«Избори»

Над планини и поля се разстлала чудна нощ. Бялнал се Дунав из просторни низини и лъщи далеч зад дебелите стени на Пазвантоглувата крепост. А отвъд, на по-височък бряг, се виши новият румънски градец, потънал в зеленина.

Пълната луна е спряла сред високото небе и къпе със сребристи лъчи планините, полята и зелените брегове на великата река.

Конят ми пристъпва глухо — уморен ли е, или и той се любува на нощта?

В душата ми се разгаря светлина; млад съм аз и крилата сила ме движи да разкрия ръце и да прегърна целия свят.

Само незнайна тъга се вие около мен и дебне душата ми: хубавото винаги крие и тъга… или може би това е тъй само за нас — синовете на тази печална страна?

Далеч в ливадите към Дунава овчар, спрял сред стадо и при будни псета, надува медна свирка. А по-далеч, откъм извивките на акчарските лесисти брегове, се издигат платната на бавна гемия и пъплят със своите грамадни сенки над задрямалите води.

След малко откъм бреговете се разлива по полето — не песен, а плавен отглас на паляща някога хиляди гърди тъга: турчин рибар пее за млад юнак, който стара майка оплаква, че син й на път е тръгнал — отива, а пътищата не секват, че той назад се извръща, а помощ не иде, че това се вика руска война — който тръгва, назад се не връща…

Глъхне лунната нощ, а из гърдите ми се къса въздух.

Свивам нозе и конят препуска. Полусенките на лунната светлина се закършват — ту се пресичат от моята сянка, ту поглъщат и сянката ми, и коня, и мен.

Шосе е сред безкрайна редица гъсти и високи върби. Глухо е и тъмно под тях. Блещукат само звездите горе и от време на време през високите клони надниква превалилата вече месечина.

А — подплаши се конят, изправи се на задни нозе — в тъмните сенки по шосето пъшка човек.

— Хей!

— Я… таквоз… ние тамо ним… м…

Пиян. Попълзя и се изправи. Първо от Тръняни.

— Къде тъй, бай Първо?

— Ннна село… м… нека печелят, да видим!

— Ти си пийнал бе?

— Па пийнах, избор, брате!

— Кой те е черпил, ха?

— Мене? Да прощаваш! Язе сам съм се черпил. Няма вече яма, йо! Оно да черпят, па да печелят, па да обират сиромашта — йо! Ние тамо ним…

— Е, спечелихме ли?

— Ние? Знайно! То, брате, не е хилядо, не е две хилядо — пет хилядо! Пет хилядо и сто! Пет хилядо и двесте! Брр… тамо ним!

— Е, защо си се опил?

— Язе? Опих се, що? Правицата нави! Че е до-до-до кокал, брате! Хе, бре… м… стамболисти!

……………………………