«Cis moll»

So pocht das Schicksal an die Pforte.

Beethoven Отмахна той завесите и тихо застана пред отворений прозорец. Таинствена и чудна лятна нощ полухваше с дихание си морно и лееха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици; невнятен говор водеха със тях в градината събудените ветки. Нощта бе ясна, но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата — и той кръз него нищо не съзре. И тихо пак отдръпна се назад, през стаята премина и замислен той седна пред отворений роял… Разсипаха се звуци бурен вихър и трепнаха прекъснати. Ръце отпусна той и смъртно бледен лик безпомощно обори на гърди. И в мрачния му ум злокобни мисли се зароиха, сепнати за миг, тъй както искри изпод пепелта на току-що разровена жарава: — За мене всичко свършено е вече! Слепецът няма слънцето да види. Във безпросветна нощ залутан, само живее той — да чувства адский ужас на туй, що е загубил безвъзвратно. Слепец! За мен залязоха навеки на слънцето лучите — с звуковете на музиката… А едни, едни те даваха живот на моя дух и светлина на гордите ми чувства. Аз доживях самичък да се видя мъртвец приживе, Другите живеят с живота на творенията мои — и само ази зарад тях съм глух. И призракът на мойта чест жестока ме неотстъпно навсъде преследва със своя злобен и ужасен смях: „Творецът на хармонията — глух!“ Душа жаднее за покой — покой във гроба — на чиито двери няма съдбата ни да хлопа, ни зове! Витаеше веч сянката на смърт над него и облъхна го със мраз. Но геният, хранител на душата, отблъсна властно удара… Бетховен чело подье и през прозореца стрелна навъсен поглед в звездни небеса. — Покоят е тъй близо!… За такъв ли покой жадней сърцето? Избавленье! В смъртта покой?! Дали не малодушье за него с своя милкав глас ми шепне?… Де гордото съзнание — че грей величие в човешката неволя?! Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп; но в слепота от хилядите зрящи дничък само той е виждал ясно… Не из очите погледът излиза, а на душата из Света Светих. И аз оттамо счувам дивен ек! То стон ли е на хаоса душевен? Свещен ли плач на бедното сърце? Или е трепет то на ощ незнайни, но горди мисли, зародени в мрака, що божий пръст на нов насочва път?… Не! Не! Живее всемогъщий дух — а с него аз в изкуството живея… И загубата на единий слух нелесно тъй убива идеалът, когато него Висший Слух поддържа! Аз чувствам чрез него буйний пулс на общия живот на естеството — не той ли бие в моето сърце? То не от туй ли страда тъй жестоко? В страданьето е негова живот! И само в него ази ще намеря за нови чувства нови звукове — изкуството чрез тях да обновя… Таз висота достигна, възродена в велика скръб, великата душа. В полета горд на възбленуван блян унесен, той сафърленото свое творение отново залови — и се забрави, и забрави всичко… В хармония и дивна, и надвластна се сбориха и сляха звукове, метежен рой подир метежен рой, като пожарни пламъци. От тях на беззаветност знойний дъх повея… А смъртните окови, що душата тъй гордо бе зафърлила, звънтяха болезнено, като отьек на буря, и нейде си замираха далеч… В нестройний строй на тоя химън горд диханието на покой възвишен трепереше — покой на дух възмогнат. И в своята забрава той не спази как влезе тихо в стаята един от младите му ученици; сепнат от звуковете бурни на рояла, зад него той застана… И ужасни в главата му се мисли зароиха: „Рикание на гладен лъв в пустиня в тез звукове ехти. Отде те идат? Това не е ли изблик на безумье? Или той с свойта глухота изгуби и паметта за формата и строя? Безумецът, дали не възмечтава да заглуши светът — и нов закон да тури за хармонията той?!“ А между туй, съзнанието тайно мълвече на Бетховена в душата: „Ти на съдбата няма що да робщеш. Ти имаш свой особен дял… Ти сне от небесата пламък Прометеев да го запалиш в хорските сърца и възгорени, да ги възвисиш. И в тях сърца, един през векове, ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Силвия Гогова и Виктор Гугушев

Публикация

П. П. Славейков, Събрани съчинения в осем тома, том 1. Български писател, С. 1958.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-22 10:00:00