«В Поволжието»

Далеч, далеч — в степта безплодна, суха,отмина сетната колаи самотата над селото глухонадвеси оловни крила.Ала, ведно със гладните си братя,не тръгна слепият Демид.Кат жерав, обезкрилен от съдбата,остана той от скръб разбит.Че в избата на дрипавия одърсе гърчеше невръстен внуки вече в погледа му тъмномодързамръзнал беше смъртен звук.И мрачен, стиснал детските ръчици,мълчи старикът беловласи сякаш погребални върволициминават мудно час след час.И цяло, пламнало от гладна треска,гори детето като в пещ.Простенва тежко, в миг се стрескаи пак потъва в сън зловещ.Попукани уста едва нашепватмолба неизпълнима: „Хляб!“Въздъхва старецът, сълзи потрепвати оросяват поглед сляп.А вън — ни шум, ни лай, ни вик човешки —гробовно сънна пустотаи в улиците тъмни с крачки тежкиспокойно броди вред Смъртта.Но ето хладният й дъх полъхва —пред избичката спира тя,и в ужас стария Демид настръхваи стон възбликва на уста.— О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!Последен внук — последна скръб!Възпри ръката си немилостива!Едничък е и толкоз скъп!И разтреперан, пипа го той в шемет:— Челото… вледенено… мраз!…Не може туй! Не може! Няма да го вземе!Далеч, далеч със него аз!…Обезумял от страх, Демид трепери,детето грабва като в съни пипнешком през нисичките двериедвам измъква се навън.И глухо тук-таме с тояжката почуква,разветрил белите коси.Възпира в миг, поема дъх и хуква:да го спаси, да го спаси!…Но в миг той спира се, простенва, охва,изкривя старческо лицеи залюлял се в немощ, тежко грохвасъс хладен детски труп в ръце…А вред — ни шум, ни лай, ни вик човешки —гробовно сънна пустотаи само сред нощта със стъпки тежкиспокойно броди там Смъртта. Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5368]

Последна редакция: 2008-02-13 09:00:00