«Веригите на мисълта»

Когато мъртвата пустиня на свойта черна слепота Човекът с пот и кръв премина под ударите на Смъртта, и окървавен, блед излезна на стръмний житейски път — пред енго с рев страхотна бездна разкри студената си гръд. Самин сред хаоса безбрежен на непрогледни векове, той тръгна, бодър и метежен, по голите й брегове. А пълна бездната бе с грохот, с незнайни ужаси и мрак и Демонът пред всеки проход поставил беше кървав знак… Но ето, трепнаха тъмите, извърна поглед плах Нощта и в миг проряза висините златиста огнена черта. В почуда спря се Человека и зърна днес и навсегда: лъчи по земната пътека, а над челото си — звезда. И грейна огнена, сияйна над него Мисълта-звезда: утеха в мъката безкрайна, сестра при радост и беда… Преплитат се пътеки смътни, реве пустинен ураган и в него страховито тътне плачът на идол развенчан. Но бодър Человекът броди и смело тайните чете — звездата го крепи и води, звездата грее и расте. А колко много черни братя посрещнаха я с гняв и злъч, закрили своите обятия за нейния рубинен лъч! Един ли тук изви десница, замервайки я с кал и пръст, веднъж ли чиста кат девица биде разпъната на кръст? Но кой от призраците нощни лика й светъл засени? Не грей ли ярка и разкошна през мраз и черни тъмнини? Когато в шумните площади, изправил старческа глава, Сократ призва сърцата млади и в огнените му слова проблесна красота нетленна, огряла нов път на света — нима отровата студена можа да стигне Мисълта? Нима тълпа от фарисеи — слепци с угаснали очи, убиха светлата идея и трепетните й лъчи не се разляха от Голгота над всеки дом и всеки друм, издигнали се над живота с крилата на божествен ум? И днес, когато необятна по блясък, мощ и красота, тя грей в сиянието златно над трепетната ни мечта — мечта да видим всички братя изтръгнати от нищета, вий пак зовете тъмнината в жестока битва с Мисълта!… Ковете тежките окови на немощния си закон, гответе хладните отрови и пламъците на Нерон!… Какво сте вие, сенки бледи, безумни рожби на нощта? Над пировите ви победи стоим с усмивка на уста. Над всяка бездна и верига свободна мисълта лети и грешната ви власт не стига до чудните й висоти. Какво сте вий, безумни люде, и що е вашият закон? Какво са черните заблуди и сянката на златний трон? Днес, вижте вий: все по-разкошна трепти звездата над света — топят се призраците нощни под блясъка на Мисълта. И ето, робът, сред огньове, пристъпва с исполински ръст и на вековните окови разбива и последний къс.

Информация за текста

Това стихотворение е присъствало само в първото издание на стихосбирката „Да бъде ден!“.

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-02-13 09:00:00