«Казанлъшкият Кръстьо Сарафов»

Не знам с какво беше придобил тази голяма популярност в града ни. Може би с професията си? Тогава фотографите се брояха на пръсти. А може би с талантливите си изяви на сцената на читалище „Искра“? Но фактът си е факт! За него говореха с уважение и млади и стари, а същевременно интимно го наричаха „бай Петър“.

И сега сякаш го виждам изправен пред фотографското му ателие. Едър, плещест, възпълен, с ниско подстригана коса, с наметнато на едното му рамо палто. Презрамки придържаха широките му панталони. Правеше впечатление на потомък на Любен Каравеловите чорбаджии. А той беше и си остана, както сам казваше на приятеля си Буко Давидов:

— Буко. Буко, толкова, ама толкова сме бедни, че не можем да разберем, че сме бедни!

Роден през 1879 година в Казанлък, изкласил до трети прогимназиален клас, бай Петър Арнаудов отрано се ориентира в професията си. Учи фотографското изкуство при известен за времето си казанлъшки фотограф, отваря ателие и до края на живота си остава верен на занаята си. А и го владееше до съвършенство. Беше истински фотограф-художник. В едно списание го сравняваха с френските фотографи. Но… разбира се като владеещ това изкуство, а не като изпълнител на поръчките.

За него Чудомир казваше, че някой се фотографирал като бебе, но получил снимките си, когато сам имал бебе. И понеже приличало на него; не станало нужда да го снимат. За тия, които бързат и го притесняват, бай Петър имаше лек. Предлагаше им цял куп снимки, от които да си изберат тази, с на която най-много си приличат. Веднъж негов клиент избрал една с брада.

— Защо бе? — запитал го бай Петър.

— Защото тъй повече се харесвам! — бил отговорът му.

Когато отсъстваше от ателието, слагаше табела: „След 15 минути се връщам!“.

Много са го чакали с часове и пак не са го дочаквали.

Ателието му беше дървена барака. Разположена беше на една височинка до сегашната книжарница до кино „Искра“.

Това ателие доколкото му служеше да фотографира, дотолкова служеше за средище на културната мисъл на тогавашния Казанлък. Тук са се раждали и обсъждали много културни събития в града. Бай Петър беше допълнил учението и знанията си с четене на всестранна литература, а наред с любовта към професията имаше и втора голяма любов — театралното изкуство.

Самоук актьор. Първата му изява е на импровизирана сцена в двора на негов съмахленец. Първото му излизане на градска сцена е в „Съвременен театър“ на Матей Икономов.