«Микени»

Константин Константинов Микени

Минаваме бавно моста над канала. Две морета, блясват като атлаз отляво и отдясно. Един параход влиза в изсечения скалист коридор между тях. После асфалтираният път завива изведнъж край старата крепост на Коринт. Ние сме вече в Пелопонес.

Някъде далеч назад, като в сребриста мъгла, остава изминатият път: широките утринни булеварди на Атина, бледорозовият Партенон, острият шип на Ликабета. После — мирис на бензин и портокали, морето, което ни съпровожда отляво, белите африкански къщи с кирпичени зидове и забулени жени на Мѐгара и тоя лек въздух на утрото, освежителен като разхладително питие…

Сега вече слънцето е високо и гори.

Тук-там из склоновете, по-близо и по-далеч, се мяркат кипарисови горички, черни под ярката светлина, с бели каменни манастири сред тях. Небето е ослепително синьо, от двете страни на пътя се разстила все същата изгорена земя, без нивя, без селища, почти без живот. Само успоредно с шосето, по коритото на някакъв пресъхнал поток, са поникнали високи олеандри и техните големи алени цветове ни придружават като усмивки далеч, чак до края на дългия ни път.

Сегиз-тогиз насреща профучи товарен камион или автобус от Навплия, настигаме някой изгорял от жегата селянин с вързоп съчки на гръб. И отново в прозрачното пространство остава само слънчевият блясък и сухата, пуста земя. Смътно безпокойство се плакне в душите ни, колкото повече слизаме на юг. Всяка стъпка из тия места лъха на древност и вечни неща. Там някъде е Спарта, по-отсам Аргос…

След един час пътят отново завива вляво, възлиза и спира до оградата на един хълм: Микени.

Няколко други рътлини заграждат отблизо кръгозора на север и изток. Мястото е пустинно, обрасло с редки дървеса, храсти и буренак. Отдалеч още личат грамадните блокове, стари зидове, дупки на дълбоки гробници. Стъпките кънтят по каменната настилка на главния вход, в дъното на който се вижда знаменитата Врата на Лъвовете. Циклопически пояс от дялани камъни обгражда тоя хълм на царските жилища, на крепостта и вътрешните некрополи, цялата столица на една угаснала епоха, тъй невероятно далечна, че остава сама мит.

По тия плочи са кънтели бойни колесници, химни на девойки през пролетното и есенно равноденствие, злокобни вещания на прорицатели. Оттук е тръгнал Агамемнон за Троя. Тук е расла Ифигения, клетата царска дъщеря, пожертвувана на боговете за успешното пристигане на ахейските кораби до Илион. Жестоки трагедии са разтърсвали тия стени. Една неумолима и свирепа съдба е поразявала властните мъже и жени, дръзнали да се изправят насреща й. Камъните мълчат безстрастни като това горещо далечно небе, което гледа спокойно отгоре. Те са мълчали преди повече от три хиляди години, в оня страшен ден, когато обезумялата Клитемнестра насича в къпалнята своя царствен съпруг и излиза окървавена, със секира в ръка пред народа. Мълчали са също така и по-късно, когато Орест пристига да изпълни на свой ред волята на Немезида…

Седнали на сянка, при входа на подземната пътека към водоема, и ние мълчим. Трепетът на толкова титанични страсти премазва съзнанието. Стръкове едра мащерка изпускат упоително-горчив мирис. Тишината пронизва въздуха и нещата, светла безначална тишина, която е сякаш най-верният образ на Нищото.

Неочаквано откъм залесената падинка долу се дочува хлопот на звънци и късо овчарско подвикване. Пелопонески пастир пасе, както преди хиляди години, козите си из голите рудини на хълмищата.

Слизаме към голямата гробница на Атридите. Вдясно от пътя зее коридор, изсечен в полите на невисок хълм. Той води в друга циклопическа постройка, цялата скрита в изкуствената могила. Вън въздухът трепти от жега и блясък, но вътре е усойно като в ледница и тъмно. Един изумителен каменист свод, висок няколко десетки метра, заострен като кошер, виси без колони и без прозорци и обгръща тоя мавзолей, дето са лежали някога митичните царе на Арголида… Капки вода сълзят по стените. В ъглите пърхат невидими криле. Навярно прилепи спят сега в това запустение.

Една луксозна кола профучава вън към Микени и ни възвръща към живота. Излизаме от хладината и мрака на вековете, слънцето изведнъж ни залива радостно, чуват се наблизо човешки гласове: неколцина чужди туристи в голфове, с кодаци през рамо и с гид, който сочи наляво-надясно, се качват към Лъвовете.

Ксенодоксион (странноприемница) „Хубавата Елена и цар Менелай“ е скромна двуетажна постройка, боядисана с охра и зелени капаци на прозорците. Градина от маслинови дръвчета, смоковници и олеандри я обгръща от всички страни. Отпред дворчето е чисто изметено, няколко маси с шарени покривки пъстрят сянката, малки кипарисчета и пълзящи цветя кичат входа и фасадата. Отзад къткат кокошки. Странноприемницата е единственото жилище край пътя, на две крачки от Микени. На вид тя е съвсем безпретенциозна, но „тук се яде добре“ — по израза на атинските гурмани, удобствата й съперничат с тия на европейските хотели и новобрачни английски и американски двойки идват да прекарат седмица, две в усамотението на древността, съчетано с модерен комфорт.

Оттук се открива чудесният вид на Морея — тая леко хълмиста, сивозеленикава земя, оградена до морето със синкавите планини на Навплия.

Едно русо, 14–15-годишно девойче, нежно като вейка, ни поднася на длан прясно обелени бадеми и съобщава, че чакат гости от града. Откъм готварницата иде мирис на пилета, които се въртят на шиш. Един камион пристига и оставя лед. Горещата пладня влиза в жилите и ни упоява като наркоза.

С мъка поемаме отново пътя, който ще ни отведе далеч, чак до другия бряг на морето. Вятър размърдва жилавите клони на маслиновите дръвчета. На североизток бързо се събират тъмни облаци, но цялото останало небе е все така чисто и спокойно.

Колата препуска по правия като жица път към белите развалини на Аргос. Внезапна вихрушка превива крайпътните трънаци. Вляво светлината намалява, стъмнява се изведнъж, като че гъста сянка слиза от небето — докато вдясно блясъкът на деня е все така ослепителен. Спираме за миг, изумени от тоя настръхнал рембрандовски пейзаж. Вятърът свири в тревите, едри капки дъжд зачукват по стъклата. Извръщаме глави: над Микени небето е слязло до хълмищата — синкавочерно, — непрекъснати мълнии лъкатят със страшен трясък и полето ехти и тръпне.

Смаяни, ние гледаме грандиозната красота на тоя неочакван декор, приготвен от природата за антична трагедия. И в грохота на гръмотевиците кънтяха отново ужасените викове на царе и царици, дъждовните капки повтаряха предсмъртните вещания на Касандра, вихрушката носеше писъците на Ериниите, които гонеха яростно обезумелия майкоубиец…

1937

Информация за текста

© 1937 Константин Константинов

Сканиране и разпознаване: noisy, 2010

Коригиране: northeast, 2010

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2010-10-22 11:00:00