«Родопи»

Гледаме върху насрещния комин голямо празно гнездо.

— Щъркелите ли? А! Те заминаха още към Преображение — обяснява старият кафеджия, слагайки поднос с широки филджани. — Останаха само два-три тука, не смеят да тръгнат, нямат сила, види се, да хвръкнат надалеч… Ще измрат през зимата, пък и да оцелеят, напролет, като се върнат другите — ще ги изкълват…

И добавя кротко усмихнат:

— И тъй, и инак — все лошо…

Вляво южната махала на Брацигово се издига на склона, огряна зловещо и озъбена в спокойния залез. Те са още запазени, почти всичките, тия стари, обширни български къщи, с високи каменни основи и дървени катове, боядисани в жълто, със сини стрехи и первази около издадените прозорци. Тясно прилепени една до друга, надничащи през раменете си към слънцето, те лазят нагоре по оголелия скат на планината, занемели и окичени само с безброй низи тютюн. Калдъръмената уличка се промушва между тях, стръмна и начупена, осеяна с купища смет и тук-там с по някоя старица, седнала до портата да чисти боб.

Като щъркели, изоставени от другарите си и от времето, те чакат зимата да ги приспи завинаги или ако оцелеят, да бъдат изкълвани от новото ято, което не иска да пи познава: ето — там, в центъра, че и тук дори блестят „модерните“ постройки на градчето, което се мъчи да влезе в ритъма на един друг живот. И така е навсякъде по българската земя.