«Повест за Настрадин Ходжа»

На моя незабравим приятел Мумин Адилов, загинал на 18 април 1930 година от подъл вражески куршум в планинския кишлак Нанай, с благоговение пред неговата чиста памет, посвещавам тази книга.

Той притежаваше неизброимо множество от чертите на Настрадин Ходжа — беззаветна любов към народа, смелост, честно лукавство и благородна хитрост — и когато пишех тази книга, в нощната тишина неведнъж ми се струваше, че неговата сянка стои зад креслото ми и води моето перо.

Той е погребан в Канибадам. Неотдавна посетих гроба му; деца си играеха край могилката, обрасла с пролетна трева и цветя, а той спеше вечния си сън и не откликна на зова на сърцето ми…

И казах му: „За радост на онези, които живеят с мен на земята, ще напиша книга — нека студените ветрове на времето не раздухват нейните листи, нека унилата есен на забравата никога не заменя светлата пролет на моите стихове!…“ И — погледни! — розите в градината още не са оронили цвета си и аз още ходя без бастун, а книгата „Гюлистан“, което значи „Розова градина“, вече е написана и ти я четеш…

Тази история чухме от Абу-Омар-Ахмед-ибн-Мохамед, който я чул от Мохамед-ибн-Али-Ри-фаа, а той я чул от Али-ибн-Абд-ал-Азис, който я знаел от Абу-Убейд-ал-Хасим-ибн-Селям, който я научил от своите наставници, а последният от тях се позовава на Омар-ибн-ал-Хатаб и неговия син Абд-Аллах — нека аллах бъде доволен от тия двамата!

Разправят също тъй, че един наивник вървял, като държал в ръка юздата на магарето, което водел подире си.

Трийсет и петата година от живота си Настрадин Ходжа посрещнал на път.