«Психологизмът в "Чужденецът"»

Когато излезе от печат романът „Чужденецът“ на Албер Камю, основателно повярвахме, че ще удовлетвори всички наши надежди — както всяка възлова творба той идваше точно навреме; отговаряше на очакванията ни; избистряше смътните ни копнежи. Занапред нямаше да имаме никакъв повод за завист към никого. Вече и ние разполагахме с нашия „хомо абсурдус“. При това, в сравнение с героите на Дос Пасос или Стайнбек, той притежаваше неоспоримото преимущество да е обрисуван не като тях от разстояние и отвън, а отвътре, чрез класическия способ на интроспекцията, любим за привържениците на психологизма. Съвсем отблизо, така да се каже от първите ложи, ние можехме да наблюдаваме вътрешната му празнота. „Спрямо себе си Чужденецът е такъв, сякаш друг го вижда и говори за него — пише Морис Бланшо. — Той е съвсем външно лице. Той си е той особено в случаите, когато наглед най-малко мисли, чувствува, когато е най-крехка спойката му със самия себе си. Чужденецът олицетворява човешката същност такава каквато твърдим, че я схващаме, след като я отърсим от всички психологически условности и подхождаме чрез чисто външното описание, необременено от измамните субективни обяснения…“ Ето и мнението на друг съвременен критик: „Камю иска да открои пред нас вътрешната празнота на своя герой, а чрез нея — нашата собствена празнота… Мьорсо е човекът, от когото са свлечени всички конфекционни дрехи, с които обществото облича природната празнота на своята същност и своето съзнание… Чувства и психологически реакции (тъга при смъртта на майката, любов към Мари, съжаление за убийството на арабина) героят търси у себе си, но не открива — открива само представа, досущ подобна на онази, която другите хора могат да си изградят за собственото му поведение.“