«Чорито»

Пълното му име е Иван Димитров Чорев. Роден в 1873 година в град Казанлък. Завършил Казанлъшкото педагогическо училище, по липса на учителски места в Казанлъшкия край, започва да учителства в с. Газурници, Габровско, а после в с. Александрово, Казанлъшко, за да се прости след три години завинаги с учителската професия. Баща му е парализиран и той поема кръчмата му, находяща се (запазена и сега) в края на ул. „Мирска“, срещу входа на „Тюлбето“.

Още като ученик в педагогическото училище, Чорито проявява артистични и музикални заложби и увлечения. Актьор е в основното по него време в Куленската махала културно-просветно дружество „Извор“. Като такъв той се изявява и в местата, където учителства, а също така и на сцената на читалище „Искра“. Любовта му към изкуството по-късно под влиянието на Емануил Манолов, пред когото просто благоговее, прераства в любов към музиката, каквато и сам твори. Музиката за него — това е животът.

— За музиката и душата му можеш да извадиш — споделят негови близки. Всичко, което изкарваше, отиваше за тържества, представления, печатане на афиши, за гуляи с приятели — артисти и музиканти. Чуе ли песен, забравя всичко.

Било по пладне. Някаква група хористи пеели на „Тюлбето“, а песента се носела над Куленската махала и достигнала до ушите на Чорито. Той веднага тряснал каната, от която в момента наливал вино в чаши, върху тезгяха, зарязал и клиенти и кръчма и така, както бил по тиранти, хукнал нагоре. Останалите в кръчмата негови постоянни клиенти си отпили на корем. При завръщането му, скупчени до вратата, те отдалеч запяват негова популярна песен. Силно развълнуван и поласкан, той заявява високо:

— Каквото сте яли и пили — платили!

Строг и взискателен към своите, той се разтапяше от умиление към артисти, художници, певци и музиканти, каквито бяха много от клиентите му.

Почине някой от тях, ял и пил на вересия, Чорито вади големия кръчмарски тефтер, удря кръст на борча, прекръства се и каже: „Бог да го прости!“ и толкоз.

Като ловец един зимен ден отстрелял цял кабриолет диви патици и ги раздал до една на приятели.

За него кръчмата не била заведение за печалба, а основно за привличане в нея на музиканти, писатели, художници и просветители, без които животът му би бил непълен и скучен.

Но Чорито в душата си остана верен и на учителството.

— За мене учителството — казваше той — е най-милото, най-святото нещо!