«Най-добрият човек, когото познавам»

Деница ровеше вяло в чинията. Боцваше с виличка по картофче, дробеше го, посягаше за залъче хляб и едва-едва преглъщаше. Подпряла главица с юмруче, не поглеждаше встрани от вечерята си, само тихичко въздишаше:

— Дени, какво има? Не ти ли е вкусно? — попита я майка й. Детето побърза да отговори:

— Не, не, мамо, вкусно е, но нещо не ми се яде.

— Я, ме погледни, какво си забила нос в чинията?

Момичето не вдигаше глава.

Майката я подхвана за брадичката:

— Дени, да не се е случило нещо?

Момичето извърна глава настрани, сълзите му вместо да капнат в чинията се търкулнаха по бузките.

Майката попита загрижено:

— Да позная — пак нещо в училище, нали?

Деница се обвини за слабостта, че не можа да се прикрие. Три дни се държа, а ето накрая се издаде. Мислеше си, че вече се е научила да стиска по еднакво юмручета и зъби, да не плаче, когато я обиждат, а пак се провали. Стана й ядно, пък и майка й щеше да се разтревожи. Вярваше че вече е пораснала, скоро ще навърши десет.

Майка й настоя:

— Какво стана?

Деница знаеше, че вече е късно да крие, трябваше да разкаже:

— Миналата седмица … госпожата ни зададе… съчинение — детето бавно редеше думите.

— За какво беше то?

— За най-добрият човек, когото познавам.

Майката се досещаше, но попита:

— Ти какво написа?

— Мамо, добрите хора, който познавам не са много — ти и тате. Повечето писаха за майките си, а аз за тате. Не ми се сърдиш, нали?

— Не, Дени — опита да се усмихне, но дъщеря й не я погледна. — И стана ли хубаво съчинението?

— Ами… постарах се да стане… — детето се давеше в сълзичките си, но майката не го прекъсваше. Мъката му не бе спестима:

— Разказах… за тате, как след като съм се родила и съм била мъничка, той ни оставил при баба и дядо. Как отишъл да работи по чужди земи. Как си му пращала снимки, защото не можел да си идва. Как се обаждал по телефона и най-много се радвал, когато ме чувал, а аз „Тати, тати, кога ще си дойдеш?“, а той не можел да каже. Пък като си дошъл завинаги от далечната страна, как съм се скрила в килера и не съм искала да се покажа. Срам ме било от непознатия чичко.

Детето поспря да си поеме дъх, а майката попита:

— Така ли завърши?