«Как Лесньо стана дресьор, после рибар, и как на края изяде шамар»

Виж идея! Лятно слънце от небетонеуморно грее.Жарко слънце над полетопламъци пилее.Страшен задух. Лист не шава,вейка се не сепва.Над пръстта като жаравамараня потрепва.Лесньо татък край чешматавсе седи, не ставаи подпрял на длан брадата,нещо размишлява.До немирния му глезен —писано бардуче,по-встрани с език изплезен —едро, вярно куче.Но ядоса се героят,ритна валчест камък:„Тежко се живее в зноя —пърли като пламък!Виж, да бях сега на лагерсъс Иличи, с Весо, с Драго,щях да си седя на сянка,сред зеленичка полянка,или пък на хладен хълм!Да, но там не съм!Ах, каква е леснинатана жътварите в житата,хем вода да нося пресна,хем да ми е лесно?!Мисля, блъскам си главата —и не се досещам!“… Но ловец сред маранятамярна се отсреща.Той набързо се прицели,гръмна със чифтетои в миг птица гургулицападна сред полето…А ловджийското му кучемълчаливо припна,с лапа сива предпазливоптицата попипна.После в зъби взе я леко,силен скок направии в краката на човекакротко я остави.Лесньо стана и си рече:„Леснината знам я вече!Зажъднелите жътварище пои добрият Шаро.Ей сега ще го научатой да носи туй бардуче.А пък тук от час на час, ще наливам само аз!“Слушай, Шаро! Жари слънцето, а Лесньопочна дресировкас предварителна словеснамъдра подготовка:„Слушай, Шаро, ти разбирашвсяка моя дума,от децата в махалатапо̀ си стар и умен.Кажа ли ти: «Дръж, гони бе!» —изведнъж залайваш,викна ли ти: «Стига, чиба!» —бързо се спотайваш.Бягаш, само, щом побарамстрашната си прашка.Кажа ли ти: «Мили Шаро» —ти въртиш опашка.С мене радваш се горещо,плачеш и се смееш,има ли изобщо нещоти да не умееш?Мисля, вече проумяваш —тъй де, без да се помайваш,със бардучето в устататичай право към нивята!“Да, но Шаро се зазяпав измърсената си лапа.„Значи, тъй, я слушай, Шаро,не прави се на ударен?“Някаква муха досаднабръмна, кучето нападна.Шаро зина като вълки се завъртя във кръг.Лесньо се разсърди, стана,с гняв под гушата го хванаи главата му зачука:„Бързо поеми бърдука!“С поглед зверски го изгледаи главата му наведе.Шаро гузно се снишии заклепа със уши,след това прегъна врати задърпа се назад.Лесньо рече: „Тъй не иде,кучето ми се обиди,трябват думи по-сърдечни,по-сърдечни, по-човечни!Шаро, много ти се моля,виждаш моята неволя…Помогни ми и тогаваедри залци ще ти давам,ще те храня, с млечице,сутрин, вечер с масълце.А колибката ти стараще поправя, мили Шаро,ще нахвърлям в нея сламаи ще спим със тебе двама.“Но пак кучето нехае,и каквото то си знае —ту се чеше, ту немее,ту опашка залюлее.