«Хвърчила се реят в небето»

— Иса! Иса, тук ли си? — гласът на дона Октавиа бе с лека нотка на раздразнение, нещо крайно необичайно за нея. — Иса, моля те, идвай по-бързо.

Исабел излезна измежду гъстите клони на храстите, които допреди малко сякаш бяха нереални, обхванати от трептене и нереално избледняване на цветовете. По колената на момичето беше полепнала светла пръст. Дона Октавиа още повече намръщи хубавото си лице, като видя петната върху розовия плат на роклята.

— Дона Октавиа, там видях нещо много странно, но и много красиво — каза Исабел и посочи към храстите.

— Градината с рози е най-странното място на света, мило момиче. Но друг път не отивай сама там. Особено след като наближава буря.

Като потвърждение на думите й се разнесе тежък грохот на гръмотевица. В Долината всички знаеха какво значи лятна буря и това, което можеше да причини с мълниите си.

Двете забързаха към родовата къща, която се намираше недалеч от градината. На опита на Исабел да разкаже за преживяното там, дона Октавиа каза само едно кратко и нетърпящо възражение „По късно“ и не продума докато не се прибраха.. Това нещо, което видя, успя да помрачи настроението й непоправимо. Когато се прибраха, тя изпрати Исабел веднага да се преоблече и да се представи като е готова. Щом момичето се качи на горния етаж, тя седна обезсилена до прозореца и затвори очи. Мислите й се опитваха да се успокоят, сълзите напираха да бликнат, но не беше сега момент да ги освободи. И сякаш вместо тях заваля дъжда. Първите капки тихо потропаха по прозореца и Октавиа отвори очи, заслушана в тътена на гръмотевиците. Денят едва беше преполовил и ги очакваше един дълъг следобед в просторната всекидневна.

Дон Рабида, баща на Исабел и собственик на най-голямото имение в провинцията Хиспаньола, се върна късно следобед от пътуване до съседната провинция Етерни. Тропотът на конете предизвести домашните му и те станаха да го посрещнат, като двама от прислугата хукнаха за сухи кърпи. Дъждът навън се изливаше от часове, без да мисли да спира.

Вратата, същата тази врата донесена чак от далечния север и повод за завистта на дон Бера и дон Тамири, се отвори широко, като позволи на развихрилия се вятър да влети с пръски дъжд.

— Момичета, дойдох си! — гръмко викна дон Рабида и мустаците му весело щръкнаха.

Исабел заобиколи двама от охраняващите го войници и се притисна към неговото едро тяло.