«Свръхоръжието»

Океанът беше набразден от пурпурно-лазурните отблясъци на сиво-пепелявото „слънце“. Атмосферата беше знойна и мъглива, сякаш се намирахме в централна Англия, въпреки че на небето, или това поне, което трябваше да е небе, нямаше и следа от облак. Мястото, на което чакахме рианците, наподобяваше екзотичните плажове на Коста Рика — хаотично и безбройно разхвърлени малки подобия на раковинки, които издаваха звук, подобен на счупването на коледна играчка при настъпване.

Стояхме и зяпахме „небето“, и очаквахме мига, в който ще се появят във видимия спектър. От време на време Растър припряно изсумтяваше или чертаеше нещо с върха на крака си по земята.

Расата на каланийците бе доста сходна със земната, с изключение на някои малки подробности, разбира се — тъй че Растър не се отличаваше чак толкова от земен човек. Бяхме се запознали на един междупланетен симпозиум на Земята, мисля се отнасяше до подготовката на специални кадри към Ръководствата на планетите. Висок, добре сложен, със ярка зелена коса, (една от особеностите им), той беше напреднал в разузнаването на Калания до чин полковник, справяйки се с трудностите с лека ръка. Безкомпромисен тип, с характер. Познавахме се едва от шест месеца, но се беше съгласил да ме придружи с охота в мисията ми до Нора.

Междувременно сенките ни постепенно започнаха да се издължават. Въздухът като че ли малко се разреди и се дишаше по-лесно. Отстрани изглеждахме като две забравени кегли в пуста зала за боулинг.

— Не трябваше ли вече да са тук? — измърмори Растър. — М-м, да, предполагам, че всеки момент трябва да пристигнат — отвърнах.