«Как Лесньо от зор стана тореадор»

Де ли е козата? Над смълчаните чукарислънцето изгрява,шушнат слънчеви върхарив старата дъбрава.Небесата греят чисти,бистри и високи,стапят се мъгли сребристив долини дълбоки.Извисена над полето,трепка чучулига,а над нея чак в небетомлад орел се вдига.Пътища се вият леков утрото чудесно.В път потеглил надалеко,бодро крачи Лесньо.Ей го кривна зад баира,песничка подкара,а зад него ту поспира,ту подтичва Шаро.Ей го влезе в буйна нива,скочи през потока —песента му се разливаволна и широка:„Де и сред какви усоискита се козата моя?Ах, козичката, добрата,хубавелката рогата,дето дава от сърцетопло бяло млечице.Ах, козичката, добрата,тя е някъде в полята.Ще походя тук и тами ще я намеря, знам!“Доста време вече Лесньокрачи и не спира,изведнъж пред него блеснамикроязовира!Леко гъне се водатауморена, кротка,до брега иззад скалатасе полюшва лодка.Щом я зърна, Лесньо ахнаи с ръка зарадван махна:„С тая лодка ще преплувам,вместо пеши да трамбувам!“И към лодката се спусна,заразвързва я изкусно,но замисли се след малкои си каза: „Колко жалко —неусетно слабостта мивсе към леснини ме мами!Леснините да оставяснощи врекох се, тогава?Не, не искам да грешаи ще си вървя пеша!“Сръчно лодката привързада стои на мираи доволен пак забързапеш край язовира.Нещо тежко Стана топло, а наш Лесньои не ще да знае,но и слънцето небеснохич не си играе.Вдигна се сред небесата,пърли, без да жали,и на пътника главатасякаш се запали.Лесньо спря, потта избърса,тежко запристъпя,пак поспря и рече свъсен:„Що, не се окъпя?“Да, вода му трябва само,щом така припича —сне торбичката от рамои се засъблича.Тих ветрец едвам подухна.Той във плиткото се бухна.Но когато се подаде,здравата се изненада,че върху му — няма грешка,бе усетил нещо тежко.Поопипа се тук-тами през нос измънка: „Срам,гол със шапка на главата,кой се хвърля във водата?“Шапката си сне юнакаи от яд му се доплака,че видя по нея тиня,някаква гадинка синя,водорасли като прежда,но защо ли я разглежда?Тръсна я и пооправи,след това я стисна здравос пръсти, с колене, с гърди —хубаво я изцеди.Да, но стана на мекицашапката му хубавица!Лесньо я огледа смаян —Е, какво пък, и на краяповери я той на клена,там да съхне окачена,та обратно щом поеме,вече суха да я вземе.Скачай, старо харо! Скита Лесньо из полятас верния си Шарои отново за козатапесента подкара.И гласът му се разнасяв летните простори.… Но стомаха заприглася —почна да къркори!Спря, огледа се юнака:„Преминава пладне!“И под габерова сянкаседна да поядне.