«Нелка»

Дядо отглеждаше много хубави коне. Те имаха буйни гриви, дълги опашки и тънки крака. Най-красива от тях беше Нелка — гордостта на стареца. И досега си я спомням — вие тънката си шия, стройните й нозе стъпват сякаш не на твърдата земя, а в памук. Тя имаше огненочервен цвят, с бяло през половината ноздра и средата на челото.

Дядо яздеше Нелка само на големи празници, да речем, когато имаше сбор в съседното село или когато роднини вдигаха тежка сватба. В такива случаи той вчесваше грижливо гривата и опашката й. Извеждаше я на двора и поставяше върху неспокойния й гръб леко червено седло. Облечен в най-новите си шаячни дрехи с кафеникава кожена капа на главата, слагаше крак в лъскавото стреме и — хоп! — отгоре й. Когато ставаше дума за кобилата, старецът не можеше да се нахвали от нея и все я наричаше „моята Нелка“.

Не по-малко от дядо я обичах и аз и нищо, че не я наричах „моята Нелка“, тя беше много повече моя, отколкото негова. Нали аз я пасях, водех я на водопой — с две думи, яздех я всеки ден.

Нелка не беше само красавица, а и бързонога. Нямаше кон измежду най-бързите селски коне, който да й се опре. На всички надбягвания излизаше първа. Тогава, разбира се, яздех аз. След всяка победа на Нелка старият човек не можеше да си намери място от гордост. Събираше мъжете от цялата махала, черпеше ги с греяна ракия и току повтаряше:

— Моята Нелка никъде я няма!

В деня на едно такова надбягване времето бе лошо. Валя дъжд, изведнъж стегна студ и лъсна поледица. Дядо се уплаши:

— Не може, я виж каква е пързалка. Малък си още — ще се утрепеш!

Като чух думите му, краката ми се подкосиха. Ударих на молба:

— Деденце, пусни ме, няма да падна! Всяка година препускам, пък падал ли съм някога?

— Не — държеше на своето старецът, — лани, по лани времето беше хубаво, а сега, я погледай!

Отчаях се съвсем, отидох в дъното на двора, седнах на една греда и започнах да бърша очите си. Плача и гледам как отсреща на Равна лъка вече извеждат конете, които ще участвуват в надбягването.

Баба, трогната от сълзите ми, излезе на прага и оттам малко несмело заукорява дядо:

— Какъв човек си, пусни детето, я го виж, като болно е!

Старецът се разфуча:

— Ти си го разглезила него, та за нищо циври, ти!