«Прозрение»

Той издъхна.

Джон Фокс бе убит на зле осветения паркинг, в покрайнините на промишлена зона Алтуна. Убийците бяха четирима, високи, стройни, облечени в италиански костюми. Двама приклекнаха върху ръцете му, трети натискаше краката, докато четвъртият инжектира кардиопарализатора право в сърцето.

За миг той изгуби съзнание и когато отново дойде на себе си главата му лежеше отпусната на неравния паваж, по който се въргаляха ръждясал ауспух, празна бутилка „Кока кола“ и цяла галактика от изпотрошени стъкла. Само на няколко сантиметра от лицето му догаряше току що захвърлена пура — като мъничко среднощно слънце. Димът се носеше нейде встрани.

Очите му се втренчиха в тесния тунел на живота и той замръзна от ужас при вида на идващата смърт. Толкова близко, а отвъд нея… мрак и тайнственост. Може би всички умираха така, но струваше му се ужасно да умре без да знае защо го убиват.

— Защо правите това? — извика той.

Тримата със застинали, безизразни лица на предетерминисти продължиха, сякаш нищо не възнамеряваше да ги попита. Ала четвъртият се усмихна — печално, дори съчувствено. Той спря, ръката, стиснала спринцовката замръзна във въздуха.

— Кой би могъл да каже със сигурност? Миналото е непознаваемо, а бъдещето — предопределено. Само в настоящия момент съществуваме истински. Предстои ви да умрете с чест. Нека това ви успокои — той се поклони с уважение.

И четиримата бяха китайци, наемни убийци на корпорацията, от тайванския отдел на „Нюе Телефункен“. Излязоха без да бързат от дългия, елегантен „Кадилак“. Знаеха, че му предстои да умре. Знаеше го и той. Лицата им бяха бели триъгълници, тъмни сенки на мястото на очите. Един от тях смъкна прозореца и хвърли на паважа цигарата. Огънчето отхвърча встрани.

Фокс се подпря на неговата кола, сякаш търсеше в нея подкрепа. Най-важното, както скоро щяха да кажат убийците, бе да умре с чест. Колата му беше в окаяно състояние след преследването — в двигателя зееше дупка от израелски боен лазер.

Дългата, среднощна, черна лимузина спря само на няколко метра от него.