«Котето»

Юлиана Златкова Котето

Още като излизах от стола, мернах през прозореца, че момчетата ритат на двора. Хвърлих си раницата на една пейка и седнах на облегалката. Страшно обичам да седя така и да си клатя краката. Един ритна накриво и топката излетя над оградата. Дългия му удари чембер и му каза: „Пъпеш“. Сетих се за прасковата, дето баба ми я пъхна сутринта в раницата и аз не я исках. И уж я пазех за Мишо, но страшно ми се дояде. Избърсах си я във фанелката и отхапах голяма хапка.

Мишо ритна топката. Забравих да дъвча и бутнах прасковата на Мила, която седна до мене. Мила се изхили, ама тя нищо не разбира от футбол. Топката мина между чантите, от които си бяха направили врата. Момчетата се хвърлиха върху Мишо, целуваха го, прегръщаха го. Скочих, взех да подскачам на пейката и да пляскам с ръце, чак бутнах Мила, тя изпусна прасковата, разсърди се и си отиде.

Махнах на Мишо и му се усмихнах. Той разбута момчетата и дойде при мене.

— Следобед на двора — извика Дългия.

Взе си футбола под мишница и хукна нанякъде.

Мишо взе от пейката раниците — своята и моята, малко му понатежа, но не каза нищо и си тръгнахме. Двете клюкарки от „б“ клас веднага се повлякоха след нас. Те живеят срещу училището, дори едната изтича и хвърли чантите във входа, обаче ужасно обичат да дебнат. Аз нарочно докоснах Мишо по-ръката, той не усети, но ония отзад се сбутаха. Вървяха след нас чак до ъгъла. Нека завиждат, като си нямат друга работа!

Ама аз какво съм се разприказвала, като забравих да кажа, че съм на десет години, подстригвам се късичко с бретон, който все ми пада над очите, и татко се страхува, че често мигам и мога да получа нервен тик. Мишо също е на десет, обаче е по-висок и косата му е къдрава.

Ние с Мишо живеем в една къща. Те на първия етаж, ние — на втория. Къщата ни е стара, има хубав двор с висока желязна ограда. Вратата също е от желязо и е украсена с най-различни заврънкулки. Когато дядовците ни построили къщата, мама била малка и с таткото на Мишо си мечтаели да се оженят. Добре, че не е станало, иначе Мишо щеше да ми бъде братче и постоянно щяхме да се бием.

Мишо ми подаде чантата и понечи да отвори вратата. Кварталските хлапета си показаха главите иззад ъгъла:

— Ей, кога ще се жените?

— У-у! Влюбени!

Изчервих се като първа патка.

Мишо направи крачка към тях, те си скриха главите и обувките им изтрополяха в обратна посока. Той не ме погледна, ами натисна вратата. Ужасно тежка е тази врата, даже Мишо я отваря трудно.

Притичахме край къщата да не ни види баба, хвърлихме чантите на тревата и се скрихме зад голямата вишна.

В задния двор имаме две вишни, много джанки и една кайсия. Като са разлистят, спокойно можем да се крием между тях, без да ни забележат. Мишо се качи на дървото, настани се на дебелия клон и ми хвърли шепа вишни. Обаче баба го видя и се показа на прозореца на хола:

— Михаиле, слез веднага оттам! Ще кажа на вашите!

Мишо изплю костилките.

— Два и половина е! — не млъкна баба. — Не си обядвала!

— Ядох в училище! — сопнах се аз и се покатерих на вишната.

Баба обидено затвори прозореца. С Мишо си смигнахме заговорнически и почнахме да се надплюваме. Обаче той е цар на тая игра. Въобще не мога да се меря с него. Неговите костилки падаха на половин метър по-далече от моите.

— Айде да идем оттатък — предложи Мишо, като свършиха костилките.

— Няма да ме искат.

— Нали си с мене.

Провряхме се през дупката в оградата. В съседния двор се бяха събрали момчетата от квартала. Седяха в кръг и правеха нещо тайнствено. Спънах се в разкъсаната тел около дупката, паднах, те ме чуха и наскачаха. Дългия тръгна към мен и се разсвирепя:

— Изчезвай!

Мишо му подложи крак.

— Здрасти, Дълъг! — каза и отидохме да седнем при другите.

Те ме гледаха на кръв, обаче видяха какво стана с Дългия, как се надигна, как си изтупа изцапаните дънки и колко засрамено се примъкна.

В средата на кръга, с гръб към мене бяха седнали две момчета и правеха нещо, а останалите ги гледаха. Дългият се настани до мене и Мишо и подвикна на ония в средата. Единият се отмести встрани и чак тогава видях, че държаха дебела пръчка, на която за четирите лапички като агне на шиш беше вързано коте. Някой извади кибрит и опърли мустачките на котето. То измяука. Прехапах устни. Те завъртяха пръчката. Не мога да ви кажа как точно го мъчиха, не помня, сигурно не съм могла да гледам, май не издържах и се разциврих. Така силно, че всички се стреснаха, а тоя, детжо държеше пръчката, я изпусна.

— Виждаш ли като водиш момичета? — злобно се ухили Дългия.

Само че Мишо нито го чу, нито ме погледна, ами стана, разбута другите и грабна пръчката.

Лошо си ударих коляното, докато се промъквах обратно през дупката. Не знам как отворих оная отвратителна желязна врата, а като излязох на улицата, съвсем се шашнах, защото не знаех защо съм излязла.

Седнах на бордюра, хванах си коленете с ръце и раната така ужасно ме заболя, че пак се разплаках. Продължих тихичко да си хълцам, ей така, и аз не знам защо, може би заради котето. И изобщо не видях тогава, че някой глупак беше написал на вратата зад гърба ми:

„Ани + Мишо = Любов“.

Информация за текста

© 2005 Юлиана Златкова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-09-04 08:00:00