«Преобразяването на Гроуби Лингтън»

Кажи ми с кого дружиш, за да ти кажа какъв си.

Гроуби Лингтън неспокойно шареше из всекидневната в дома на снаха си и се чудеше как да запълни бавно отминаващите минути, човъркан от плахата нетърпеливост на напредналата възраст. След петнайсетина минути щеше да стане време да се сбогува и да поеме през селските морави към гарата, придружен от избрана свита племенници и племеннички. Беше добродушен човек с мек характер и на теория с удоволствие посещаваше съпругата и децата на покойния си брат Уилям. На практика обаче далеч предпочиташе уюта и уединението на собствения си дом и градина, а компанията на книгите и папагала му бе по-скъпа от тези безсмислени и отегчителни нашествия в един семеен кръг, с който не го свързваше особена душевна близост. Всъщност не поривите на собствената съвест го караха периодично да предприема това кратко пътуване, за да погостува на роднините си — причината бе по-скоро склонността му да отстъпва послушно пред по-настойчивата, но проявяваща се все на чужд гръб съвест на другия му брат, полковник Джон, който често го обвиняваше, че не проявява нужното внимание към семейството на клетия стар Уилям. Гроуби обикновено забравяше или нехаеше за съществуването на тези родственици, додето над главата му не надвиснеше заплахата да бъде посетен от полковника; тогава оправяше положението с едно припряно пътешествие, изминавайки няколко мили с влак, за да поднови познанството си с племенниците и да прояви любезен, макар и малко изкуствен интерес към здравето и благосъстоянието на снаха си. В този случай тъй прецизно бе изчислил времето между оправдателната си визита и пристигането на полковник Джон, че щеше да се прибере у дома тъкмо преди появата на последния. Както и да е, Гроуби се бе справил със задължението си; шест-седем месеца можеха спокойно да изминат, преди да се наложи отново да принесе удобствата и привичките си в жертва върху олтара на семейните връзки. Тази мисъл го изпълваше с отлично настроение и той обикаляше стаята със скоклива походка, като вземаше ту един предмет, ту друг и им хвърляше бърз, сякаш птичи поглед.