«Контакт»

Едва сега, когато затварянето на вратата сля отново мрака с тишината, кадри от случилото се за първи път започнаха да преминават пред затворените му очи. Обратно към момента на катастрофата и преди това, към успокоителните съобщения на контролната кула, от които ставаше ясно, че ураганът със сигурност щеше да достигне района на приземяване най-рано след час. Той отново си припомни удара, неизвестно колко продължилата загуба на съзнание и безкрайното влачене без посока в изпълнения със звуците на смъртта влажен сумрак. Напълно невъзможно му беше да определи кога бе застинал, без да може да помръдне повече от мястото, което се оказа път на транспортната колона. Пътуването до базата бе кошмарна поредица от пробуждания, съпроводени с обилно повръщане на кръвта от вътрешните разкъсвания, последвани от нови мъчителни видения. Единственият ярък спомен от този ден беше свързан с пристигането, когато керванът очакваше да бъде идентифициран. Тогава той успя да се надигне дотолкова, че да види странната, впоследствие шокирала го пантомима, която се разигра между наобиколилите камионите войници и диваците около входа на базата. Апатичното вцепенение на войниците от охраната на автоколоната и тези, разположени по вишките на базата оставаше непроменено, въпреки бавно пристъпващите напред аборигени. Погледите на войниците като че ли преминаваха през мършавите им тела или се рееха безцелно наоколо. Това изглежда можеше да продължи безкрайно, въпреки скъсяващото се разстояние между двете групи. Внезапно, сякаш събуждайки се, с отмерен замах на приклада си един от войниците разби черепа на стоящия от минути неподвижно пред него нещастник. Болезнена тръпка премина през групата на диваците, но сцената продължи при пълна тишина. Като добре смазан механизъм те започнаха да се оттеглят с привидно спокойствие, неотстъпващо на това на войниците. Всичко бе изпълнено с точността, присъща само на ритуалната повторяемост. Това беше последното видяно от него, просто защото в следващия момент се озова на пода на рязко потеглилия камион. Когато успя отново да събере силите си, за да изправи глава, той се оказа в огромен мрачен хангар, в който отекна звукът на затварящия се вход. Няколко войници го повлякоха към една врата в близката стена, където медальонът, ретината на очите, татуировката на едната и имплантираната в другата му ръка пластинка бяха сканирани. Напрежението, видимо по лицата на околните, като че ли малко намаля, когато на екрана се появи надпис: