«За да се познаем»

На излизане от паспортната служба с подновения си задграничен паспорт, се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.

Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.

Дочух, че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се — дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.

Загледах се. Нещо познато ... и тази клатушкаща походка ... Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:

— Диме, Диме — извиках, тя ме чу и спря.

Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:

— Госпожо, не ви познавам ... а знаете името ми?

Подадох й ръка:

— Бяхме си определили среща след десет години от завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.

Тя си спомни, поусмихна се:

— Соня, това ти ли си? Не можах да те ... колко си се променила и ... ама наистина, о Боже, да, имахме среща ... забравила съм.

— Защо плачеш?

Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:

— Уволниха ме. Изхвърлиха ме, като мръсна котка!

Хванах я под ръка:

— Хайде, да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.

Хванах я под ръка и я поведох. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.

— Да ... за срещата ... радвам се, въпреки ... какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.

Дима беше от малкото хора способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка — Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: „Димитрица, трица, трица.“ И двете отраснахме без майки, и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:

— Разкажи ми, какво стана после?