама отвори стъклената врата и излезе отпред.

— Живо-здраво, мисис Струп! — каза той, свали си шапката и я скри зад гърба си. — Аз съм Джим Уейд, от ливадите край Брайар крик.

Мама се здрависа с него и рече нещо, дето не можах да го чуя.

— Дошъл съм да ви питам дали не сте видели с мистър Струп едно теле наблизо? — каза той. — Тая заран загубих едно теле и едни хора ми рекоха, че са видели такова теле да идва към вас.

— Нищо не зная — каза мама. — Не съм виждала никакви телета. Мъжът ми отиде за риба тая заран и ако беше видял теле, сигурно щеше да каже.

Мистър Уейд се извърна и погледна към улицата.

— Чудна работа! — каза той. — Аз пък бях сигурен, че ще го намеря тъдява. Долу един човек от пазара ми рече, че едно теле идвало насам тъкмо когато в дванайсет часа свирела сирената на дъскорезницата.

Мама пак поклати глава и каза, че днес не била виждала никакво теле край къщи.

— Ще знаеш, мисис Струп — каза мистър Уейд и взе да си клати главата насам-натам, — тая работа е много чудна. Един от моите ратаи ми рече, че заранта някакъв човек минал през моята ливада с тимофеевката, откъснал един наръч и го пъхнал в пазвата си. Аз първо не обърнах внимание, но малко преди пладне друг от ратаите ми рече, че видял човек да върви по пътя към града с въдица на рамо и да води теле подире си. Той ми каза, че човекът с въдицата спирал честичко, вадел снопче тимофеевка от пазвата си и го връзвал на въдицата. Телето вървяло след него по целия път, додето се изгубили. Скоро след туй се усетих, че едно от телетата ми го няма на пасбището. Затуй казвам, че тая работа е много чудна. Хич не знам какво да си помисля. Има нещо не както трябва тука.

Лицето на мама взе да става неспокойно, но тя не рече ни думица.

— Хич и нямаше да ви безпокоя, мисис Струп — каза той, — ама така ми рекоха в града видели, казват, едно теле да се върти тъдява. Затуй и влязох да попитам..

Мама се сбогува с мистър Уейд и отвори стъклената врата. След като тя се прибра вътре, мистър Уейд бавно слезе по стъпалата и погледна първо надолу, после нагоре по улицата. Точно преди да заслиза към града, той коленичи и се загледа под къщата. Къщата беше построена един метър над земята и отдолу имаше доста място, та можеше да се навре не само куче, ами и цяла коза. Като погледа някое време, той стана, отупа си праха от коленете и заслиза по улицата.

Аз се затичах обратно към бараката. Старият беше станал и никакъв не се виждаше. Хенсъм Браун седеше на дъсчената ограда с гръб към къщи и гледаше нещо от другата страна. Точно тогава видях мама да върви през къщи и да тръшка вратите една след друга, затова се проврях през портичката, преди да е излязла на задната веранда и да ме види.

Хукнах към бараката и най-напред видях стария под сянката на бъзака. Той държеше сноп-че прясно откъсната тимофеевка и го подаваше на телето да си зобне. Хенсъм още беше на оградата и гледаше, без да каже ни думица.

— Милото ми Суки — каза тате на телето, почеса го по врата и го затупа по гърба.

Точно тогава мама дотича през портичката. Тя се закова на място, като видя стария и телето.

— Милото ми Суки — каза той и продължи да гали телето. — Сукалчето ми Суки, милото ми!

Точно тогава мама изохка, всички се обърнаха и я видяха.

— Марта! — каза старият, като отстъпи до едната стена и загледа мама. — Какво си се разтревожила бе, Марта? Да не ти е лошо!

Мама дигна глава и закрачи към нас.

— Морис! — каза тя тихо. — За бога, как можа, Морис?

Тате се върна при телето и му подаде да си хрупне от тимофеевката.

— А бе знаеш ли каква чудна работа, Марта? — каза той. — Отивам тая заран рано-рано за риба край Брайар крик, а рибата за проклетия не ще да клъвне нито веднъж. Решавам да се върна в къщи и да си опитам късмета друг път. По пътя пресичам една ливада с най-хубавата тимофеевка, дето съм виждал от години,-и понеже й обичам много миризмата, откъсвам си, ей тъй на, няколко снопчета! След малко излизам на шосето и по едно време, като се обръщам, що да видя. — зад мен върви теле! Изглежда ми на изгубено. Отначало аз не му обръщам внимание, но като стигам до къщи, пак се извръщам и що да видя — пак същото теле! Понеже по туй време бях в двора зад бараката, какво друго можех да направя, освен да му дам малко от тимофеевката, дето си я бях натъпкал в пазвата, защото й обичам миризмата. Не е ли чудна тая работа, а, Марта?

Мама се приближи и огледа телето. Телето продължаваше да яде от тимофеевката и пет пари не даваше за никого.

— Уилям! — рече изведнъж мама, като се обърна и ме погледна. — Веднага да отидеш в къщи, да пуснеш всички щори и да затвориш вратите! И не искам да излизаш, докато не те повикам!

Щом мама ми кажеше да отида в къщи, това винаги значеше, че ще хока стария. Аз много мразех да се прибирам и да оставям стария сам, когато мама го хока, но трябваше да я послушам.

Като каза това, мама се обърна и погледна Хенсъм на оградата. Без никой нищо да му казва, Хенсъм скочи долу, колкото можеше по-бързо.

— Хенсъм, върви някъде по-далече оттук и стой там, докато те повикам!

Хенсъм веднага тръгна през градината.

— И ако някой ти заговори за телета, да си държиш устата, ясно ли ти е, Хенсъм Браун? — каза мама. — Иначе, ако не си опичаш акъла, пак ще се оплетеш в собствените си лъжи! Скрий се някъде по-далеч от хората, докато те викна. Чуваш ли, Хенсъм?

—  Чувам, госпожа; мисис Марта — каза той.— Както казваш, тъй ще направя. Аз винаги се мъча да правя, каквото ти и мистър Морис ми казвате да правя, мисис Марта!

Хенсъм продължи през градината, но аз си останах зад оградата, без да могат да ме видят.

— Е, много хубаво, Морис Струп! — каза мама и се завъртя към стария. — Чудесно! Какво ще кажеш сега за свое оправдание? Не стига, че си отишъл да крадеш телето на Джим Уейд, ами почваш да ми съчиняваш и разни измишльотини! И най-лошото е, че оплиташ в кражбите си и Хенсъм Браун, бедното невинно негърче, като го караш да лъже заради тебе!

— Ама чакай бе, Марта! — каза тате. — Недей така да се нахвърляш изведнъж! Това теле от само себе си тръгна с мене за.къщи. Какво мога да направя, когато то …

— Какво можеш да направиш ли? Разбира се, че нищо не можеш да направиш, щом си отишъл и си откъснал от тимофеевката на мистър Уейд, примамил си телето с нея, вързал си я на тая твоя въдица и си я размахвал под носа му крачка по крачка, докато дойдете дотука!

Старият се беше доста оклюмал, преди да измисли какво да каже. В същото време той се чудеше отде мама знае за откъсването на тимофеевката и цялата тая работа.

Мама го погледна съвсем страшната, но не каза нищо. Тя гледаше как телето си хрупка от снопчето тимофеевка.

—  Мога да си го обясня само с туй, че телето съвсем от само себе си ме хареса — каза старият. — Хич не виждам друга причина…

— Още тая вечер, щом залезе слънцето, Морис Струп, ти ще вземеш това теле и ще го върнеш в пасбището на Джим Уейд, отдето си го откраднал. И ако срещнеш човек по пътя, бил той бял или черен, ще се криеш в драките, докато мине, защото аз не искам хората да разправят, че посред бял ден крадеш телета и ги водиш в къщи!

Старият се обърна и погледна телето, а телето също изви глава и го погледна. То продължи да го гледа, ей тъй, както си преживяше.

— Ама нали е много сладко ма, Марта? — каза той и го помилва по муцунката и врата. — Милото ми Суки, сукалчето ми!

Телето се обърна и погледна мама. След миг мама отиде при телето и го поглади по муцунката. Телето продължи да гледа мама право в очите, а тя стоеше, сякаш не можеше да си откъсне погледа от него.

Те стояха така дълго време и се гледаха в очите. Старият извади от пазвата си друго снопче тимофеевка.

— Милото ми Суки — каза мама, като пое тимофеевката от стария и я пода те на телето. — Срамота ще е да го връщаме обратно там и да го караме да стои цял ден на ливадата. Като вали дъжд и е студено, то може и да простине, горкото!

Тате мръдна малко, облегна се на бъзака и загледа мама и телето. Сега той се беше съвсем успокоил.

— Милото ми Суки! — рече мама и го поглади по муцунката и врата. — Сукалчето ми, милото ми!

(обратно)

ПОЧИВНИЯТ ДЕН НА ХЕНСЪМ БРАУН

След закуска мама се запъти нагоре към мисис Хауард, дето живее на другия ъгъл, да си поговорят нещо за събранието на женското дружество, и преди да тръгне, каза на Хенсъм Браун, че като се върне, иска да намери чиниите измити и избърсани, а пешкирите — опрани и проснати на слънце. Тоя ден беше почивен ден за Хенсъм, макар че той никога не е имал почивен ден, откак единайсетгодишен дойде да работи у нас, защото винаги се случваше нещо, което да го задържи в къщи, вместо да излезе някъде и да се излежава дял ден. Хенсъм хич не обичаше да бърза с миенето на чинии и когато денят беше обикновен, и когато имаше почивен ден, защото знаеше, че всеки ден в края на краищата си е съвсем като другите, затуй все си търсеше извинение да се покрива, додето може, с миенето на чиниите. Тая заран, след като мама отиде при мисис Хауард, той каза, че бил гладен, влезе в кухнята и сам си притаили цял тиган спържа от свински дроб.

Старият се беше проснал отзад на стъпалата и дремеше на слънце точно както правеше всяка заран, защото той казваше, че като си дремнел след закуска, винаги се чувствал по-добре целия ден. Хенсъм доста време яде пръжките, понеже знаеше, че чиниите го чакат, и още си седеше на стола, наведен над печката, и ядеше от тигана, когато някой почука на входната врата. И тате, и Хенсъм бяха заети, затуй аз обиколих къщата да видя кой е.

Като стигнах предния двор, видях едно особено момиче, деветнайсет-двайсетгодишно, да стои пред вратата и да си притиска носа в стъклото, за да види какво има вътре. То носеше квадратна ръждива чанта, направена като малко куфарче, и беше гологлаво, с дълга кафява коса, къдрава по краищата. Веднага разбрах, че никога по-рано не съм срещал това момиче и си помислих, че идва от другаде да търси някого в града. Аз я гледах как туря ръка на бравата и се мъчи да отвори стъклената врата.

—  Кого търсите? — попитах аз и спрях пред първото стъпало.

Тя се обърна бързо като светкавица.

— Здрасти, сладур! — каза тя и дойде до края на верандата. — Татко ти в къщи ли е?

— Тате спи на предната веранда — казах аз. — Ей сега ще му кажа!

— Чакай малко! — рече живо тя, затича се надолу по стъпалата и ме хвана за ръка. — Я ме заведи при него! Така ще е по-добре!

— За какво ви е? — попитах аз и се чудех дали наистина познава стария. — Да не би да търсите някого в града?

— Лесна работа, сладур! — ухили ми се тя. — Ти ме заведи при татко си и всичко е наред!

Ние обиколихме къщата и влязохме през портичката в задния двор. При всяка стъпка на момичето в носа ме удряше миризма на одеколон, а чорапите й бяха почнали да се свличат под коленете. Старият си спеше с отворена уста и тилът му опираше горното стъпало. Когато спеше на слънце, той винаги се просваше така, защото казваше, че този е единственият начин да се дреме удобно. Виждах и Хенсъм как стои в кухнята и ни гледа през стъклената врата, докато си дояжда спържата от тигана.

Момичето сложи на земята куфарчето, вдигна си жартиерите, опъна чорапите и отиде на пръсти, дето старият се беше проснал на стъпалата. После клекна до него и закри очите му с две ръце. Видях как Хенсъм спря да яде точно когато беше вдигнал пълна лъжица с пръжки към устата си.

— Ха познай кой е! — извика момичето.

Старият рипна малко встрани, както винаги правеше, когато мама неочаквано го събудеше. Но той не можа да се изхлузи от стъпалата, защото, преди да се изправи, момичето затегли главата му назад и не му даваше да погледне. Виждах как от миризмата на одеколона ноздрите му се свиваха и разпущаха като на хрътка, дето е подгонила някой енот и сега го чака под дървото.

— Ха познай кой е де! — каза пак тя и се разсмя силно.

— Хващам се на бас, че не е Марта! — рече тате, като опипваше ръцете й чак до лактите.

—  Познай де! — продължи да го дразни тя.

Старият й махна ръцете и се надигна с облещени очи.

— Да пукна! — каза старият. — Ти пък коя си?

Момичето стана от стъпалата, продължи да се смее и отиде към куфарчето. Докато ние тримата я гледахме какво прави, тя отвори капака и извади куп нови-новенички връзки. Тя имаше цял дюкян връзки.

Тате изтърка дрямката от очите си и хубавичко я огледа, докато се навеждаше над куфарчето.

—  Ето това е таман за тебе! — каза тя и вдигна една връзка, боядисана в светлозелено и жълто. Тя отиде, дето стоеше той, и му я уви около врата. — Ама само за тебе е, ще знаеш!

— За мене ли? — попита тате, гледаше я и душеше одеколона, дето се носеше около нея.

— Па, разбира се! — каза тя, после се отдръпна малко и хубавичко огледа тате и връзката. — Ей, че ти подхожда!

— Госпожице! — каза тате. — Не те зная накъде биеш, но ще ти кажа, че само си губиш времето! На мен връзка ми трябва толкова, колкото на свиня — звънец!

— Ама ти първо виж колко е хубава връзката, па после приказвай! — каза тя, пусна другите връзки в куфарчето и се приближи до стария. — Знаеш как ти отива на физиономията!

Тя седна близо до него на стъпалото и почна да му връзва връзката. Те си седяха така един до друг, докато лицето на стария почервеня като домат. През туй време одеколонът се носеше из цялата къща.

— Добре де, ти разбираш ли от тия работи? — заговори тате, сякаш сам не знаеше какво казва. — Отде накъде пък ще ми отива на физиономията?

— Вземи да се видиш в огледало! — каза тя, като го потупваше с връзката по гърдите. — Щом се видиш в огледало и ще разбереш, че без тая връзка не си за никъде! Такава връзка няма да намериш!

Старият си изви очите и погледна към къщата на мисис Хауард, дето е на другия ъгъл.

— В къщи има огледало — каза той и сниши гласа си, сякаш се боеше да не го чуе някой.

— Да влезем тогава — рече момичето и го хвана за ръката.

Тя си дигна куфарчето и влезе вътре заедно със стария. След като се прибраха, Хенсъм изскочи от кухнята и ние хукнахме към другата страна на къщата, отдето можехме през един прозорец да гледаме вътре.

— Какво ти разправях, а? — казваше момичето. — Не ти ли разправях, че е екстра? Хващам се на бас, че досега не си имал такава връзка!

—  Май че си права! — каза тате. — Вярно, че е хубава. Ама и ми отива, нали?

— Разбира се! — каза тя, застана зад стария и го загледа през рамото в огледалото. — Чакай да ти оправя възела!

Тя мина отпред и затегна възела под брадичката му. После си остана така с ръце на рамената му и се ухили. Старият спря да гледа в огледалото и взе да гледа нея. Хенсъм почна да не го свърта.

— Мисис Марта всеки миг ще си дойде — каза той. — Баща ти да внимава. Не ти е работа каква врява ще се дигне, ако мисис Марта ей сегичка се изтърси и го завари да се будалка с тая връзка! Ах, как ми се ще да си бях измил чиниите, та да си вземех почивния ден, преди да се е върнала мисис Марта!

Старият се наведе, вдъхна миризмата от главата на момичето и я прихвана през кръста.

— И колко ще струва — попита той.

— Петдесет цента — отговори тя.

Тате заклати глава.

— Да ме убие господ, ако имам петдесет цента! — каза тъжно той.

— Хайде, хайде, не се стискай толкоз! — каза тя и здравата го разтърси. — Петдесет цента не са нищо!

— Но аз просто ги нямам! — каза той и я пипна по-здраво през кръста. — Просто ги нямам и това си е!

—  Не знаеш ли отде можеш да намериш?

— Хич не знам!

Хенсъм изохка.

— Ах, как ми се ще баща ти да не се гевези с тая стара връзка! — каза гой. — Знам си аз, че нищо добро няма да излезе от тая работа! Подушвам аз, че ще стане нещо лошо, а като става нещо лошо, все аз съм на топа на устата! Как ми се ще моят почивен ден да беше почнал, преди да се беше изтърсила тая хубавица с връзките!

Момичето обви с ръце врата на стария и се натисна в него. Те стояха така сума ти време.

—  Слушай, аз може би ще намеря отнякъде половин долар! — каза тате. — Тъкмо това си мислех! Ще намеря, та каквото ще да става!

— Добре де! — каза тя, свали ръцете си и отстъпи назад. — Щом е тъй, бързай и намери!

— Ще ме чакаш ли тука да се върна? — попита той.

— Па, разбира се! Само да не се бавиш много!

Тате взе да отстъпва към вратата.

— Ти си стой тука! — рече й той. — Стой си тука и недей мърда от стаята! Аз ей сегичка ще се върна!

Докато се усетим, той изтича през задната веранда.

— Хенсъм! — извика той. — Хенсъм Браун!

Хенсъм изохка, сякаш беше пред умирачка.

—  Какво искаш от мен в почивния ми ден, мистър Морис? — попита той и подаде глава от ъгъла.

— Каквото искам, си е моя работа! — каза тате и забърза по стъпалата. — Върви с мен, като ти казвам! Хайде, по-бързо!

—  Ама къде ще ходим бе, мистър Морис? — рече Хенсъм. — Мисис Марта ми каза да съм измиел чиниите, преди да се върне. Аз не мога да не правя, каквото ми казва мисис Марта.

—  Чиниите могат да почакат.— рече тате. — Те и без това пак ще се омърсят, като ядем от тях на обед. — Той сграбчи Хенсъм за ръкава и го повлече към улицата. — Хайде, не се мотай и прави, каквото ти казвам!

Ние тръгнахме надолу по улицата, а Хенсъм ситнеше зад нас. Като стигнахме къщата на мистър Том Оуенс, завихме в градината. Мистър Оуенс плевеше с мотика градината си.

— Ей, Том! — извика тате през оградата. — Решил съм да ти дам Хенсъм за един ден, както ми искаше! Той е готов да почне още сега!

Тате блъсна Хенсъм в градината и го забута между зелето и ряпата, дето беше мистър Оуенс.

— Дай на Хенсъм мотиката, Том! — каза тате на мистър Оуенс, пое мотиката и я даде на Хенсъм.

— Ама, мистър Морис, ти не бива да забравяш, че днес ми е почивният ден! — каза Хенсъм. — Пък и хич не ми се ще да чистя бурени с тая мотика!

— Млък, Хенсъм! — каза тате, обърна се и здравата го разтърси за рамото. — Гледай си работата!

— Ами че аз си гледам работата бе, мистър Морис! — каза Хенсъм. — Това не е ли моя работа да си искам почивния ден?

— Що са дни занапред, твои са! Все ще си вземеш почивния ден! — каза тате. — Хайде, почвай да плевиш, като ти казвам!

Хенсъм дигна мотиката и я пусна да падне върху един едър бурен. Буренът беше толкова жилест и твърд, че мотиката го удари и отскочи половин метър нагоре.

— Сега, Том — каза тате, — дай ми петдесетте цента!

— Слушай, Морис, мене хич не ми се плащат тия пари, преди той да е свършил работа — каза мистър Оуенс и поклати глава. — Ами ако не свърши работа за петдесет цента? Защо да давам нари на вятъра, а после да излезе, че не ги е заслужил?

—  Ти не се тревожи за тая работа! — каза тате. — Аз ще имам грижата да си изкараш парите от Хенсъм! Цял ден ще наобикалям насам и ще му стоя над главата да гледам дали работи както трябва за парите, дето му се плащат!

— Ей, мистър Морис, моля ти се, сър! — каза Хенсъм и погледна тате.

— Какво има, Хенсъм? — попита тате.

— Ама аз не искам да плевя тия дърти бурени, моля ти се, мистър Морис! Искам си почивния ден!

Тате погледна зверски Хенсъм и му посочи с крак мотиката.

— Хайде, дай ми петдесетте цента, Том! — каза той.

— Защо толкоз си се забързал да вземеш парите, преди още да е свършил денят?

— Имам да оправям нещо много бързо. Слушай, Том, дай ми парите, че…

Мистър Оуенс погледа как Хенсъм удря с мотиката бурените, после бръкна с ръка в джоба на панталона си и извади шепа гвоздеи, бурмички и малко дребни пари. Той порови из тях и събра половин долар в петаци и десетаци.

— И да знаеш, че за последен път наемам тоя негър да ми върши работа, ако не поработи здравата целия ден — каза той на тате.

— Слушай, няма да съжаляваш, че си наел Хенсъм — каза тате. — Хенсъм Браун е такъв добър работник, че друг като него не съм виждал!

Мистър Оуенс подаде парите на тате и върна остатъка от купа в джоба си. Щом взе парите, тате пое към вратата.

—  Ей, мистър Морис, моля ти се, сър! — каза Хенсъм.

—  Какво има бе, Хенсъм? — викна му тате. — Не виждаш ли, че бързам?

— Мога ли да свърша работа рано следобеда и да си взема поне мъничко от почивния ден?

— Не! — изрева тате. — И стига вече си ми дрънкал за тия почивни дни! Мене някога виждал ли си ме да вземам почивен ден, а?.

Старият толкоз бързаше, че не рече ни думица повече на мистър Оуенс. Той изскочи на улицата и се затича към къщи. По пътя си заключи стъклената врата отвътре.

Момичето си седеше на леглото, сгъваше една по една връзките и ги слагаше в куфарчето. То вдигна очи, когато тате дотича в стаята.

— Ето ти парите, както си бяхме говорили! — рече той, седна на леглото до нея и изсипа монетите в ръката й. — Виж колко бързо ги намерих!

Момичето сложи парите в портмонето си, сгъна още няколко връзки и си дигна жартиерите над коленете.

— Ето ти пък на тебе връзката! — каза тя, взе жълтозелената връзка от леглото и я пъхна в ръката на тате. Връзката падна на пода в краката му.

— Ама чакай, ти няма ли?… — каза той учудено и се втренчи в нея.

— Какво няма ли? — каза тя веднага.

Старият се опули и брадата му увисна. Тя се наведе, сгъна останалите връзки и ги сложи в куфарчето.

— Хубаво де, аз си мислех, че ти може би ще ми я сложиш на врата и ще ми я вържеш както преди малко! — каза бавно той.

— Слушай! — каза тя. — Продадох ли ти аз връзката? Продадох я. Какво повече искаш за петдесет цента? До довечера трябва да обиколя целия град. Колко връзки, мислиш, ще продам, ако си губя времето да ги връзвам по вратовете на хората, след като съм им ги вече продала?

— Ама… ама … аз си мислех — заекна старият.

— Какво си мислеше?

— Аз. . . все някак си мислех, че може би ти… мислех си, че може би ти ще искаш пак да ми я вържеш на врата!…

— Охо, виж го ти него! — разсмя се тя.

Тя стана и тръшна капака на куфарчето. Старият остана, дето си беше, и я гледаше, докато тя го вдигна и излезе от стаята. Предната врата се хлопна и ние я чухме да тича по стъпалата. Докато се усетим, тя мина целия път до къщата на мистър Оуенс и влезе в двора му;

Старият дълго седя на леглото и гледа жълтозелената връзка на пода. След това стана и я ритна с все сила през стаята, после излезе на задната веранда и седна на стъпалата да се просне отново на слънце.

(обратно)

КАК СТАРИЯТ ПОЕ ИЗВЕСТНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Точно бяхме седнали на предната веранда подир вечеря, когато Бен Саймън се зададе по улицата и сви към нашия двор. Старият не беше на кеф нея вечер и дотогава, кажи-речи, не беше проговорил ни дума, въпреки че от време на време чувах как си мърмори нещо под носа. Цялата работа беше, че нея сутрин мама се нахвърли отгоре му, задето не вършел никаква работа и даже не отивал да потърси нещо. Тя му се беше карала непрекъснато от единия край на двора до другия и се оплакваше, дето трябвало по цял ден да пере и да глади, а на него му се случвало да спечели по някой долар само от дъжд на вятър. Мамините приказки лека-полека му влязоха под кожата и той каза, че щом била тъй работата, щял да иде да напечели сума ти пари, та да й покаже какво може, стига да иска. И веднага ни изпрати с Хенсъм да вървим да събираме поръчки за къпини. Каза ни да вземем колкото може повече поръчки и да се върнем да му кажем колко галона1 правят всичките поръчки. Ние с Хенсъм цял следобед обикаляхме от къща на къща да питаме хората дали искат да си купят пресни къпини. Повечето от тях си поръчаха, защото им искахме евтино; пък и старият ни беше казал да разправяме на всички, че къпините ще бъдат чисти и няма да имат никакви буболечки. Беше си направил сметката, че ако успее да продаде двадесет и пет галона къпини по двадесет и пет цента галона, ще спечели повече от шест долара. Той каза, че за един работен ден това са сума ти пари за когото и да било и че когато ги вземел и ги покажел на мама, тя щяла да се учуди много и веднага щяла да си вземе назад всичките лоши думи, дето му ги била надумала в двора нея сутрин. Най-накрая ние с Хенсъм събрахме поръчки за двадесет галона при условие, че ще занесем къпините до вечерта на другия ден. Тате малко се разочарова, ,като се върнахме и му казахме, че сме получили поръчки само за двадесет галона, защото от това излизало, че ще спечели някакви си жалки пет долара вместо повече от шест, както смятал отначало. И все пак каза, че това били сума ти пари за един ден работа, и ни заръча да вървим в гората още преди зори на другия ден и да почваме да берем. Когато мама дочу за какво става дума, веднага изскочи отвътре и тупна с крак. Тя каза на стария, че няма да ни остави е Хенсъм да се претрепем да му берем къпини, та той да ги продава, и освен това, че ще ни трябва поне една седмица, за да наберем двадесет галона. Тате се скара на мама, че го спъвала, и додето стояха на масата нея вечер, те дори не си продумаха. Щом излязохме на предната веранда, старият започна да си мърмори под носа. И още продължаваше да мърмори, когато Бен Саймънс, градският стражар, влезе в двора.

— Здравейте бе, хора — каза Бен и затропа нагоре по стълбата.

— Как си, Бен — рече тате. — Идвай и сядай.

Мама не обели ни дума, защото винаги се пазеше от такива политически фигури като Бен Саймънс, докато не разбере за какво са дошли.

— Приятна и прохладна вечер, а, мисис Струп? — каза Бен и си протегна ръката в тъмното да си намери стол.

— И аз тъй мисля — каза мама.

Всички се умълчаха. Бен на няколко пъти си прочисти гърлото, сякаш се канеше да каже нещо, но мен ми се струваше, че го е страх да си отвори устата.

— Има ли много работа напоследък, а, Бен? — попита го тате.

— И още как, Морис — отвърна веднага той, сякаш досега се беше стискал и само е чакал някой пръв да заговори. — Просто не ми остава време и да седна, ще знаеш. Открадвам си по малко сън, грабвам набързо по някой залък и оттам нататък всичко е само работа, работа и работа — от тъмно до тъмно. Жена ми оня ден ми казваше, че ще си скъся живота с двайсет години, ако продължавам да се пресилвам толкова. Трябва да оглеждам улиците, трябва да се грижа за чистотата на затвора, да извършвам арести, да си отварям очите да не изчезне някой от пуснатите под гаранция и дявол знае колко още такива работи. Капнал съм от умора, Морис.

—  Да не би да имаш нужда от помощник, а? — каза старият. — Ето вземи мене например. Аз имам по малко свободно време от дъжд на вятър. Наистина не е много, защото съм доста зает със собствените си разправии, но за тебе все ще се намери по някоя и друга свободна минутка, ако това може да ти помогне.

Бен се наведе напред.

— Право да си кажа, точно за това съм дошел тази вечер, Морис — каза той. — Радвам се, че сам повдигна въпроса.

— Бен Саймънс — обади се мама, — не те знам накъде биеш, ама каквото и да си намислил, по-добре внимавай да не излезе като миналата каша, дето се забъркахте с Морис. Да не съм чула вече за разни твои идеи за правене на големи пари, като продажбата на разтегателни семейни ковчези и тям подобни. Сякаш ще се намерят луди да си купят от твоите ковчези, че като умрат, роднините да вземат да им ги разтягат по мярка.

— Това, дето го имам пред вид, няма нищо общо с оная работа, мисис Струп — каза Бен. — Каквото имам на ум сега, е поемането на известни обществени задължения.

—  Какви обществени задължения? — попита тя и замръзна в люлеещия се стол права като дирек.

— Ами че ето как стои работата — каза Бен. — Градският съвет се събра снощи и взе решение да се засилят мерките срещу бездомните кучета, дето се шляят по улиците. Само преди два дена трябваше да гоня едно бясно куче да го застрелям и затова градският съвет смята, че е опасно толкова много кучета да беснеят из улиците. Те ми казаха, че трябва да се засилят мерките да се затварят всички бездомни кучета, които скитат по улиците. Аз им казах веднага, че и тъй и тъй не мога да се оправя с досегашната си работа и те се съгласиха да назначат сътрудник по издирването на бездомни и избягали кучета.

— Сътрудник за издирване на бездомни и избягали кучета ли? — каза мама и се надигна от стола. — Да не искаш да ми кажеш право в очите, Бен Саймънс, че мъжът ми става за кучкар? Защо ли не взема да те изгоня от къщи?

—  Моля ви се, почакайте малко, мисис Струп — замоли се Бен. — По начало това не беше моя идея. Един от членовете на съвета сам заяви, че смята Морис за идеалния гражданин, който може да поеме това обществено задължение, и те гласуваха…

— Кучетата някак са навикнали да ми тичат по петите — каза старият. — Забелязал съм го, откак се помня. Кучетата сякаш имат склонност към мене…

—  Млък, Морис! — кресна му мама. — През живота си не съм чувала такова обидно нещо!

— Ама, мисис Струп — каза Бен, — толкова велики политици са започнали с кучкарство. Фактически повечето от големите сенатори, конгресмени и шерифи са започнали политическата си кариера като кучкари. Днес едва ли може да се намери някой измежду политиците по високите места, който да не е започнал кариерата си като кучкар.

—  Не ти вярвам! — каза мама. — Винаги съм считала политиците за нещо повече.

— Политиката е по-особена работа — каза Бен. — Правилата, дето важат за другите занаяти и служби, сякаш не прилягат за политиката. Политикът може да започне в самото начало на кариерата си като кучкар и додето разбереш, да се издигне нагоре. Точно това е, което прави политиката политика, а не нещо друго.

Мама се умълча и аз чух как столът й взе отново да поскърцва. Личеше си, че здравата се е замислила за това, дето й го каза Бен.

—  Колкото повече си мисля — проговори тате, — толкова повече ми харесва тази идея. Винаги съм смятал, че трябва да се впусна по-нашироко в обществения живот. А пък то — да помогнеш с това-онова някой и друг ден, да свършиш тук-там по някоя работа, не е кой знае какво в края на краищата.

—  Тогава ще трябва да поемеш това задължение, Морис — каза бързо Бен. — Ще бъде голям шанс за тебе. Не бива да го изпускаш.

Старият се умълча и се опита да види лицето nа мама в тъмното. Тя продължаваше да се люлее назад-напред и столът й поскърцваше равно-равно, както капят капките от канелката на кацата.

— Ами — каза бавно тате, като се кокореше в сумрака да види колкото може по-добре какво ще направи мама, — струва ми се, че това е нещо, което не мога да откажа. — Той почака да чуе какво ще каже мама. Тя не обръщаше никакво внимание на думите му. — Приемам предложението.

Бен стани.

— Чудесно, Морис! — каза бързо той и тръгна през верандата към стълбището. — Чудесно! Радвам се, че се съгласи. Утре сутрин, веднага след закуска, ще те чакам в града.

Бен заслиза по стълбите. Точно беше стигнал до долу и старият скочи и го извика.

— Бен — каза неспокойно той, — каква заплата ще плаща общината?

— Заплата ли?

— Ами, да — каза тате, като се изравни с него. — Каква заплата ще получавам, като стана сътрудник по издирване на бездомни и избягали кучета?

— Виж какво — каза бавно Бен, — то не е точно на заплата.

— Ами как? Как се казва тогава?

— На хонорар, Морис.

— На хонорар ли?

— Ами че, разбира се, Морис. Така се заплащат и най-добрите политически длъжности. Плаща се на хонорар.

—  И какъв хонорар ще получавам? — попита го тате.

—  Двайсет и пет цента за всяко куче, което хванеш и затвориш.

Старият не можа да каже нищо. Само стоеше и гледаше надолу в тъмната улица. Бен взе да се отдалечава.

— Да ти кажа право, малко съм разочарован — рече тате, — защото, кажи-речи, бях останал с впечатлението, че ще получавам заплата всяка събота вечер.

— Но работата с хонорарите, Морис, е, че няма граница колко пари можеш да си спечелиш. Когато ти дават заплата, ти си знаеш, че никога няма да вземеш повече, отколкото ти е определено. Но когато ти плащат на хонорар, печалбата ти няма граници.

—  Прав си! — каза старият и цял светна. — Просто не бях го обмислил както трябва.

—  Е — каза Бен и тръгна надолу по улицата, — значи, утре сутрин ще се видим. Лека нощ.

—  Лека нощ, Бен — извика тате подире му. — Много съм ти задължен, дето ми даде възможност да поема тая работа.

Ние се качихме горе по стълбите на верандата. Мама беше влязла вътре да си легне.

— Нека хубавичко да си поспим тази вечер, мойто момче — ми каза той. — Утре здравата те трябва да поработим. Трябва да съберем сили. Хайде.

Ние влязохме вътре, съблякохме се и си легнахме. Старият дълго се мята и се въртя в леглото и аз го чувах как бълнува за всичките кучета из града, дето ги знаеше по име, докато не заспах.

На другата сутрин веднага след закуска тате си сложи шапката и отиде в града да търси Бен Саймънс. Ние не се спирахме да си губим времето по улиците, но старият ми каза после да го подсетя за Спарки, хрътката, дето спеше на предната веранда на мистър Франк Бин.

Най-сетне намерихме Бен Саймънс в бръснарницата, където беше се отбил да се обръсне. Когато влязохме, той целият беше потънал в сапунена пяна и затова не можа да каже нищо. Но веднага щом се поизправи, ни махна с ръка.

— Добро утро, Морис — каза той. — Готов ли си да почваш?

— Просто не мога да се сдържам вече, Бен — отвърна му тате.

— Аз ей сега идвам — каза Бен.

След като стана от стола и си нахлупи шапката, той каза на тате да излезе и да подбере всичките кучета, дето се скитат на свобода из улиците, и да ги затвори в голямата килия на затвора.

— И това ли е всичко? — попита тате.

— Това и нищо повече — му каза Бен.

Ние поехме бавно към другия край на града, като си отваряхме очите да не изпуснем някое куче. Сигурно повечето кучета още спяха по това време, защото не можахме да видим ни едно да шари из улиците. След около половин час старият се бръкна и извади един десетак.

— Дръж, мойто момче — каза той и ми го подаде, — тичай в месарницата и купи най-голямото парче месо, което може да се вземе за тия пари. Няма нужда да е прясно — само да е голямо?

Аз хукнах надолу по улицата, взех едно големичко парче месо и го донесох под сянката на магнолията, дето бях оставил тате. Той беше заспал, но когато го раздрусах и му показах месото, веднага скочи.

—  Това ще ги поразмърда — каза той, като го подуши. — Хайде, мойто момче.

Ние тръгнахме по една друга улица и тате взе да люлее месото напред-назад. Додето се усетим, видяхме зад нас един петнист птичар, който подтичваше подире ни и душеше месото.

— Ето това се искаше, мойто момче — каза старият. — Няма по-подходящо нещо за такава работа от парче месо.

Той подсвирна на птичаря, а кучето размърда уши и започна да подтичва по-бързо. Скоро друго куче подуши месото и също заситни зад нас. Докато стигнем железопътната рампа, след нас вървяха вече седем кучета. Тате беше доволен от тази работа и ми каза да изтичам напред до затвора, и да отворя вратата на килията. Когато пристигна и той, въведе кучетата вътре и след това се измъкна навън с парчето месо, преди да успеят да го сръфат.

—  Само още един такъв тур и ще изкараме два долара — каза той. — Това са сума ти пари за едно просто ходене нагоре-надолу по улиците Най-сетне виждам защо хората толкова държали на политическите служби, Сега не бих искал да си разменя службата с когото и да било. Да си политик, било най-хубавата работа на света!

Ние тръгнахме нагоре по друга улица с парчето месо и преди да отминем втората пресечка, един породист шпаньол се измъкна изпод една къща и заситни след нас. На връщане към затвора можах да преброя пет кучета подире ни. После специално заобиколихме чак до къщата на мистър Франк Бин, за да дадем възможност на Спарки да подуши месото и да дойде с нас. Когато ги затворихме при другите, старият седна на земята и започна да смята с една кибритена клечка по пясъка.

— Прави малко повече от три долара, мойто момче — каза той и захвърли клечката. — Това са страшно много пари за такава дребна работа. И утре ако спечелим толкова, ще станат шест долара. До събота вечер ще ни се съберат осемнадесет-двадесет долара. Това са повече пари, отколкото съм мислил, че ще мога да видя някога накуп в живота си. Хайде да вървим в къщи да ядем. Стана обед.

Ние си отидохме в къщи и седнахме на масата, но мама не ни каза ни думица, а пък тате и пет пари не даваше вече. Наядохме се и излязохме вънка да си поседнем на сянка под бъзака.

След двайсет-трийсет минути аз видях Бен Саймънс да бърза нагоре по улицата. Старият спеше, ама аз го събудих, защото ми се стори, че Бен има да му каже нещо важно. Бен ни видя под бъзака и бързо прекоси двора.

—  Морис  — каза той, като сумтеше тежко тежко и едва успяваше да си поеме дъх, — откъде ги докопа всичките тези кучета, дето си ги набутал в затвора?

— О, ония ли? — каза старият и се надигна на лакът. — Ами че просто ги подбрах, както се следва. Нали съм длъжен да затварям всичко, що е бездомно и загубено, дето се шляе из улиците? Пак добре, че бяха само кучета, ами не се случиха крави или коне, или някакви си други там животни.

— Ама ти си затворил сетера на кмета, дето спечели наградата бе, Морис! — каза развълнувано той. — Освен това мисис Джозе Хендрикс каза, че й липсва шпаньола и аз го намерих при другите в затвора. Й най-добрата хрътка на мистър Бин и тя е при тях. Всичките ти кучета, от първото до последното, си имат господар и освен това за тях е заплатен редовният данък от по два долара. Не може току-тъй да затваряш хорските кучета, за които е платен данъкът.

— Те тичаха свободно из улиците — каза тате. — Аз излязох и направих един-два тура да огледам положението и просто така се случи, че налетях на сума ти кучета, дето ми изглеждаха съвсем бездомни. Мой дълг беше да ги затворя и аз така и направих.

—  Как ги накара да влязат в затвора?

— Ами че, кажи-речи, сами си влязоха, Бен. Кучетата винаги, кой знае защо, обичат да вървят подире ми. Нали ти казах още снощи.

—  Да не си ги примамил?

— Абе, не че съм ги примамвал — каза старият. — Впрочем сега се сетих, че имах едно малко парченце месо.

— Така си и мислех — каза Бен, свали шапка и взе да си бърше лицето с носната кърпа. — Знаех си, че има нещо бамбашка в тая работа.

Дълго време никой нищо не продума. След това Бен отново си нахлупи шапката и погледна стария.

— Струва ми се, че отсега нататък ще мога сам да се справям с кучетата, Морис — каза той. — Кучкарството май ще ти отнеме много от свободното време.

— Ами какво ще стане с трите долара хонорар, дето ги спечелих? — попита тате. — Аз съм си спечелил тоя хонорар, нали тъй?

— Виж, за това не съм съвсем сигурен — каза Бен. — Струва ми се, че градският съвет няма да иска да изплати парите точно сега. Кметът сигурно ще ме уволни, задето съм те оставил да затвориш наградения му сетер, ако взема да му представя сметкоразписка за хонорара. Едно от първите неща, които научих за политиката, това е, че никога не е много политично за един политик да настъпва друг политик по мазола. Май че ще е по-хубаво да оставим всичко така, както си беше. Няма сега да си губя службата заради тебе, Морис.

Старият кимна и отново се отпусна назад да си опре главата о дънера на бъзака.

—  Струва ми се, че си прав, Бен — каза той.— Обществената работа като че ли отнема всичкото, време на човека, а пък аз и тъй и тъй не искам да се нагърбвам с работа, дето- ще ми отнема всичкото време.

(обратно)

НОЩТА, КОГАТО СТАРИЯТ СЕ ВЪРНА В КЪЩИ

Малко преди полунощ кучетата се разлаяха и мама стана да погледне през прозореца. Беше снежна нощ, кажи-речи, две седмици преди Коледа. След вечеря вятърът беше поутихнал малко, но от време на време още свиреше в стрехите. Беше точно такава бяла зимна нощ, когато ти е хубаво да си седиш в леглото и да се топлиш под юргана.

В хола лампата светеше, запило ние винаги оставяме една лампа да свети цяла нощ. Мама не запали лампата в стаята. Щом вътре в стаята беше тъмно, тя можеше да вижда по-добре какво става навън.

Отначало тя не рече ни думица. Кучетата завиха, а после пак залаяха. Те стояха вързани край къщи цяла нощ. Ако ги пуснехме, сигурно щяха да изхапят след мръкнало сума ти народ. Това беше добре дошло и за стария. Те сигурно щяха да изхапят и него, както и всекиго другиго, дето преди не са го и помирисвали.

— Ей го най-сетне! — каза мама и почука по прозореца с ключа от вратата. Тя не беше по-ядосана от друг път, ама и това й стигаше. Щом почукваше по черчевето с такива неща като ключа, туй винаги значеше, че не е на хубаво.

В тоя миг се чу такъв шум, сякаш каруца с два коня беше прекосила дъсчен мост. След това нещо разтърси къщата, като че някой беше взел чук и избил подпорите отдолу.

Това беше старият. В тъмното той опитваше предните стъпала и верандата да види дали ще издържат тежестта му. Той винаги се страхуваше, че като се връща в къщи, някой може да му е направил капан, да е разместил примерно дъските на верандата така, че да падне през тях и да лежи долу, додето мама го избута с метлата.

—  Много често взе да се връща по късните часове — каза мама. — Омръзна ми вече!

— Искам да стана и да го видя — казах аз. — Мамо ма, моля ти се, нека да стана!

— Стой си в леглото, Уилям, и се завивай презглава! — каза мама и продължи да почуква по черчевето с ключа. — Като се домъкне баща ти тука, хич няма да е за гледане!

Аз застанах на колене и лакти и се завих с юргана. Като реших, че мама не гледа вече към мене, подигнах юргана точно колкото да виждам отвън.

Предната врата се отвори с трясък и горното стъкло едва не се строши. Старият пет пари не даваше нито за стъклото на вратата, нито за мебелите, нито за каквото и да е в къщи. Веднъж той си пристигна и така счупи мамината шевна машина, че мама доста време пести пари, за да я даде на поправка.

Никога не съм мислил, че старият може да дигне такава тупурдия. Той сякаш скачаше в хола да види дали може да продъни пода. Всички картини по стените се тресяха, а някои се изкривиха. Дори голямата снимка на баба Тъкър провисна на една страна.

Мама запали лампата и отиде до камината да раздуха огъня. Имаше сума ти червени въгленчета в пепелта. Тя ги раздуха е един вестник и сложи отгоре им трески. Щом треските се подхванаха, постави две-три дървета и седна до камината с гръб към огъня, да чака стария.

А той през цялото време блъскаше в хола, сякаш се мъчеше да изрита всички столове чак до другия край, към кухнята. По средата на хола изведнъж спря и рече нещо на някой, дето го беше довел със себе си.

Мама бързо скочи и си сложи пеньоара. Тя се погледна един-два пъти в огледалото и си оправи косата. Беше много чудно, че старият е довел някого със себе си по това време.

— Завивай се презглава и спи, както казах, Уилям! — каза мама.

— Искам да го видя! — молех се аз.

— Стига си спорил с мен, Уилям! — кресна тя и заудря с босата си пета по пода. — Прави, каквото ти казвам!

Аз се завих с юргана, ама пак го подигнах, колкото да виждам отвън.

Вратата откъм хола се открехна няколко сантиметра. Аз пак се дигнах на колене и лакти да гледам по-хубаво. Точно тогава старият ритна с крак отворената врата. Тя се удари о стената и дигна страшна пушилка. Никога не съм мислил, че там е толкова прашно.

— Какво желаеш, Морис Струп? — каза мама, скръсти ръце и впери очи в него. — Какво желаеш по това време?

— Влизай и се чувствай като у дома си — каза старият, обърна се и издърпа с ръка някого в стаята. — Не се стеснявай де, тук си в моята къща!

Той довлече в стаята едно момиче, два пъти по-ниско от мама, и взе да го побутва насам-на-там, додето стигнаха мамината шевна машина. Мама се въртеше на пети и ги гледаше, сякаш беше ветропоказател и се движеше с вятъра.

Хич не беше весело да гледаш стария пиян-залян, а мама — толкоз ядосана, че не може да каже ни думица.

—  Кажи сега „здрасти“! — рече той на момичето.

То нищичко не каза.

Старият я прегърна с една ръка и я наклони напред. Той я държеше така да прави поклон на мама, а после и той се поклони и двамата сума ти време се кланяха. Те толкоз дълго се кланяха, че главата на мама от само себе си взе да мърда ту надолу, ту нагоре.

Аз сигурно съм изцвилил високо, защото мама за миг погледна сащисано, после отиде до огъня и седна.

—  Коя е тази? — попита мама. Личеше, че на нея страшно й се иска да разбере за момичето. За миг тя дори спря да изглежда ядосана. — Коя е тази, Морис?

Старият така тежко се тръшна, че строши дъното на стола.

—  Коя, тази ли? — каза той. — Тази е Люси! Днеска тя си ме е гледала като майчица!

Той се обърна на стола и ме видя как се бях подигнал на колене и лакти под юргана.

— Здрасти, мойто момче! — каза той. — Как е?

— Добре — рекох аз, повлякох се на колене и се мъчех да измисля нещо, та да разбере колко ми е хубаво, че го виждам.

— Растеш, а, мойто момче? — попита той.

— По малко — казах аз.

— Ха така! Така трябва! Дръж се, мойто момче! Един ден няма да усетиш как и ти ще станеш мъж!

— Тате, аз…

Мама грабна една треска и я запрати по него. Тя не можа да го улучи и удари стената. Старият скочи и взе да танцува из стаята, сякаш беше ударила него. Той се въртя така, докато се заклати съвсем, пльосна се край стената и седна на пода.

Тогава той протегна ръка и хвана един от столовете с прави облегалки. Погледна го внимателно и взе да вади напречните пръчки. Щом извадеше някоя и я буташе в огъня.

Като извади всички пръчки и крака, той взе да чупи летвите от облегалката и също ги хвърли в огъня. Мама не казваше ни думица. Тя през цялото време само си седеше и го гледаше.

—  А да си ходиме, Морис! — каза Люси. Това беше първото нещо, което тя казваше, откак бе влязла в стаята. И мама, и аз я погледнахме учудено, а старият си изви очите към нея, сякаш беше забравил, че е там.

— Морис, а да си ходиме! — каза тя.

Личеше, че Люси е страшно уплашена. И това хич не беше чудно, защото всички я бяха гледали много дълго време, а мама беше ужасно ядосана.

— Сядай и се чувствай като у дома си — каза й старият. — Сядай, Люси, и толкоз!

Тя хвана един стол и седна, както й бе казано.

Беше смешно да се гледа как тя седи, мама беснее, а старият чупи стола на парчета. Сигурно пак съм изцвилил високо, защото мама се обърна, закани се с пръст и тръгна към леглото да ме завие с юргана, за да спя. Но аз нямаше да заспя, подето всичко това продължава, и мама си го знаеше. Само се смъкнах надолу по колене и лакти и продължих да гледам.

—  Като счупиш целия стол на парчета, Морис Струп, ще ми дадеш седем долара да купя нов! — каза мама и леко се заклати напред-назад.

—  Дрън-дрън! — каза старият. — Дрън-дрън! В целия свят няма стол, дето да е по-скъп от един долар или най-много, да речем, два долара!

Мама скочи като пружина. Тя грабна метлата и се понесе към него. Заудря го по главата, додето метлата се разпердушини, и спря. От метлата беше паднала толкоз много слама, че се беше пръснала по целия под. Тогава мама обърна метлата обратно и започна да го ръга с дръжката.

Старият стана, забърза и се залюля през стаята към килера, дето си държим дрехите. По пътя си той хвърли в огъня остатъка от стола. Отвори вратата на килера и влезе вътре. Сигурно беше направил нещо на ключалката, защото мама, колкото и да се мъчеше, не можа да отвори вратата след него.

По това време тя беше вече така пощръкляла, че не знаеше какво прави. Тя седна на ръба на леглото и взе да си оправя фуркетите.

—  Много хубаво правиш, Морис Струп! — викна мама през вратата. — И какво ще стане от това дете, когато ти мърсуваш в къщи пред очите му?

Тя дори не дочака да чуе какво ще й отвърне старият. Просто се извъртя към Люси, момичето, дето тате го беше довел със себе си.

—  Можеш да си го вземеш, тоя хубостник! — каза мама. — Но вече да не ми се е мяркал пред очите!

— Той ми каза, че не бил женен — рече Люси. — През цялото време ми викаше, че бил ерген.

— Ерген ли? — кресна мама.

Тя пак почервеня, дотича до камината и грабна ръжена. Нашият ръжен беше около метър дълъг и направен от дебело желязо. Тя го пъхна през отвора под вратата на килера и взе да ръга с все сила.

Старият почна да пищи и да рита в килера. Такава тупурдия не бях чувал, додето кучетата не залаяха отново. Тогава, ако някои хора чуеха отвън всичко това, сигурно щяха да си помислят, че разбойници ни убиват.

Точно тогава Люси скочи разплакана.

— Стига с тоя ръжен! — викна тя на мама. — Ще го осакатиш в килера.

Мама само се обърна и я блъсна с лакът.

— Я си гледай работата! — каза й тя. — Аз, мойто момиче, ще правя, каквото си искам!

Трябваше да се извърна целият и да изпълзя до другия край на леглото, за да видя всичко, което ставаше около вратата на килера. Никога не съм виждал хора да се държат така смешно. И двете бяха побеснели, ама и двете се плашеха. Приличаха ми на две петлета, дето искат да се сбият, пък не знаят как да почнат. Те само се въртят и пляскат с криле, като се мъчат да се изплашат едно друго.

Но мама беше много по-едра и по-силна. Тя само трябваше да се реши да пусне ръжена, да сграбчи Люси и да я блъсне. Люси прелетя през стаята и се залепи за шевната машина. Тя толкоз бързо се намери там, че съвсем се изплаши и изгуби ума и дума.

Мама пак пъхна вътре ръжена, заръга с все сила и — тряс! — вратата на килера се разтвори. Старият се беше облегнал на задната стена, цял увит в мамините дрехи. Той приличаше на някой крадец, дето са го хванали с ръка в чекмеджето на бакалина. Никога не съм виждал старият така шашардисан,

Щом го издърпа в стаята, мама пак се зае с Люси.

— Да се махаш веднага от къщата ми! — каза й мама. — И повече да не се усукваш покрай мъжа ми! Че ако те пипна, не знам какво ще те направя!

Тя посегна към Люси, но Люси й избяга. Тогава те се счепкаха точно като две петлета, дето най-сетне са събрали кураж и са почнали боя. Те подскачаха из стаята и ръцете им пляскаха като криле, а маминият пеньоар и полата на Люси се развяваха като откъснати пера. По едно време се завъртяха в кръг толкоз дълго, сякаш бяха седнали на великденска въртележка. После се хванаха за косите и почнаха да ги теглят. Никога не съм чувал такива писъци. Старият още беше заслепен от светлината в стаята и трудно можеше да ги види. Той си въртеше главата и пропусна сума ти нещо от боя.

Мама и Люси пресякоха стаята и през вратата излязоха в хола. Там те пак се счепкаха. Докато се биеха, старият се запрепъва и потърси друг стол. Той докопа първия, дето му падна. Беше маминият люлеещ се стол с високата облегалка. На него тя седеше винаги, когато шиеше или просто си почиваше.

В това време мама и Люси се боричкаха на предната веранда. Старият затвори вратата към хола и я заключи. Тази врата беше дебела и тежка и се затваряше и с резе, и с ключ.

— Какво ще се разправяш, мойто момче! — каза той, седна на леглото и си свали обущата. — Няма на света по-лошо нещо от две женски, дето се мразят. Някой път . ..

Той бутна обущата си под леглото и угаси лампата. Заопипва пътя, като влачеше подире си маминия люлеещ се стол. Чух как дървото пращи, докато той чупеше пръчките. Той се зави с юргана, почна да чупи стола на парчета и да ги мята в огъня. От време на време някое парче се блъскаше в камината, а много от другите удариха стената.

Точно тогава кучетата залаяха по мама и Люси. Те трябва да бяха вече в предния двор, защото не ги чувах на верандата.

— Някой път, мойто момче… — каза старият. — Някой път просто си мисля, че добрият дядо господ не е трябвало да пуска на земята повече от една жена изведнъж!

Аз се свих под юргана, като сгънах коленете си, колкото можех и ми се вярваше, че тоя път старият ще си остане в къщи и няма да излиза вече.

Старият отчупи облегалката от стола и я запрати в тъмното към огъня. Тя първо удари тавана, после — лавицата над камината. След това той почна да чупи седалището.

Много си ми беше хубаво да стоя в тъмното с него.

(обратно)

КРАТКОТО ГОСТУВАНЕ НА ЧИЧО НЕД

Ние с Хенсъм Браун бяхме стояли във воденицата на мистър Хоукинс почти целия следобед и около един час преди вечеря тръгнахме обратно за в къщи с чувала царевично брашно, дето ни го беше смлял самият мистър Хоукинс. Мама ни беше пратила на воденицата веднага след ядене с две крини от най-бялата царевица, дето тате я пази за Айда, когато Айда се държи добре и нито се запъва насред улицата, нито изритва дъските на яслите от обора. Когато слагахме царевицата в чувала, мама ни каза да бързаме да се върнем, защото искала за вечеря да ни направи качамак. Ние с Хенсъм вървяхме напреко през празното място, дето панаирджиите си опъваха палатките, като идваха в града, и спорехме за оняденшния бейзболен мач между нашия градски тим и пожарникарския тим на Джезъпвид от съседната околия, който беше завършил без време в шестия тур, когато един от джезъпвилските пожарникари удари хващача на нашия тим Люк Хендерсън с една луизвилска бухалка по главата. Хенсъм разправяше, че нашият хващач загребал шепа прах от земята и без да го види някой, я хвърлил в лицето на джезъпвилския забивач точно когато нашият мерач замахнал назад да хвърли топката. Аз казах на Хенсъм, че беше подухнал вятър и че точно вятърът е напълнил очите на хващача с прах, а пък Люк Хендерсън, който работеше в магазина „Всичко за петаче“, няма нищо общо с цялата тая работа. Ние още се карахме, когато тръгнахме да прекосяваме железопътните линии. На депото на Сикамор беше спрял един товарен влак от океанската линия, но ние не му обърнахме внимание, а само погледнахме да видим колко вагона с добитък блъска машината в страничната линия освен вагоните с памука. Докато стояхме на линията и гледахме локомотива и вагоните, ние забелязахме, че някой бърза зад нас. Той прескачаше по две траверси наведнъж.

—  Най-хубаво да бяхме побързали да занесем това царевично брашно на майка ти, а? — каза Хенсъм и взе да ме дърпа за ръкава. — Нали помниш какво каза за качамака, дето щяла да го прави тая вечер. Трябва да слушаш майка си.

— Нека да почакаме да видим кой е тоя, дето толкова бърза по линията — му казах аз. — Той ни маха да го чакаме.

— Това трябва да е чисто и просто някой стар скитник, дето ще ни вземе чувала с брашното, ако не побързаме да го занесем у вас, както ни беше поръчала майка ти.

Хенсъм започна да се дърпа назад. Той свали чувала от рамото си и го стисна с две ръце.

— Най-хубаво да беше ме послушал какво ти казвам — каза Хенсъм. — Ти мене ме слушай за тия работи. Колко съм ги виждал такива стари скитници и всички са вземи единия, та удари другия. Тоя, дето иде, и той не е стока, виждам аз. Най-хубаво ще е да послушаш какво ти казвам и да си вървим в къщи.

Аз си останах на мястото и подир малко човекът ни настигна. Толкова беше бързал, че здравата се беше запъхтял и когато спря, не можеше да каже думица, ами само стърчеше пред нас и пухтеше, додето си поеме дъх. Беше стар, кажи-речи, колкото тате, само че вървеше много по-бързо от него и очите му изглеждаха малко диви и шареха неспокойно. Носеше стар работен комбинезон, който беше разпран на единия крачол и разпореното сякаш беше много старо, а той просто не е имал време да го.закърпи. На главата му беше килната една чудесна нова кафява шапка; сякаш току-що излязла от магазина. Обущата му обаче бяха съвсем съдрани и през тях се виждаха палците на краката му. Дупките бяха толкова големи, че обущата изглеждаха като разделени на две части. На шията си носеше голяма пъстра кърпа с червени и жълти шарки като тези, дето ги носят огнярите от товарните влакове на океанската линия, да не им се пълнят вратовете със сажди. Но най-много от всичко му трябваше едно бръснене, защото черните му бакенбарди бяха толкова големи, че стърчаха на всички страни като свинска четина.

— Мойто момче — каза той и ме изгледа хубавичко, — ти не беше ли синът на Морис Струп — Уилям?

— Да, сър — отвърнах веднага аз и се чудех отде ли може да ми знае името. — Да, сър, аз съм.

— Къде е баща ти? — попита той. — Къде ли се е запилял, а?

— Днес тате излезе рано-рано, че имал някаква работа в чифлика — му казах аз. — На излизане каза, че нямало да се върне до късно тази вечер.

— Аз съм чичо ти Нед — каза той и като се протегна, здравата ме стисна за рамото. — Не ме ли помниш, мойто момче?

— Не, сър — казах аз, като го гледах право в черните бакенбарди и си извъртах рамото, да не ме боли толкова.

— Последния път, като идва, ти беше ей такованка паленце — каза той и ме пусна. — Трябва да си бил съвсем малък, отде ще помниш чичо си Нед!

— Трябва да е било така — рекох аз.

Той се извърна и погледна нагоре по улицата към нашата къща. . — Как е майка ти напоследък? — попита той.

— Много добре се чувствува — казах аз и все се мъчех да се сетя дали съм го виждал някога. Тате имаше сума ти братя, пръснати къде ли не, и аз не бях виждал дори и половината. Мама казваше, че татевите роднини са си много добре, където са си, и тя много-много не държи да й идват на гости. Един път видях чичо Стет, който работеше в каторгата, но мама не го пусна да влезе в къщи и след като стоя един-два часа на стълбището, той стана и си отиде, и аз не го видях оттогава.

— Кой е този паметник, дето стърчи там? — попита чичо Нед и кимна към Хенсъм.

— Това е Хенсъм Браун, нашият ратай — му казах аз. — Хенсъм помага из къщи, когато има да се върши нещо.

— Хващам се на бас, че досега не се е случвало и един ден да си е изкарал хляба и спането — каза чичо Нед. — Не е ли тъй бе, приятелче?

— Аз… аз… аз — взе да заеква Хенсъм, както правеше винаги, когато е уплашен. — Аз… аз …

— Видя ли? — каза чичо Нед. — Какво ти казвам, а? Няма сили да излъже дори. Ако се събере всичката работа, дето я е свършил някога този паметник, няма да може да напълни и един напръстник. Не е ли тъй бе, приятелче?

—  Аз … аз . .. аз . . . — каза Хенсъм и взе да отстъпва.

— Той си знае, че няма смисъл да лъже — каза чичо Нед и тръгна нататък.

Направи десетина крачки и спря.

— Накъде беше къщата, мойто момче? — попита той.

— Коя къща? — казах аз.

— Ами че къщата на татко ти и мама ти, мойто момче — засмя се той. — Да не мислиш, че ще дойда в града и няма да се обадя на твоите старци, а?

— Няма ли да е най-хубаво първо аз да ида у нас и да кажа на мама, че си дошел? — рекох аз. — Мама може и да се разсърди, дето не съм й казал, че идваш.

— Не — веднага отвърна той. — Недей. Няма да бъде истинска изненада, ако знае предварително. Най-хубавите изненади стават, когато чисто и просто направо влезеш при някой, без да те е чакал. Тя може да се почувствува задължена и да си отвори сума ти излишна работа, ако разбере предварително, че идвам.

Тръгнахме към къщи рамо до рамо с чичо Нед. Хенсъм вървеше отзад и хич не се мъчеше да ни настигне. Прекосихме трасето и свихме в нашата улица. Когато приближихме съвсем, аз спрях да изчакам Хенсъм.

— Хенсъм — подвикнах му аз, — влизай пръв и дай царевичното брашно на мама. След туй можеш да й кажеш, че е дошел чичо Нед.

— Ще дам брашното на мисис Марта — каза Хенсъм и обиколи около чичо Нед с рамото напред, — ама виж, за оная другата работа, не знам. По-добре да й кажеш сам, каквото имаш да й казваш. Мисис Марта може да кипне и да хвърли всичката вина отгоре ми, а пък аз ти казвам, че нямам нищо общо с цялата тая работа. Не искам да се забърквам в разни каши, като не съм виновен.

— Какво дрънкаш, черна мутро! — каза чичо Нед, като се наведе и дигна един камък, голям колкото паче яйце. — Да не съм те чул да отговаряш така отсега нататък. Още веднъж да си процъркал само и ще ти сплескам дебелата кратуна с тоя камък. Чуваш ли, мутро такава?

—  Аз … аз … аз … — запелтечи Хенсъм.

— И стига си пелтечил — каза чичо Нед. — Ако има нещо на този свят, дето да не мога да го трая, това е негър да ми пелтечи.

Хенсъм взе да се отдръпва, после се втурна през портата и изчезна в задния двор. Ние тръгнахме към къщи и чичо Нед седна на предните стъпала. Не знаех какво да правя, защото ме беше страх да не избухне пак, както стана с Хенсъм, ако направех нещо, дето не му харесва. Стоях на двора пред стълбището и чаках.

— Къде е чифликът на баща ти, голям ли е? — попита ме той.

— Ами че на един голям баир — му казах аз. — Миналата година тате изкара малко царевица и грах и това е, кажи-речи, всичко. Тате казва, че нямал време да се занимава много-много с чифлика. Хенсъм Браун го преорава от време на време и това е, кажи-речи, всичко.

—  Струповци никога не са били много по земеделието — каза той.

Ние чакахме да видим какво ще направи мама. През цялото време в къщи не се чуваше нищичко, но аз си мислех, че това трябва да е тъй, защото Хенсъм още не се е наканил да каже на мама за чичо Нед.

— Много време мина, откак не съм виждал Морис — проговори той, — ама не вярвам много да се е променил оттогава. Ами майка ти, мойто момче? И тя ли си е все такава?

— Май че да — рекох аз и все се вслушвах да чуя какво ли ще направи, щом Хенсъм й каже за чичо Нед.

— Така, като си седиш на тихичко вечерно време — взе да си приказва на глас чичо Нед, — все ти се струва, че нийде по целия свят няма никаква тревога. Ех, че е спокойно!

Някъде из къщи се затръшна врата и аз разбрах, че мама тръгна вече. Отстъпих по пътечката от стълбата, на която стоеше чичо Нед с подпрени на колене лакти. Не мина миг и стъклената врата се разтвори с трясък и мама изскочи на верандата.

— Ти ли си, Нед Струп! — кресна тя.

Чичо Нед отскочи от стъпалата, като че ли го бяха ръгнали отзад с вила Той се изтърси насред пътя между верандата и мене.

— Ама чакай малко бе, Марта — замоли се той и взе да се отдръпва към мене, като се мъчеше да запази същото разстояние между себе си и мама. — Просто се отбих да ви се обадя с Морис като брат. Няма да вземеш да се сърдиш на човек, който си държи на роднинските връзки, нали така?

— Само не се опитвай да се изкараш роднина с мене, Нед Струп! — викна мама.

— Слушай, Марта, не си струва да се караме за такава дреболия като роднинството. Аз съм вече друг човек. Имах достатъчно време да премисля нещата отново и реших, че не винаги съм постъпвал точно както трябва. Аз отгърнах нова страница в живота си, Марта.

—  Я се омитай от двора ми, Нед Струп! Хич не ща и да те слушам какви ми ги разправяш. По закон съм се вързала за един Струп, но няма земна или небесна сила, дето да ме накара да се примирия с още един Струповец. И този кръст, дето съм го понесла, ми стига — не ми е притрябвало да става още по-тежък.

Чичо Нед оклюма и заби нос в земята. Той си поразмърда един от пръстите през дупката на обувката и дълго го разглежда. През цялото време, докато си мърдаше пръста, мама просто стоеше и го гледаше втренчено.

— И все пак добрата ти душица може би ще се трогне да ми даде един залък хляб, преди да ме отпратиш — каза бавно той и погледна изпод вежди към мама да я види какво ще каже. — Гладен съм аз, Марта. От вчера сутрин залък не съм слагал в устата си. Ти не би отказала никому една хапчица хлебец, колкото да не умре от глад, нали?

— Кога излезе от дранголника този път? — попита бързо мама.

— Ами преди няколко дена само — каза учудено чичо Нед. — Само че ти, Марта, отде знаеш, че пак съм бил вътре?

— Да не смяташ, че човек, дето е с всичкия си, може да помисли, че ще си другаде? — веднага отвърна тя.

Чичо Нед заби нос в земята и пак си разшава пръста. Мама не казваше нищо, а само си стоеше и се взираше в него. След малко, когато си мислеше, че никой не я вижда, тя вдигна ръка и си избърса очите.

— Я ела отзад при кухненската врата, Нед — каза тя. — Господ-бог никога няма да може да каже, че не съм подала ръка на нуждаещия се дори и да не е било редно. Аз трябваше да извикам стражаря да те натика в затвора, ама нейсе.

Тя влезе отново в къщи, като затръшна вратата зад себе си, да не може чичо Нед да тръгне след нея през хола. След като мама се прибра, той стана и отиде в задния двор. Когато стигнахме там, Хенсъм седеше на кухненските стъпала, но щом зърна, че чичо Нед се приближава, скочи, претича през двора и седна на купа дърва. Аз влязох вътре, докато мама напълни догоре една чиния грах с наденица. Като я напълни, тя ми я подаде и кимна с глава към чичо Нед, който седеше на стълбището.

Аз изнесох чинията на верандата и му я подадох. Той не каза нищо, но ме погледна точно както тате ме гледаше понякога, като искаше да ми каже нещо, но без думи. Отидох в ъгъла и седнах, докато той си ядеше граха с наденицата. По едно време мама ме извика и ми подаде чаша кафе да я занеса на чичо Нед.

След като му дадох кафето, той отпи една дълга глътка от чашата и ме погледна отново.

—  Мойто момче — каза той, — винаги гледай да бъдеш истински Струп до края на живота си. Няма на света по-славен род от нас, Струповци, и ние не щем да се случват такива неща, че хората да ни смятат за обикновена паплач. Ние Струповци не сме богати като някои други и от време на време някой от нас доста се оплита, та става нужда да се пооттегли някъде за известно време, докато се поуталожат работите, но, общо взето, на мене ми се струва, че на тая земя няма по-славен род от нашия.

—  Да, сър, чичо Нед — рекох аз и се чудех какво ли щеше да каже мама,- ако го чуеше.

— Аз съм вече стар човек, мойто момче, и зная какво значи добрият съвет. И искам да ми запомниш думите, та да станеш добър Струповец. Сега за сега няма много хора по земята, дето да могат да се похвалят, че са Струповци.

—  Дадено, чичо Нед — рекох аз. — Ще запомня.

Мама се показа на кухненската врата и надникна навън. Тя гледа чичо Нед, докато омете цялата чиния.

— Наяде ли се, Нед? — попита го тя и гласът й много приличаше на гласа, с който говореше понякога на тате пред други хора. — Ако си гладен още, може пак да ти напълня чинията.

— Много мило от твоя страна, Марта — каза той, като се извърна и я погледна замислено, — наистина съм ти благодарен за всичко. Винаги ще си спомням с. добро за тебе, Марта, независимо от това какво ще стане. Ти ме посрещна както Струповец посреща Струповци.

Точно тогава аз погледнах през двора и видях, че Хенсъм скача от дървата и се отдръпва към плевнята. Още се чудех защо стана и избяга толкова бързо, когато Бен Саймънс, градският стражар, се показа иззад къщата с пистолет в ръка. Беше го насочил право към чичо Нед.

—  Горе ръцете, Нед Струп! — викна Бен. — И да не си се опитал да посягаш към пистолета си. Ха си мръднал, да ме убие бог, ако не те очистя на място. Не обичам много-много да се будалкам с такива приятелчета като тебе, дето току се измъкват без време от дранголника.

Чичо Нед не каза ни думица, докато Бен се доближи стъпка по стъпка и измъкна дългия барабанлия пистолет от колана под комбинезона му. Той си държеше ръцете високо над главата и дори през ум не му минаваше да бяга.

— Това пък какво е, Бен Саймънс? — каза мама, като слезе от верандата. — Какво става, за бога?

— В случай че Нед е пропуснал да ви съобщи, госпожа — каза Бен, — трябва да ви кажа, че той избягал от дранголника преди три дена, а надзирателят се беше обърнал към полицията в щата да му хване дирите. Аз реших, че Нед сигурно ще дойде тука да види брат си, да вземе нещо за ядене и да си смени дрехите и ето, че днес следобед преди около час наистина скочи от товарния влак. Оттогава още го следя. Време е да вървим, Нед!

Чичо Нед остави Бен да му сложи белезниците, без да каже ни дума, и стана. Той се извърна и ме погледна, преди да поеме към града.

—  А ти, мойто момче — рече той, — недей забравя какво ти казах за Струповци. Толкова много сме се навъдили по света напоследък, че просто се налага някой от нас от време на време да излезе от обръщение; но това не значи, че останалите Струповци не са най-чудесните хора, които дядо господ е създал. Ти карай по тоя път и гледай да станеш добър Струповец, както сме си говорили.

—  Да, сър, чичо Нед — казах аз и все гледах подире му, докато изчезна зад къщата заедно с Бен Саймънс, който го беше стиснал здравата за ръката. — Ще помня какво сме си говорили.

(обратно)

ОТТОГАВА СТАРИЯТ НЕ Е ВЕЧЕ СЪЩИЯТ

Когато станах да закуся, старият се беше изтегнал върху двата задни крака на стола си край кухненската печка и така се тъпчеше с топли курабии и петмез, че чак ушите му пукаха. Беше си сложил чинията на престилката пред вратичката на печката, защото така можеше да пресяга до фурната, както си седи, и да си взема курабии, без да има нужда да става. Старият беше луд за курабии с петмез.

Когато влязох, устата му беше пълна и затова не можа да каже нищо. Само ме погледна и ми намигна.

— Как си, тате — казах аз и много се зарадвах, че го виждам. Този път го беше нямало, кажи-речи, цяла седмица.

Той не каза нищо, додето не се пресегна да вземе нова курабия от фурната. Разчупи я, намаза я с масло и я остави на чинията. След това дигна буркана с петмеза от пода и изсипа отгоре една пълна супена лъжица.

—  Как са перките, мойто момче? — каза той и ми стисна ръката.

— Добре — казах аз.

Той ми опипа мускулите.

Наистина се радвах, че пак го виждам.

В това време влезе мама, сложи моята чиния на кухненската маса и ми тури хляб, петмез и малко бекон Не продума ни думица на никого, докато ми приготвяше закуската. След това се разшета и вдигна страшна тупурдия с тенджерите и паниците. Беше се наежила като квачка.

Тате стоеше и зяпаше из кухнята, но не забравяше от време на време да я погледне под око, да види какво ще каже. Ние и двама знаехме, че най-хубаво е в такива случаи просто да я изчакаме. Ако се опитахме да я заговорим, преди да е готова сама да проговори, ставаше по-лошо. Тате си седеше па стола, кротичък като агне.

Когато се наядох, мама се доближи и застана до печката с ръце на кръста, като се вторачи в тате.

— Къде беше през цялото това време, Морис Струи? — попита тя и внезапно си вдигна ръката, за да си отмахне един кичур от лицето.

— Ами че, Марта — каза тате, като си изви главата на една страна, щом я видя да вдига ръка, — да не би да ме е нямало чак толкова много.

— Да се измъкнеш от къщи и да се губиш бог знае къде цели четири-пет дни, без да се обадиш, според тебе може да не е чак толкова много, но според мене е. Къде беше?

— Ами че, Марта — каза той, — просто се повъртях малко на село.

— Къде е сега оня идиотски петел? — попита мама.

— Колежанина е вън в курника — каза той.

— Само да го пипна — каза мама и тропна с крак, — ще му откъсна шията.

Бойният петел на тате, Колежанина — беше шампион на околия Мериуедър, Джорджия. Той беше у нас вече от шест месеца и когато тате го донесе, каза, че петелът бил умен като човек, завършил колеж. Тате затова го беше и кръстил Колежанина. Той можеше да стане и национален шампион, ако тате го заведеше по всички краища. Само че тате нямаше пукнат грош да се вози по влаковете, а на това отгоре нямахме и автомобил; така че единствените места, където старият ходеше, бяха тъй близо, че можеше да се иде пеш. Ето защо трябваше толкова дълго да отсъства от къщи. Понякога не му стигаха и по два-три дни, за да извърви пеша целия път до мястото, дето щеше да има бой с петли, защото трябваше постоянно да сменят местата на срещите от единия край на околията до другия, та шерифът да не може да пипне тате и другите, които имаха бойни петли и ги насъскваха да се бият.

Тате не отговори нищо, защото много хубаво си знаеше, че за нищо на света не трябва да защищаваме Колежанина. Мама мразеше петела повече от дявола.

— Ако не мислиш, че е голяма жертва от твоя страна — каза мама, — върви при мисис Тейлър да вземеш прането, стига да не те е срам от хората, дето ще те видят да ми носиш да пера чуждо пране в къщи.

— Е, Марта — каза той, — нали знаеш, че не си права, като говориш такива работи. Нали знаеш, че винаги съм готов да ти помогна?

Тя отиде до кухненската врата и погледна навън в двора да види как гори огънят под казана.

— Уилям — каза тя, като се обърна към мене, — върви в задния двор и хвърли още малко борина под казана.

Аз станах и тръгнах да свърша, каквото ми каза мама. Докато стигна до вратата, тя отново емна тате.

— И като видиш мисис Тейлър, Морис Струп, можеш да й кажеш на нея, пък и на всички в Сикамор, че кръстът ми се е скъсал вече от пране, докато ти скиташ нагоре-надолу из околията с този идиотски петел под мишница! — Тя го измери с очи още един път от главата до краката. — Ах, само да пипна ей с тая ръчица шийката на твоя идиотски петел — пък и твоята също!…

—  Виж какво, Марта …

— Бог знае какво щеше да стане с нас, ако не взимам чуждо пране — каза тя. — Ти от десет години насам един-единствен ден не си работил като хората.

Тате стана и дойде на двора при мене да ме гледа как подклаждам огъня под казана. Постоя малко и ми каза, като си сниши гласа, да не го чуе мама:

—  Мойто момче, знаеш ли откъде може да се намери една шепа царевица за Колежанина?

Той не ме изчака да му отговоря, защото знаеше, че ми е ясно какво трябва да направя. Излезе през задната порта и тръгна надолу към мисис Тейлърови, които живееха през три улици. След като мака си влезе в кухнята, аз отидох в курника, извадих едно яйце от полозите и си го пъхнах в джоба. Знаех точно какво иска от мене тате, защото винаги ме пращаше до бакалницата на мистър Браун на ъгъла, когато му трябваше царевица за Колежанина.

Аз занесох яйцето в дюкяна и го замених за малко царевица, точно както правеше тате, когато ходехме заедно. Мистър Браун каза, че се разправяло как тате спечелил три долара завчера от едно състезание с бойни петли край Нортънсвил и не можел да разбере защо правим размяна за царевицата с яйца, вместо да платим от парите, дето ги е спечелил тате. Казах му, че не знам нищо за тая работа, защото, откак се е върнал, тате не е разправял как се е представил Колежанина в Нортънсвил. Мистър Браун ми заръча да кажа на тате, че много му се искало да види Колежанина веднага щом уредят някой бой край Сикамор. Аз си тръгнах нагоре по улицата и ризата ми беше пълна с царевица, че иначе мама можеше да я види и да ми я вземе.

Тате вече се беше върнал от Тейлърови с прането и се показа иззад курника да види дали нося царевицата. Курникът беше на петдесетина метра от задния двор, дето переше мама, и ние можехме да стоим там, колкото си искаме, без да ни вижда какво правим. Все пак трябваше да внимаваме да не говорим много силно, че можеше да ни чуе.

Тате беше седнал на земята и държеше Колежанина с една ръка, а с другата го бършеше с влажна кърпа. Колежанина беше изгубил сума ти пера и здравата се беше уморил. Десният му крак беше отекъл точно там, където кожата се беше обелила под отчекнатия шип. По едно време на тате се сторило, че Колежанина няма да може да се справи поради отчекнатия шип, но той веднага взел да работи с левия, щом разбрал, че с десния не може вече нищо да направи. Тате каза, че това било най-тежката борба, която Колежанина е имал, откакто са заедно. Каза, че щял да го остави да си почине, докато си излекува крака, защото не искал да поема никакви рискове.

Тате хубавичко го обърса и даже ми позволи да му помогна. Когато свърши с влажния парцал, той ми даде да подържа Колежанина на ръце. Той за първи път ми даваше да пипна петела и аз го попитах дали ще може да дойда с него на следващия бой. Тате каза, че трябвало да почакаме, докато поотрасна, но това нямало да бъде след дълго.

— Ако те взема сега, майка ти жив ще ме одере — каза той. — С думи не може да се опише какво ще ни прави и двамата.

Аз държах Колежанина в ръце и той си стоеше, сякаш никак не му Се щеше да си ходи. Чудесен петел беше той, с яркочервени пера по шията и крилата и жълтеникава перушина отдолу. Гребенът му беше накривен на дясната страна като перчем. Дотогава не бях забелязал, че бил толкова малък. Не беше по-голям от една средна ярка, по когато го държиш на ръце, веднага се разбираше колко е силен и пъргав. Тате каза, че няма по-славен борец в цялата страна.

Върнах го на тате, а той ми каза да натроша царевица. Аз взех едно плоско желязо и един камък и натроших царевицата, а тате я събра в шепа и я поднесе на Колежанина. Той я гълташе, като че беше най-вкусното нещо на света, и на туй отгоре изглеждаше, че хич няма да му стигне. Толкова бързо гълташе, че едва насмогвах в трошенето.

През цялото време, докато стояхме зад курника, мама сгорещяваше вода в задния двор и переше. Сега се беше заела е прането на мисис Тейлър, но седмицата не минаваше без още шест-седем други пранета. Просто изглеждаше, че пере по цял ден и глади по цяла нощ.

Ние стояхме и дълго гледахме Колежанина. Той си имаше едно място, дето си правеше сухите бани, и страшно обичаше да се валя на сянка из праха, да пляска крила и да си пълни перушината с пушилка.

Казах на тате, че ми се ще да не заминава толкова скоро този път, защото много искам всеки ден да му помагам да чука царевица и да храни Колежанина. Той каза, че и тъй и тъй нямал намерение да ходи никъде за известно време, защото му се струвало, че на Колежанина ще му трябва поне една седмица почивка.

Нея сутрин ние седяхме дълго време на земята на сянка. По обяд мама ни извика да ядем.

Щом свършихме, тя каза на тате, че иска от него да върне прането на мисис Долан. Мисис Долан живееше на другия край на града и дотам имаше доста път. Аз попитах мама дали може да ида с него да му помагам в носенето и тя каза, че може.

Ние взехме прането веднага след като се наядохме и аз се надявах, че ще успеем да се върнем по светло, за да можем да видим пак Колежанина. Но когато си тръгнахме, беше вече късно и тате каза, че му се щяло да поспре пред пощата да си поговори с някого. Трябва да сме стояли там два-три часа, защото, когато стигнахме в къщи, беше вече тъмно като в рог. Мама ни чу, като затропахме по задната веранда, и излезе да поиска от тате парите на мисис Долан за прането. Тате й даде петдесетте цента и я попита след колко време ще бъде готова вечерята. Тя каза, че ще стане скоро и ние седнахме на верандата.

Беше много хубаво да си седим със стария на предната веранда, защото него все го нямаше, и аз го виждах съвсем рядко. Старият запали една угарка от пура, която си беше скрил отдавна, и пушекът се стелеше бавно-бавно над верандата и миришеше па хубаво във вечерната прохлада.

— Мойто момче — каза той след малко, — щом закусиш утре сутрин, иди в бакалницата на мистър Браун. Вземи още едно яйце от курника и го занеси да го размениш за още малко царевица. Искам веднага след закуска да нахраня Колежанина. Той се изтощя здравата и аз искам хубаво да го храня, да си върне Силата.

— Дадено, тате — рекох аз. — Разбира се, че ще отида.

Ние седяхме така в тъмното и си мислехме за петела.

Мама ни извика след малко, влязохме вътре и седнахме на маса да вечеряме. Нея вечер нямаше, кажи-речи, нищо друго за ядене освен една голяма баница е кокоше месо. Беше изпечена в голямата дълбока тава й отгоре се червенееше дебела препечена коричка. Тате сипа първо на мене, после на мама и най-накрая хубавичко си напълни и неговата чиния.

Мама нямаше какво да ни казва, а тате го беше страх да говори. Той и без туй не обичаше да заговорва пръв, преди да е опипал почвата под краката си. Ние седяхме на масата, ядяхме месната баница и си мълчахме, додето я излапахме цялата. Тате се облегна назад и ме погледна; в очите му лесно можеше да се познае, че, си мисли колко хубаво готви мама.

Беше тихо като в църква, след като излязат хората.

— Морис — каза мама и внимателно си сложи ножа и вилицата едни до други в чинията, — надявам се, че това ще ти бъде за урок.

— Какво да ми бъде за урок, Марта? — попита той.

Тя погледна надолу към подредените прибори в чинията, помръдна ги мъничко и след това го загледа право в очите.

— Надявам се, че до края на живота си няма да донасяш бойни петли в тая къща — продължи тя. — Трябваше да взема крайни мерки…

— Какво? — каза той и се приведе над масата към пея.

— Направих месната баница от оня…

— Колежанина! — извика тате и леко си бутна стола назад.

Мама кимна.

Лицето на стария стана бяло като платно и ръцете му се отпуснаха надолу. Той си отвори устата да каже нещо, но не можа да издаде ни звук. Не зная колко време мина, но изглеждаше, че става среднощ, додето някой се реши да помръдне. Мама заговори първа.

—  Зная, че това беше съвсем жестоко, Морис — каза тя, — но трябваше да се сложи край.

—  Ама това беше Колежанина ма, мамо — рекох аз, — не биваше …

— Мирувай, Уилям — каза тя, като се извърна към мене.

— Не биваше да правиш така, Марта — каза тате, като бутна стола и се изправи на крака. — С Колежанина поне не биваше. Той беше. . .

Тате не каза нищо повече. Просто се извърна н прекоси къщата, за да излезе на предната веранда.

Станах и тръгнах подир него. Беше по-тъмно от всякога и аз не можах да видя нищо, след като бях излязъл от светлото. Опипах всичките столове да разбера не е ли там, но него го нямаше. Угарката от пурата, която беше оставил върху перилото на верандата, когато мама ни повика за вечери, още димеше и миришеше точно както мирише старият. Аз се спуснах по стъпалата и хукнах надолу по улицата да го настигна, преди да е станало съвсем късно да го търся из тъмното.

(обратно)

Информация за текста

© 1943 Ърскин Колдуел

© 1960 Цветан Стоянов, превод от английски

Erskine Caldwell

Georgia Boy, 1943

Сканиране, разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, 2007

Публикация:

Контролен редактор Лилия Илиева

Художник Любен Зидаров

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Димитър Захариев

Коректори Любка Иванова, Лев Шопов и Лидия Стоянова

Дадена за печат на 9. V. 1960 г.

Цена 1955 г. — 3–40 лева.

Държ. Полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура, София, 1960

Publishers: Grosset and Dunlap, New York

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-10-02 14:46:44

1

Галон — около 4 кг.

(обратно)

Оглавление

ЪРСКИН КОЛДУЕЛ

КАК СТАРИЯТ СИ ВЗЕ МАШИНА ЗА БАЛИРАНЕ

ДЕНЯТ, В КОИТО БИХМЕ КАМБАНАТА ЗА ПРОПОВЕДНИКА XОШОУ

ХЕНСЪМ БРАУН И ВИРОГЛАВИТЕ КОЗИ

СТАРИЯТ И СЛАМЕНАТА ВДОВИЦА

ДЕНЯТ, КОИТО МАМА ПРЕКАРВАШЕ У ЛЕЛЯ БЕСИ

ХЕНСЪМ БРАУН И КЪЛВАЧИТЕ

СТАРИЯТ И ЦАРИЦАТА НА ЦИГАНИТЕ

ДЕНЯТ, В КОЙТО ХЕНСЪМ БРАУН ИЗБЯГА

СТАРИЯТ И МИЛОТО СУКИ

ПОЧИВНИЯТ ДЕН НА ХЕНСЪМ БРАУН

КАК СТАРИЯТ ПОЕ ИЗВЕСТНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

НОЩТА, КОГАТО СТАРИЯТ СЕ ВЪРНА В КЪЩИ

КРАТКОТО ГОСТУВАНЕ НА ЧИЧО НЕД

ОТТОГАВА СТАРИЯТ НЕ Е ВЕЧЕ СЪЩИЯТ. .

Реклама на сайте