«Мъников — учителят по музика»

Помня го като днес, въпреки че това беше преди повече от петдесет години. Застанал върху най-горното стъпало от стълбището на главния вход на гимназията „Св.св. Кирил и Методий“ в града ни, в тъмен костюм, с папионка на бялата си риза, разчорлен, да дирижира грамадния хор, състоящ се от целия ученически състав на гимназията. А във въздуха се носи песен с мелодия и думи, които проникват дълбоко в сърцето и те карат целия да тръпнеш:

Композитор на тази песен беше той — диригентът, учителят Христо Мъников.

Завършил Музикалната академия, за Мъников пътят е един — учителството. И той върви по него неотклонно. С изключение, когато за една година учителства в българското училище в Цариград и за кратък период — в гр. Ямбол, той неизменно е учител в казанлъшката гимназия „Св.св. Кирил и Методий“. Преподава пеене, а наред с това дирижира училищния хор и духова музика и ръководи всички музикални прояви.

Бай Христо Мъников — така го наричаха помежду си учениците, нещо, която рядко се среща. Защото, да наречеш някого „бай“, значи че много го уважаваш. И не само учениците, но и родителите им, пък и всички, с които контактуваше, го почитаха и уважаваха за неговото благородство, доброта, човешки отношения.

Веднъж, при излизане от кръчмата „Рибарска среща“, се спъва на прага й.

— Кьорав ли си, бе, човек? — сопнала му се кръчмарката.

— Че кьорав съм я! — казал той и посочил дясното си око, с което не вижда и заради което носеше тъмни очила.

Тази жена така се бе разстроила и дълго време все се тюхкаше:

— Да обидя такъв добър човек!… Боже, прости ми!…

В периода на войната бях в едно интендантско поделение и бай Христо, като мобилизиран, кацна при мене за „суха храна“.

Колко съм се отсрамил, не знам, но като се върна от командировката си в Ямбол, ми вика:

— Иване, твоите мезелъци стигнаха за цяла седмица да не излезем от една изба и да докапчим до дъно едно сто и двадесетлитрово буре с вино.

За оценяване успеха на учениците по пеене бай Христо прилагаше собствена методика.

Едни от учениците получаваха бележките си по право, други — според късмета си, а трети — за трудова дейност, извършвана за него.