«Играта на време и болка»

1

„Никой няма в замъка.“ Боса, старицата клечеше пред стана. (Някой някога беше казал на свинарката, че шарките, които старицата тъчеше, са магически — макар тя да не помнеше кой и кога. Може би беше просто една от историите, които обикаляха двора следобедите). „Никога не е имало. Никога няма да има.“

„Видях го!“ повтори високата жена. С едната си ръка поддържаше изправена пълна дамаджана с вода на рамото си. Другата дамаджана, мандахерцаща се около коленете й и държана с един пръст през дръжката, очевидно беше празна. „Един голям мъж. Яздеше прекрасно стъпващ, грациозен кон със сбруя от кована мед и плетена кожа. Бронята му беше по-гиздава от на който и да е офицер, който е минавал през Неверион. Не е прост имперски офицер. Наметалото му е бродирано като на най-висшите повелители. Влезе в двора на замъка, мина през тръните, слезе от коня и влезе вътре. Наблюдавах го от дърветата.“ Сянката на дамаджаната се премести от тревата към голата земя, после легна на недотъканото платно и се върна обратно. „Трябва да знаеш, това е някой много важен. Той ще пренощува, за да се включи в церемонията по погребението на Повелителя Кродар, което ще мине оттук утре. Защо не е с останалите от обкръжението, това не знам. Хора, които яздят такива коне и се обличат в такава броня и нощуват в местната крепост не бива да пътуват сами. Той трябва да има прислуга и пазванти и красиви шарени каляски — не мислиш ли? Това се очаква от него — поне от някой като него, който така спира да нощува тук.“

„Няма никой в замъка.“ Старицата дръпна совалката, след това я напъха обратно в нишките на основата, хвана една с пръста си и започна нов ред. „Играла си в онези стени и коридори като дете. Беше празно още тогава. Аз съм си играла като дете там. И тогава нямаше никой. Тези покои, тези зали, коридорите, кулите…“ Тя завърза заедно два конеца от основата и ги напъха обратно, след което ги наби надолу за да слегнат. „А сега ми казваш, че има някой в замъка… Що за глупости!“

„Ама не е като да живее там. Просто се е спрял да нощува. За довечера, и не повече. И изобщо защо стоя тук да споря с теб, бабишкера такава!“ (Свинарката забеляза, че сянката на дамаджаната се люшкаше по тревата по-бързо от сянката на совалката.) „Има мъж в замъка тази вечер — силен, велик, властен мъж, който язди хубав кон и е облечен в хубава броня и е наметнат с прекрасна наметка. Погребението на Повелителя Кродар ще мине оттук утре до пладне. Само стой и гледай. Мъжът ще нощува в замъка довечера, и на сутринта ще яхне коня и ще се спусне насам, за да се включи в погребението и отдаде своето уважение на най-великия министър на Неверион. И ще пътува с тях чак до Двореца на Орлите в Колхари. И докато язди, за да ги пресрещне, ще мине оттук. И ако си вдигнеш главата от стана за миг, и ти ще го видиш!“

„И аз съм си играла в замъка,“ каза свинарката. Тя бе на единадесет, много сериозна, доста непохватна, и държеше една котка в мръсните си ръце. „Крепостите са пълни с прекрасни жени облечени в прекрасни дрехи, които танцуват и танцуват с прекрасни мъже. И издават заповеди да се направят невъзможни неща; и в замъка някакви хора веднага хукват да ги изпълняват. Това е онова, на което всички си играят в замъка. Бас хващам, че той на такива неща ще си играе довечера. А когато така си играеш в замъка, той изобщо не ти изглежда празен.“ Свинарката погледна старицата, после високата жена. Тя искаше да намери одобрение в тях, но те изобщо не забелязваха, че тя съществува.

„Замъка е празен.“ Старицата се намести по-удобно, както си клечеше. „Никога никой не е имало там. Нямаше едно време. И сега няма.“

„Това е глупаво!“ Високата жена си вдигна брадичката на нивото на дамаджаната, която държеше. „Само дойдох да ви кажа малко клюки“ празната дамаджана около колената й започна да се люшка още по-бързо — „и какво става? Седите си тука и спорите с мен за нещо, което вие не сте видяли, ама аз съм. Айде стига…“

„Замъка не е изоставен и празен!“ неочаквано пак се включи свинарката. „Пълен е с повелители и повелителки и с влажни, тъмни килии, където те хвърлят своите врагове, оковават ги във вериги и ги бият и ги измъчват и ги убиват по ужасен начин и тия после се връщат като чудовища и търчат и реват зверски из залите на горните етажи и децата, които влизат в замъка да гледат, какво става, изхвърчат с писъци и умрели от страх!“ Закиска се. „Погледнете през парапета на балкона, ще ги видите как бягат — и ще се смеете и ще ръмжите и вие като чудовищата. Замъка е пълна с прекрасни кралици и красиви воини и с чудовища и с магесници…“ И тук сигурно стисна прекалено силно котката, защото беше ячко и непохватно момиче. Котето измяука ужасно, изхлузи се от ръцете й, падна на тревата, търти по двора и нагоре по баира и чак там спря и погледна назад и после реши все пак да избяга окончателно.

„Разбира се, че е празен, не това имах предвид.“ Високата жена хвърли намръщен поглед към малката свинарка. „Ама и ти си като нея! Само казах, че тази вечер там има мъж. И че съм сигурна, че ще бъде там докато погребението не тръгне през селото утре.“

„Аз пък казвам, че няма никой.“ Старицата засили совалката през основата на стана. „И това го знаеш не по-зле от мен. Винаги е било празно там. Кой по дяволите би живял в тия ветровити зали? Кой би нощувал в тия малки, свряни стаички като кутийки? Помисли и за това, как се поддържа чисто това цялото чудо. Как се полира мебелта. Помисли, какъв труд е това!“

„И аз имам над какво да се трудя!“ Високата жена поклати глава. „И изобщо нямам време да стоя тука и да споря с някой, който не може да разбере повече от две думи, навързани заедно (и изобщо как успяваш да не изкривяваш тъкането си!) и с една малка мърла“ — това беше за свинарката — „която сънува кралици и която също има работа!“ Но се усмихна при това.

Старицата обаче се ядоса. „Аз си гледам моята работа!“ Нишките на стана звъннаха. Совалката се гмурна отново. „Вие сте тия, дето се размотавате наоколо с вашите глупави лъжи и празно бърборене!“

Високата жена пак поклати глава и, барабар с пълната и празната дамаджани, тръгна да пресича двора.

Свинарката се помая, дали да тръгне след котката, която, макар да дращеше и да мяучеше, беше по-интересна компания от възрастните. Но се забави покрай стана за малко, гледайки шарките, които се получаваха, с тяхното зелено, бежово, синьо, и как нарастват и се оформят, и придобиват очертания, ред след ред, зад звънящите нишки, под старчески пръсти, под тръпнещата совалка…

(обратно)

2

Дъхът му се заклещи в гърлото и започна да пари: въздухът, който той дърпаше през жегата в себе си го събуди — кашлящ, задушаващ се, ревящ от ярост. Отвори очите си в черното, докато сноп мускули в стомаха му се свиха и го изправиха — което го заболя! Протегна ръка надолу, напипа мократа козина. Удивително горещ, въздухът неохотно потъваше в неговите дробове. Потоци пот се стичаха по бузите, гърба, ръцете му.

Беше невъобразима жега в тъмнината. Опита се да издиша обратно парещия въздух; той изтече бавно и шумно от отворената му уста, малко само по-бързо, отколкото беше влязал; и само малко по-тихо.

Секунди по-късно (струваха му се като минути) започна да поема в дробовете си следващата порция. В съня си бе изкарал малко стомашен сок, който, намествайки се в другата тръба на гърлото му, сега му пареше гърлото до спазъм.

Усещаше киселините в дъното на езика си, чувстваше ги да го горят дълбоко долу в стомаха.

Онова, което се стичаше по него, беше пот.

А малката стаичка, в която бе избрал да преспи (поне имаше легло) беше станала огромно гореща.

Премести крак по рошавото кожено наметало, което бе метнал на пода: козината беше мокра като изкарана от басейн. За секунда си помисли да не би, докато е бил в кошмара, да е разпръснал урина. Но не. Беше само пот. Като се изправи, с боси крака стъпили на камъка, потта тръгна да се стича по хълбоците и задника му. Той преглътна хъркащо още глътка въздух, после пак — гръмко, като хъркането на умиращ: и после въздухът започна да влиза малко по-лесно…

Направи залитаща крачка в тъмнината по посоката, където в неговия спомен бе прозорецът. Пипайки напред с ръце, напипа камък. Обърна се, протегна пак ръце, пак напипа камък; после пак се обърна, натисна, почувства дърво, натисна, нещо поддаде.

И ивичката лунна светлина на стената стана цяло парче лунна светлина. Беше отворил капака на прозореца.

Премигна.

(Когато заспиваше, беше оставил капака отворен. Сигурно вятърът го е затворил…)

Нощният въздух — макар сигурно това да бе най-горещата нощ на това лято — го заля като студена кладенична вода. Закашля се. За момент помисли, че пак ще се задушава. Но след миг дъхът му, макар още затруднен, мина с обичайното шумолене през устните му, с познатото шептене влезе в дълбините на носа му.

Облягайки се, гол, на каменната стена, погледна надолу през прозореца.

От зеленината (маслинена на цвят при тази луна) на едно дърво стърчеше умрял гол клон. Под него беше басейнът, обрамчен от сложна плетеница тухли, чиято шарка се губеше в тъмнината, а и бе прекъсната тук-таме от нахлуващите бурени. Над блатясалата вода един прилеп пърхаше насам-натам, правейки малки вълнички, които мазни разлюшкваха блатната зеленина. Потта преодоля веждите и нахлу в очите му: мъжът мигна. И всичко долу му се видя като вълмо прежда, над която пикираше прилепът.

Обърна се към пещта, която беше стаята. От всяка страна на сянката му лунната светлина осветяваше пода. Жегата отново го удари в лицето. Въздухът отвън разхлаждаше гърба му. Но как така тази стаичка бе станала толкова гореща?

В ъгъла на пода лежеше на купчина багажът му (от който той беше взел само рошавата мантия): разбъркан, с погребалните подаръци разхвърляни по земята наоколо. Мечът му, запасан в калъфа, си беше на мястото на пода. Налице бяха шлемът, ръкавиците.

По наметалото на пода се чернееше мокрият участък, на който беше спал и се потил.

Капка пот се стече надолу по прасеца му.

Като пое още глътка от знойния въздух на стаята, мъжът я прекоси, спирайки да пипне коженото наметало. Да легне отново там щеше да бъде като да се пъхне в мокри парцали. Освен това, макар жизнен мъж, не беше вече млад мъж; беше на възрастта, в която да прекъснеш нощния сън означаваше да се откажеш от него.

Като стигна до вратата вдигна заключващата греда и я подпря изправена на стената. Но и камъкът на стената беше прекалено горещ — почти не беше за пипане! И докато махаше другите две греди от вратата пак си зададе въпроса как стана така, че стаичката, в която бе решил да пренощува, се е превърнала в такава пещ посред лятото.

Докато сваляше третата греда се появи вечерен бриз. Голият мъж потрепери докато подпираше гредата на стената; горещият камък стопли пръстите на ръцете му. Като пое отново дълбока глътка въздух, отвори вратата и излезе на стълбището.

Не е студено, каза на тялото си. Просто лятна нощ в изоставена развалина. Разтърка слепоочието си с длан, която се покри с мазна пот. Мина с ръка по главата си. Бодливата му коса, вече изтъняваща отгоре, обикновено бе вързана на плитка, по военен маниер. Но плитката се беше разплела. Пръстите му, оплитайки се в косата, я доразплетоха.

Слизайки по стълбите, опита стената с пръсти. Да, дори тук бе топла, въпреки хладината на стълбището.

Започна да слиза в тъмнината. Под босите му крака стъпалата бяха прашни и неравни. Под ръката му камъкът беше грапав. Веднъж прекоси стълбищна площадка, за която имаше някакъв блед спомен, преди да започне да слиза по още едни стълби. За трети, пети, седми път се питаше, дали все пак не трябваше да се върне в стаята за оръжие — та дори и само за камата. И в този момент видя отблясъка.

Нещо пропука.

Върна се и погледна зад ъгъла.

В другия край на залата в голяма камина пламъци облизваха дърва. На пода, на около три метра от камината бе легнал по корем някакъв младеж, с глава на сгъвката на ръката. Имаше жълта коса. Лицето му бе скрито от сън и от сянка.

Големият мъж се намръщи.

И пак помисли да се върне за кама — макар младежът, очевиден варварин, проникнал в замъка по същия начин като него, беше и гол като него. Мъжът се огледа. Защо, почуди се, му трябва на някой такъв голям огън насред горещото лято? Да не би отвън междувременно да е станало чак толкова хладно? Колкото и да се оглеждаше по тъмните ъгли на залата, не можа да забележи някаква раница или сак, принадлежащи на спящия.

Каквато и да бе причината за накладения огън, очевидно неговата топлина бе тръгнала нагоре по система от улеи и шахти, за да превърне стаята му във фурната, от която бе избягал.

Не, не би му трябвало оръжие с този гол варварин — освен ако момчето не спеше с кама под корема си. Но, макар пустинните племена да правиха и така, това не беше в стила на варварите. Като отговор на мислите на мъжа момчето се размърда насън, опитвайки се да се обърне по гръб. (Не, нямаше нищо под корема му освен камъка на пода.) В съня си почеса рядката си брадичка, после легна пак по корем, с единия крак прибран и сгънат в коляното.

Помежду пукането на дървата в огъня мъжът чу диханието на момчето. Ако бях си взел оръжие, само щях да го уплаша ако се събуди, помисли си. Направи крачка навътре в залата, после отиде до варварина и клекна да го наблюдава…

Писъкът започна някъде нависоко, вдигна се през тавана и се загуби в система от ехо.

Мъжът се изви да погледне какво става, загуби равновесие и падна на коляно, подпирайки се на каменния под с юмрук. А момчето се пробуди, надигна се премигвайки и погледна тавана, после мъжа.

Мъж и момче — защото варваринът, въпреки рядката си брада, едва ли беше на повече от шестнадесет — се гледаха един другиго, после погледнаха нагоре в тъмното.

Момчето каза: „Това пък какво беше? Кой си ти? Какво търсиш тук?“ и продължи да гледа ту нагоре, ту обратно към мъжа; после наклони лице така, че огънят огря една обрасла в русо буза, едно премигващо око, оставяйки половината лице в тъмнина.

Огънят пукаше в продължение на три от бавните вдишвания на мъжа (и седем от бързите на момчето).

„Може би,“ каза най-сетне мъжът, „това да беше някой от местните божества, призраци или чудовища, които живеят по такива развалини.“ Пак клекна. „Аз съм Горгик.“ (Като чу името момчето му хвърли бърз и стреснат поглед.) „Какво правя тук?“ Горгик сви рамене, огряни от огъна. „Каквото и ти, предполагам. Реших да нощувам тук защото е по-безопасно от гората, а и селяните наоколо не са особено дружелюбни към чужденци. Утре през града ще минава погребална процесия. Ще трябва да я настигна и участвам, и да стигна с тях до Колхари. И, щом питаш, бях държавен министър в продължение на десет години, ту в Двора на Орлите, ту в странство. И ръководя Съвета на Детето Императрица Инелго (чието царуване е справедливо и щедро) по прекратяване на робството в Неверион.“ Засмя се. „Някои даже ме имат за герой по този повод. Известен съм като Горгик Освободителя.“

„Такъв ли си?“ Момчето го гледаше все по-объркано.

Големият мъж сви рамене. „Малко е недодялана тази титла — не е удобна за ползване дори от случаен нощен познат. Реших да сляза и се порадвам на огъня ти, защото горе това не е възможно.“ Протегна ръка, взе момчето за брадичката и му обърна лицето към светлината.

И двете очи на момчето замигаха. Бяха близо едно до друго, кафяви и в дълги мигли. (На лицето на мъжа огънят осветли белег, който се спускаше като змия по кафявата му буза и влизаше в четинестата брада, побеляла тук таме.) Горгик пусна лицето на момчето и прибра ръка на коляното си. „Сега ти ми кажи ти кой си.“

„Защо ме гледаш така?“

Мъжът пак сви рамене. „Сънувах някакви неща, това май бе събуди… Исках да проверя… Но вече ти казах достатъчно за себе си. Кой си ти? Как се казваш?“

„Аз съм Удрог,“ каза момчето. „Удрог, варварин. А защо си запалил такъв огън тука?“ Надигна се от пода и седна. „Нощта е топла. Да не би да е захладняло?“

„Не съм го запалил аз,“ каза Горгик, „ти си го запалил, Удрог, преди да заспиш. Нали така?“

„Не…“ Момчето отново се огледа из залата и върна поглед към пламъците. „Ама не си ли го запалил ти тоя огън, докато спях?“

Горгик поклати глава. „Като влязох и клекнах да те гледам той вече гореше.“ Присви зелени очи.

„Нямам огниво да паля огън,“ каза Удрог. „И освен това е лято.“ Прегърна си краката, свити в коленете. „Що за крепост е това? Има странни звуци, странни огньове…“

„Има много странни неща по света,“ сви рамене Горгик. „Свикваш да живееш с тях.“

Момчето погледна мургавия мъж. „Не те ли е страх?“

„Нищо все още не ни е наранило. Ако някой искаше да ни навреди, щеше да му е по-лесно докато сме били заспали поотделно, отколкото сега, когато сме будни заедно.“

Последва дълга, дълга тишина. Някои биха я нарекли притеснена. По време на паузата мъжът наблюдаваше момчето; и момчето започна да забелязва начина, по който го гледаше мъжът. (Мъжът видя, как то го видя.) Най-накрая, след като отново огледа залата няколко пъти, ухили се, бръкна си в ухото с малкия пръст, почеса се по корема, стана, седна, пак стана и пак седна, Удрог върна погледа си върху мъжа и го остави там. „Ти си дошъл просто ей-така, да клечиш и ме гледаш?“, попита. „Ти си силен.“ Наклони глава на една страна. „Харесва ли ти да ме гледаш… как спя?“

Горгик сви устни за момент. „Да.“

Момчето примигна. После, с най-слабия намек за усмивка каза: „А харесва ли ти да правиш и друго, сега като съм събуден?“

След момент Горгик попита: „Като например?“

„Е, знаеш,“ каза момчето. „Да правим неща заедно, ти и аз. Можем да си поиграем един с друг.“

„Понякога и такива неща ми харесват,“ засмя се Горгик. „А какви неща обичаш да правиш?“

„Всичко. Всичко, което поискаш. Да ни харесва да сме заедно. Двамата. Ти си голям мъж. Не те е страх. Ако сме заедно, ще ме пазиш от чудовищата. И от божествата. И от призраците. Нямам нищо против стари мъже, ако са още силни и властни. И може би накрая ще ми дадеш монета?“

„Може би.“

„А и не си чак толкова стар. Обичам да го правя със силни мъже, с големи мъже. Чукал ли си се някога наистина зверски?“

„Правил съм го…“ Горгик направи пауза. После каза: „Понякога го правя толкова зверски, че повечето мъже и жени не биха го нарекли чукане.“ Усмихна се. Усмивката прерастна в смях: „Ама ти това ли искаш?“

„Ами да!“ Варваринът чак се захили.

„Е, добре тогава.“

„В тия стари крепости“ — Удрог се наведе напред — „понякога се оглеждам из тях; понякога, в мазетата, можеш да намериш стари, счупени нашийници, с които са оковавали робите едно време. Винаги търся такива работи, като съм в крепост. Понякога си ги слагам тия нашийници, ще повярваш ли? Ако са счупени, лесно можеш да ги махнеш. Ама тук не намерих.“

„Искаш ли да ми бъдеш роб?“ попита Горгик. „Би ли желал да съм ти господар?“

„Да!“ Удрог се захили още по-широко в светлината на огъня. „Това е точно каквото ми се иска!“

Горгик пак се замисли за малко. После, с едно цялостно движение, се изправи на крака. „Чакай тука.“ Обърна се и тръгна към арката на изхода. „Ще се върна.“

„Къде отиваш?“

„Ти чакай.“

„Ама недей да се бавиш много! Тук е страшничко…“

Но Горгик вече беше в коридора и, миг по-късно, катереше стълбите в мрака. И, отново попаднал в тъмното, се замисли за тази случайна среща. Имал ги беше и преди. Но тази варварска откровеност намираше за необичайна и възбуждаща едновременно. Освен това, подобни срещи бяха рядкост с хора на такава крехка възраст; а когато се случваха, той винаги оставаше едновременно изненадан и доволен.

От време на време пипаше стените — да, точно тук, което очевидно беше стената зад камината, камъните бяха горещи. Да, точно този огън без автор беше тръгнал нагоре по комини и шахти, строени за зимния сезон, за да превърнат стаята му във фурна.

Когато стигна вратата, горещината излезе да го посрещне, да го погали по корема, по брадичката, по коленете.

Лунната светлина все още си лежеше на пода. Но самата луна се беше преместила, та му отне малко време, докато се убеди, че нищо от екипировката му не е пипано. Макар сенките да се бяха преместили шлемът му, бойните ръкавици, мечът и вързопът си бяха там, където ги беше оставил.

Прекрачи в горещата стая, клекна пред вързопа си, порови се вътре, премести това, обърна онова. Да, неговото огниво си беше на дъното на сака, омотано в промаслени кълчища. Горгик извади двата метални полуобръча, свързани с пантичка: робския нашийник, за който бе говорил Удрог. Като го държеше в едната ръка стана, обърна се и с другата ръка издърпа кожената наметка от леглото. Да, грамадната жега я беше почти изсушила.

Метна си наметалото на рамо, тръгна към вратата, спря за меча.

Не. Онова, което беше взел, си беше достатъчно. Но навън (беше започнал да се поти и коридорът, преди малко топъл, му се видя хладен) остави наметката и нашийника на земята, за да подпре все пак портата към стаята с греди — нареди го така, че всеки опит за отваряне да ги накара да паднат шумно на каменния под.

Вдигна наметката и нашийника и тръгна надолу по стъпалата.

„Нямаше те толкова дълго време!“ Удрог беше седнал на стъпалото пред камината, откъм края където пламъците бяха най-слаби. Почесваше си ходилото. „Стана ми страшно. Откъде взе…?“

„Ето.“ Горкиг хвърли наметалото на пода. „Можем да легнем на това. Сега си мой роб. Ела насам.“

Момчето се загледа в железния обръч, който Горгик държеше. Гледаше като хипнотизиран. После припълзя напред, на колене, повдигна си брадичката нагоре, и постави една ръка на голото бедро на Горгик. „Да, господарю…“

Горгик му сложи нашийника и го затвори около врата.

„Можеш да ме вържеш ако искаш,“ каза Удрог. „И това ми харесва. Може би ако отидеш пак да потърсиш, ще намериш и въже. Понякога в тия развалини имат и вериги…“

„Ти си мой роб. Сега правиш каквото аз ти наредя,“ каза Горгик. „Поне за известно време.“ Седна на наметката и преметна ръка през раменете на момчето, като го дръпна, отначало нежно, после грубо към себе си. „А това, което искам от теб сега, е да млъкнеш.“

„А какво ще правиш?“

„Ще ти разкажа една история.“

Удрог се намръщи. „Ама аз си мисля че ще е по-добре все пак да ме вържеш. Защото тогава ще можеш да ме биеш… А аз ще ти кажа ако боли прекалено много. Макар понякога само да се правя, че много боли, а то да не е така. Значи и да започна да се моля, не си длъжен да спираш…“ Горгик не отговори и момчето внезапно се дръпна и вдигна ръка да пипне нашийника на врата си. „Това наистина е лошо, нали? Тия неща, които ги правим.“ Всмука въздух през зъби, поклати глава, огледа се. „Аз сам не знам, защо ги правя. Ама и на теб ти харесват, нали така? Само да не беше толкова страшно тука… Ама пък ако правим разни неща няма да е толкова страшно, нали? И ти наистина ли не си запалил тоя огън?“

„Я млъкни бе, роб!“ Гласът на Горгик беше станал толкова властен, че момчето чак подскочи. „Ела тук. И слушай! Искам да ти разкажа нещо. Така че легни върху мен и не мърдай.“

(обратно)

3

Тук правим пауза в този разказ в разказа, за да вкараме още един разказ.

Да се позанимаем малко с Удрог.

Виждате ли, младият варварин беше доста объркан за някои неща — макар за други да си беше съвсем наясно.

Стопанските бури в Неверион, сред които беше и указът на Детето-Императрица Инелго за отмяна на робството половин дузина години по-рано, бяха причинили доста придвижвания и премествания из тези земи.

Веднъж щом страхът от робство напусна пътищата на Неверион, все повече хора от южните лесове и северните планини тръгнаха към градовете. А гражданите с пари, въображение и предприемчива жилка бяха тръгнали към провинциите, да видят какви печалби могат да се направят там. Движението от периферията към центъра и от центъра към периферията беше постоянно — нещо, което преобърна само за няколко години всички неверионски разбирания за център и периферия. Появиха се и нови периферии които в днешно време свързваха, като система от цепнатини в мрамора, тъмните сокаци на големите пристанищни градове като Винелет и Колхари с рибарските села по брега и с каменоломните градове до реката, като Енох и Кахеш. От време на време някоя такава цепнатина минаваше точно по средата на някой древен замък, изоставен на своите призраци, божества и чудовища от една аристокрация, която се беше преместила, за да бъде разтворена в по-животворните, по-енергични и в крайна сметка по-богати средни класи.

Тези цепнатини често поемаха хора като Удрог.

Неговата лична история беше достатъчно типична за такова момче. Когато беше на шест години баща му беше загинал на лов. Винаги болнава, майка му се беше споминала година по-късно от треска. В повечето време от следващата година Удрог беше гледан от малкото си варварско племе — възможен, но неприятен живот за едно дете.

Мъжът, който беше източникът на по-голямата част от (крайно нередовната и недостатъчна) материална грижа за детето го биеше и удряше и всякак издевателстваше, и си пестеше премного онези моменти на нежност, които единствени могат да лекуват подобно насилие. Мъжът не бе самият той в добро здраве и накрая беше умрял. Жената, която след него пое грижата за Удрог като го направи част от своето семейство беше грижовна и добра, макар да бе затрупана с дечурлига, изпратени й от най-различни роднини за отглеждане. Сред тях имаше две по-големи деца, които обичаха да отвеждат Удрог в гората, където тримата играеха игри, по време на които се вързваха с въжета и уж наужким се биеха един друг; игри, които постепенно прерастваха в откровени полови занимания — може би защото ранните години на тези по-големи деца са били като на Удрог. Но, като превръщаха в игра онова, което по-рано за тях е било същинско изтезание — двете по-големи момичета и малкото момченце — постигаха власт над мъглата от болка, което бе единственият им спомен от детството. И след първия път Удрог никога не се дърпаше от тези игри — даже ръчкаше момичетата да го водят в гората отново и отново. И може би той да доведе следващия път още момчета…? Докато стана на десет години племето беше се свило до една-трета от първоначалния си обем, защото едно съседно село се беше превърнало, с помощта на пари от север, в доста голям град. Жената живееше вече с друг мъж който, макар и той добър и щедър, си беше довел и своите деца.

Децата бяха станали премного.

Някои трябваше да тръгват да работят.

Някои трябваше да се изнесат към града.

Някои трябваше да се изнесат към някой от другите градове.

Имаше и град, за който някой беше казал, че приятел на приятел е обещал нещо като работа.

Можеше ли момчето да пътува самичко чак до там? Е, и да можеше и да не можеше, това беше положението.

Когато навърши дванадесет, прекарващ повече време помежду градовете, отколкото в тях, Удрог беше вече тръгнал по онези пукнатини, онези нови периферии на Неверион, в които всъщност щеше да прекара целия си живот.

В много отношения тези периферии предлагаха доста приключения: покриваха доста повече от Неверион, отколкото повечето хора можеха да видят за един живот.

Тези цепнатини го доведоха от селото в града. От пустинята в гората. Водеха го от големите винарни, през стригачите на овце та до работа по строежи — рядко като работник (или поне — за повече от един ден), по-скоро като някой, който живее от трохите, които изпадат от основната магистрала на живота и се озовават в цепнатините, в перифериите.

Сред половите срещи с възрастните (на практика всички те — мъже), които всъщност носят радост и лек за толкова деца, колкото и нараняват (защото не е трудно да си нежен с онзи, който ти носи удоволствие; а нежността е добър заместител тогава, когато няма обич), от време на време се случваха и такива, при които го вързваха или оковаваха.

„Няма да стане!“ Удрог беше се опъвал на такива идеи и, за голяма негова изненада, в повечето случаи този негов протест имаше ефект.

После, разбира се, дойде и моментът в който поредният мъж беше предложил като алтернатива: „Защо тогава ти не ме вържеш и не ми сложиш нашийник?“

Е, това беше вече един съвсем възможен подход.

Удрог беше само на тринадесет години, когато това се случи — и беше разпознал, в треперещото, стенещо тяло под себе си едно откровено, разсъблечено удоволствие, което го тласкаше да удря, клати, поти се и гори докато не свърши с такава изумителна сила, че тутакси рухна, замаян и дезориентиран, върху своя мъжки „роб“. В продължение на следващите три дни Удрог си повтаряше, че всъщност е изпитал удоволствието на родения полов господар.

Но желанието, ако бъде внимателно гледано дори и от дете, доста бързо разкрива своите обсесивни черти.

Той бе разпознал онова, което беше изпитал.

Когато мъжете искаха да го изтезават, той все още казваше не — понякога.

Но когато срещнеше мъж който излъчваше определен вид спокойствие и самочувствие, определена стабилност и уравновесеност, вече Удрог беше онзи, който все по-често и все по-рано искаше да бъде връзван и бит.

Често тези мъже се съгласяваха да сторят това. И често на Удрог му харесваше.

Беше само игра, повтаряше си той. Но в неговия ограничен живот на дребни кражби, просии и далавери това беше единствената игра, която му носеше такова напрегнато, макар краткотрайно удоволствие, върху което той всъщност можеше да упражнява някаква власт.

Млади хора, които живеят в такива цепнатини ни изглеждат удивително, дори трагично бързо порастнали на нас, добре социализираните в центъра на нещата. И все пак такива деца, които са ни удивили със своята порастналост, внезапно се оказват напълно неспособни да извлекат изгода дори от най-лесните и елементарни институции на обществото — поне от институциите, които не се намират в периферията, в цепнатините.

Нямаме нужда от повече подробности за да установим как, на 14 години, Удрог беше установил, че коренът на неговата страст бе заровен по най-пряк начин в една от най-разпространените перверзии в един Неверион, толкова отскоро пробудил се от опасния сън на робската институция. И няма защо да описваме всички полови срещи на Удрог в следващите години, които го запознаха с актове и действия, които остават неразбираеми дори за нас, доста по-възрастните от него.

Но, ходейки по пътеките на горите и пазарищата, пристанищата и задните улички на градовете Удрог бе постигнал определена невидимост, която го пазеше от отмъщението именно на онзи тип хора, които биха били шокирани и възмутени от неговите полови занимания.

Онова, което най-силно и най-наскоро беше объркало Удрог беше следното:

Няколко дни по-рано, докато се мотаеше в района на Високата Порта на Еламон, момчето се бе натъкнало на огън, направен встрани от пътя, който наблюдаваше известно време, скрит в храсталака, а после наблюдаваше седнал лице в лице с един коремест бандит, с когото накрая и вечеря. Единият хълбок на бандита бе покрит с белези като на осъден престъпник или роб; носеше дървена обица през едното ухо и на едната ръка му липсваше пръст. Едно сляпо око бе червена руина, видима през полу-затворените клепачи, част от двоен дълбок белег, който изкачваше бузата му и продължаваше нагоре, сцепвайки челото му, все едно някога някакво двойно острие бе раздрало лицето му отдолу-нагоре, оставяйки го не само с набразден белег, приличащ на дебело въже, но и с изражение на постоянно учудване, което не си беше отишло заедно с разрязаното око, дръпнало се навътре в напразен опит да се излекува. Разговорът на бандита беше несвързан, пълен с насилие, което едновременно забавляваше и плашеше Удрог докато мъжът бълваше все нови порции ядене, шегички и истории за героични подвизи. По средата на словесния потоп едноокият беше започнал да нарича себе си Горгик Освободителя, най-великият от на Нейно Величество Министрите, и Спасителят на Народа.

И имаше ли момчето нещо да даде за продължаване на великата кауза за подпомагане на бившите роби да се установят като земеделци на тази земя?

Удрог, разбира се, беше чувал за легендарния Министър който, няколко години по-рано, по време на прокламацията на Императрицата, беше станал най-известният мъж в Неверион. Дори, имаше някаква история свързана с Освободителя, за която момчето смътно се сещаше, в която имаше нещо за белег по лицето — или беше за извадено око?

Не, че Удрог бе прекомерно предразположен да вярва на бандита: дори имаше острото чувство, че по всяко време оня може да му скочи. И щеше, ако Удрог пътуваше с каруца, или сак или поне кесия. (Младежът, както повечето неверионски маргинали, ходеше гол и без имущество: това беше най-добрата защита против обирджии.) Но не беше и склонен да противоречи на едноокия: имаше нещо в разказите на тоя бандит за армии, изсипващи се по склоновете и войници, дебнещи в горите, което намекваше не само за жестокост, но и за лудост.

Докато дояждаше последното парче месо, опечено на пръчка от бандита, Удрог помисли да му предложи да се изчукат — но реши, че все пак този е прекалено луд.

И затова, изведнъж, Удрог се оказа станал и политнал обратно към гората, хвърляйки пръчката зад гърба си („Къде хукна? Да пикаеш в храстите ли? Добре, връщай се бързо, имам още да ти разправям…“), и задигайки някакъв буркан от каруцата на бандита, но оня не видя това, защото стана откъм ослепялата му страна.

Навътре в гората, момчето строши капачката на буркана.

Вътре имаше високоферментирала бира. Удрог изпи, колкото можа, хвърли останалото и после, приятно напит, пропълзя обратно към бандита, да види какво става; или да открадне още нещо.

Докато, скрит зад листа и съчки и тъмнина Удрог гледаше как пияният бандит си мърмореше под носа, пристигна още една каруца; някакви мъже ходеха до нея. Те поздравиха бандита и (изглеждаха и те самите като бандити) попитаха дали могат да ползват неговия огън. В процеса на преговорите някак се стигна и до спор.

Внезапно едноокият хукна към каруцата си, очевидно в търсене на оръжие — и тутакси беше наръган и наръган и наръган отново от един от най-тихите пристигнали мъже, който през цялото време се намираше зад гърба му с нож в ръка.

Ама това беше истинско убийство! Помисли си Удрог притихнал и донякъде уплашен. От време на време се беше натъквал на следите на убийство, и после се фукаше пред другите млади маргинали, че всъщност е бил свидетел на самото действие. Но да видиш самия акт! Толкова рядко се случваше!

Убийците започнаха да пребъркват каруцата на бандита докато Удрог, изтрезнял и започнал се бори с надигащото се в гърлото му повръщане, се чудеше дали да избяга за всеки случай, или да остане и задигне каквото е останало, като ония си тръгнат — когато се появи още една каруца!

Убийците спряха тършуването и избягаха.

Съдейки по дрехите, маниерите, пазвантите пътуващи с тях, новопристигналите бяха търговци или пътуващи предприемачи. Слязоха от каруцата за да разгледат трупа, хвърлен върху покрити с кръв листа. Изразиха истински шок от това долно престъпление. Обикаляха огъня отново и отново. Вглеждаха се с уплах в тъмнината на гората наоколо. Обсъдиха с пазвантите и един с друг насилието, настанило се по перифериите на неверионското общество. Накрая заповядаха на пазвантите да вдигнат трупа и го натоварят на каруцата.

Това, което не направиха бе да ритат трупа; да го удрят с пръчки за да видят, дали е наистина умрял; или да претършуват каруцата за плячка; или просто веднага да избягат от това опасно място. Накратко, на Удрог те се видяха още по-луди от едноокия.

Един търговец, който най-накрая се сети да отиде и огледа каруцата на бандита забеляза, първо, много майсторски изработени оръжия и, второ, богато избродиран колан. „Май си имаме работа с обирджия, убит от своя страна за тази плячка. Трябва да са били ония, които чухме да се изнасят толкова бързо като идвахме.“

„Или,“ каза друг, дошъл и той да види, „може би си имаме работа с мъж, който е по-важен, отколкото изглежда, но просто имащ достатъчно разум за да не пътува из пътищата накичен с тези скъпи неща — не, че това го е спасило, както се вижда.“ (Следващата забележка остана в главата на Удрог): „Откъде да знае човек, този може да се окаже и някакъв предрешен Министър на държавата. С нашия късмет сме се натъкнали на политическо убийство. Да върнем тялото в Елламон и да видим, дали там някой може да го идентифицира.“

Взеха със себе си трупа, мулето, повечето от нещата от каруцата и оставиха Удрог, още скрит в храстите (луната се беше току-що показала), да зяпа огнището докато сребърен дим се стелеше и се виеше над пепелта.

Незнайно за Удрог (че и за търговците), сред стените на Високата Порта на легендарния Елламон, в този същия ден, Повелителят Кродар, Министър на Детето-Императрица, пристигнал в този планински град на тайна и отговорна мисия, най-сетне се предаде на треската, която беше застигнала остаряващото му тяло три дни по-рано. Когато падна нощта и изнервените лекари обявиха този най-могъщ мъж на империята за наистина и окончателно мъртъв, вестоносци препуснаха в галоп към всички кътчета на империята с новината докато в останалата част от нощта наемници и слуги работеха на осветление от газени лампи и свещи, за да подготвят шест черни каляски за погребалната процесия която, с нейните двадесет и четирима барабанчици, по дванадесет от всяка страна на кортежа, щеше да върне тялото първо в Колхари и Високия Двор на Орлите, където Детето-Императрица Инелго щеше да се присъедини към процесията, а после да тръгне на юг, за да стигне за самото полагане в земята до рожденото място на Повелителя Кродар на полуостров Гарт.

Преди изгрева барабаните бяха започнали да тътнат.

Шестте каляски тръгнаха от Ванар.

И половин час по-късно напуснаха самата Висока Порта на легендарния Елламон.

Час след като се събуди на следващия ден Удрог вече крачеше покрай магистралния път север-юг, удряше тръните с пръчка и се чувстваше страшно гладен когато чу зловещ тътен, който ставаше все по-силен — като сърце на великан, което ей-сега ще се пръсне от собствената си мощ. Минути по-късно каляските и барабанчиците и пазвантите навлязоха бавно и гръмотевично в бледата утринна светлина, разсичаща на места виолетовата сянка, падаща от дърветата върху пътя. Лъчите на изгрева осветиха медни орнаменти по лакирано дърво, които още зеленееха по краищата макар през нощта, на светлината на свещи, да бяха търкани и търкани от слугите.

Очевидно това беше траурна процесия за някакъв велик повелител и държавник!

Гръмотевично, кортежът се загуби в далечината.

Половин час по-късно Удрог се беше върнал в една градина, от която минути преди това бе откраднал сливи за закуска и попита фермера (който не го беше видял да краде от дърветата), какви са най-пресните новини. Беше избрал най-бедната и порутена от трите ферми в околността както за да закуси, така и за да получи информация. Фермерът беше почти такъв маргинал като Удрог; и това беше фермата, в която варваринът се чувстваше най-спокоен.

„Умрял някакъв голям министър, не видя ли кортежа?“ каза кльощавият селянин. „Умрял нататък, към Елламон. Може да са го заклали платени убийци на пътя — поне едно време все така умираха. Сигурно го карат на юг към Колхари. Айде сега изчезвай, нямам нищо за тебе!“

По-богат фермер може би би знаел повече, казал повече, бил по-щедър откъм храна и факти. Но това беше цепнатината, в която Удрог пътуваше и в която се чувстваше най-удобно.

И като се сети за репликата от снощи на единия търговец, Удрог помисли и стигна до извода, че едноокият не беше го лъгал. Наистина е бил имперски министър! И убийците наистина са били политически! Онова, което Удрог бе помислил за величава лудост в едноокия е било просто величието като такова!

И така Горгик Освободителя, Министърът на Нейно Величество и Спасителят на Народа беше мъртъв!

Предната вечер Удрог го бе видял убит покрай огъня.

Днес видя погребалната му процесия на пътя.

Разбира се, Удрог не беше толкова тъп та да каже на който и да е било, че е видял как Горгик (пътуващ предрешен като бандит) е бил убит — или да си признае, че ако ги види отново, би разпознал убийците. Във времена като сегашните такава информация като нищо можеше да те вкара в нечия тъмница. И все пак цялата тази история му беше по-скоро приятна, като да е имал скришна и рядка случка, която го е приобщила към големите заговори, управляващи света.

По-късно сутринта Удрог успя да измоли от един вестоносец да го сложи за известно разстояние на коня зад себе си, докато галопираше да разнася новината. Приятен и общителен човек, вестоносецът би разказал на Удрог точно кой и как е умрял, ако на варварина му бе хрумнало да пита. Но това не се случи. Все пак, целодневният галоп си беше голямо преживяване, макар доста изморително. Накрая вестоносецът му даде метална монета (с която момчето си плати обяд в следващото село) и го отпрати. Пък и бяха задминали кортежа, макар да не го бяха видяли, защото не галопираха по главния път. А процесията си следваше бавно пътя, спирайки по селца и градчета, за да могат по-любопитните да дойдат и отдадат последно уважение и да зяпат потните барабанчици, антуража на облечени в червено аристократи, докато малкото останали местни дворяни, или просто местните богаташи оседлаваха конете си и се присъединяваха към процесията.

Тази омотана версия за нещата Удрог беше взел със себе си, когато проникна да нощува в замъка.

Когато се пробуди в древната зала не бяха само звуците, огънят и голият мъж, клекнал до него, които го бяха поразили. Най-странното беше, че голият мъж твърдеше да е някой, когото Удрог бе видял убит до огъня си предната нощ; и после, на сутринта, бе видял погребалната процесия. Удрог бе убеден, че големият мъж го лъже.

Всички лъжат в полови ситуации. (Самият Удрог го правеше постоянно, при всяка възможност.) Този път поне лъжата, макар странна, изглеждаше безвредна, тъй като Удрог знаеше истината.

И това, общо взето, очертава объркването на Удрог. Но имаме още неща да споменем, за които момчето си беше съвсем наясно.

Когато, седнал покрай огъня, едноокият бандит твърдеше, че е Горгик Освободителя, още от самото начало Удрог видя признаци на лудост, на лъжа и на опасност — признаци толкова многочислени, че го бяха накарали да е нащрек и внимателен през цялото време — но после тези признаци той ги бе препрочел наново, докато го задминаваше кортежът, като знаци на власт, аристократизъм и величие.

Докато когато, покрай огъня на замъка този тук човек започна да твърди, че е Горгик Освободителя, Удрог не беше видял никакви такива знаци. Не беше забелязал никакви внезапни спирания на говоренето, никакви свръх-емоции, нито — внезапна загуба на убеденост. Странностите, които се случваха, принадлежаха изцяло на този замък и на тези камъни — макар Удрог да беше склонен да обяви целия елит на Неверион за напълно луд или поне невъзможно различен от него самия. Странностите го объркваха, но толкова много неща в света го объркваха; но това не бяха признаци на такъв вид опасност, която той да декодира, разбере и спрямо която да може да реагира и която да отклони.

И така, по начин по който едно дете в крайна сметка ще приеме съждение за нещо непознато, изказано от възрастен, който поне изглежда като да не е луд, така Удрог се опита да приеме онова, което чу.

По същия начин по който, ако нещо в този мъж бе накарало Удрог да се чувства застрашен или усъмнен никакви рационални доводи нямаше да могат да го накарат да си промени изводите, маниерите и поведението на мъжа бяха накарали Удрог да се почувства закрилян и осигурен против всички противоречия на света около него; и нищо не тласна момчето към онази подготовка за бягство, или поне към онова укротяване на желанието, което би трябвало да се случи, защото варварчето знаеше истината за Горгик и знаеше, че го лъжат.

Удрог вече бе следвал сексуалните си настроения в много ситуации, които биха били достатъчно странни за да ни откажат нас с вас, при нашата по-зряла възраст и нашата житейска мъдрост.

И в този случай той си последва мимолетните полови желания.

И получи така желания нашийник.

Но сега, с нетърпението на дете, искаше нещата да се започнат и да се започнат бързо. Перспективата за още разговори само вкарваше в ситуацията още едно противоречие.

Удрог лежеше до големия мъж, и слушаше разказа с нетърпение но и смълчан, но само защото Горгик беше по-голям и по-силен от него макар, поне за момента, не негов пълновластен господар.

(обратно)

4

Лежаха върху рунтавата наметка, момчето с робския нашийник и мъжът до него, и гледаха гредите на тавана които огънят, ставащ все по-нисък, осветяваше все по-слабо.

"Странно: мъжът, чийто труп носят към този град и в момента, и към чието погребение утре ще се присъединя пълен с уважение и почит беше по едно време най-големият ми враг. Колко много пъти в ранните години, когато кръстосвах страната не кой-знае колко различен от всеки обикновен бандит, когато моите стратегии и тактики бяха пред провал поради невъзможността на моята кауза, неговото лице бе онова, което мечтаех да ударя, неговото сърце, което се надявах да изрежа от гърдите му, неговото тяло, което тръпнех да изтезавам до момента в който, мяукайки и хленчейки, той се смъкне надолу, надолу, надолу към смъртта си! Той вече беше министър, с цялата власт на род и традиция зад гърба си, подкрепящ именно онази институция, която аз се бях заклел да унищожа. Към момента, в който и аз бях поканен да стана министър бяхме имали вече дузина сблъсъци — някои хладни и рационални, а някои почти смъртоносни. Но сега, когато и аз се озовах в залата със собствен глас, влияние и политика като негов равен, този мой враг внезапно се оказа мой учител, мой критик, мой пример за подражание. Той беше огледалото, в което трябваше да се оглеждам за да знам, какво да правя. Само като се ровех из неговите стратегии можех да намеря онова, което станаха мои стратегии; защото той бе мъж — не мога да отричам — много по-умел от мен в държавничеството, дипломацията и управлението. Него трябваше да имитирам, за да постигна победа. Вече бях министър, човек заклел се да прекрати с политически средства онова, което не бях успял да прекратя с военна мощ.

"Щях да накарам Двора на Орлите, чрез Детето-Императрица, да прекрати робството в Неверион. Знаех, че това може да се направи. Но да го направя? В реалния свят на глад и жажда, на мъка и радост, на работа и отдих е трудно човек да си представи онези сложни плетеници от власт, които карат закона да се задвижи, които правят възможно неговото налагане, които правят възможно думите на Императрицата „Робството се прекратява в Неверион!“ да станат заповед, а не — мърморенето на някаква луда жена в мъглява ливада.

„За да се обуча на тези неща трябваше да се обърна към мъж, към министър и политик, който днес е мъртъв и който, въпреки цялото си умение и талант, тогава не беше известен — чиято неизвестност, всъщност, бе половината от мощта му.“

"Той ме мразеше.

"Аз го мразех…

"Странно е, Удрог, да почувстваш как пада ясната преграда между онова, което си ти самият и онова, срещу което си се борил винаги. Но за да изтръгна онова, което исках от него, аз трябваше да ставам все повече като него.

"Може би си чувал, Удрог, едно време бях роб. Когато Детето-Императрица взе властта родителите ми бяха заклани; мен ме хванаха и продадоха в обсидиановите мини на Императрицата, в планините на Фалта. Бях на твоята възраст, когато се намерих там — когато нашийника, който ти сложи за удоволствие, ми беше нахлузен и заключен. Е, мога да ти го кажа: полов интерес към такива нашийници вече имах от години — да речем, от пет-шест годишен. Гледах робите на баща си и чувствах влечение към тях, разбираш какво… Да, имам такива спомени. И ти ги имаш. От време на време се връщаме към тях, за да ги разплетем, сплетем наново и пак наново, защото от тези истории се състои нашият живот, а ние искаме да го направим по-разбираем. Но каквито и фасцинации, дори частични истини да съхраняват тези истории, колко полезни биха могли да бъдат всъщност за някой, който иска да разбере от какво се състои неговата или нейната свобода? Как можем да дефинираме Аза, когато говорим за време, когато Азът е бил прекалено млад за да разбира от дефиниране? Нека вместо това ти разкажа за зашеметеното и много уплашено момче което, десетилетие по-късно, беше вече наистина роб.

"Кой беше той?

"Как се получи така, че той стана някой друг?

"Баща ми беше започнал като прост моряк по бреговете на Неверион и стигна до главен вносител на пристанището Колхари. Майка ми беше започнала като носач на пазара и накрая беше солидна жена със собствен дом и без друга работа освен да се грижи за семейството и да надзирава варварското момиче, което идваше да готви и да чисти. И двамата, в добрите си времена, бяха стигнали живот, който бе далеч отвъд и най-смелите им детски мечти. И, след като това беше така, очакваха същото от мен. И, както бяха постигнали повече от други родители, така искаха от мен да постигна повече от тях. Повярвай ми, малко мъжленце от който никой никога не е очаквал нищо, подобни очаквания са тежък товар.

"Не го носих. По-точно: свалях го от раменете си всеки ден, в който тръгвах да се шляя из доковете и пазарищата на Колхари. Стоях толкова надалеч от товара си, колкото беше възможно: попаднах в лоша компания, бях джебчия един ден и уличен бияч на следващия. Да кажем, че криех товара зад всяка усмихната лъжа, която изричах със и без поводи. Младостта ме хвърли в един живот без трайна форма, освен ако тази форма не беше мързелът. Да, бях добродушен и дружелюбен; но само защото добродушието и дружелюбността са най-лесният начин да стигна до достойните за презрение цели, които бяха единствените, които си поставях докато се опитвах да избегна всичко, което би ми замирисало на отговорност. Само една усмивка, една шегичка, един безкористен (правех само такива като въпрос на принцип) жест на щедрост — това бе всичко, което ме отделяше от това, да стана автентичен негодник от типа, който десетилетие по-късно би пъхнал негодничеството си в някоя далавера (и би успял в нея), но само защото това би бил начинът като възрастен да продължи мързела от детството си. И все пак по силата на онези случайности които, в търсене на неизбежности, управниците наричат история, но ние които я живеем изобщо не разпознаваме като такава, когато бях на петнадесет животът ми внезапно направи рязък завой.

"Домът на Дракона бе победен.

"Домът на Орела се издигна към властта.

"Родителите ми бяха изклани. Смъртта на баща си видях. Смъртта на майка си, умираща в съседната стая, само чух.

"И ме замъкнаха, вече роб, във влажните и смрадливи дупки на планината Фалта.

"По време на първите си седмици в мините бях счупен на парчета, безчувствен, донякъде луд. Доколкото все още можех да мисля мислех за бягство. Но единствените бягства, които си представях, бяха магически, мистични — абсолютно непрактични и невъзможни: как си седим отпред, докато вечеряме пред бараките и изведнъж един от драконите, за които се говори че живеят по върховете на планината пикира върху нас и, докато всички останали пищят и се крият, аз скачам върху зеления люспест врат на чудовището, което ме отнася към някакви нови висини на светлина и слава. Или как някоя сутрин, докато ставам от мръсната слама, всеки когото видя — роб, затворник или пазвантин — ще се разпадне на прах, неспособен да понесе мощта на погледа ми; и така просто ще си тръгна от там, към един свят на вулканични удоволствия и радости. Или както си работя в калта и мокрите камъни, в тежкия въздух, смърдящ от червено мъждукащите факли по стените, ще започна да пълзя напред и надолу, по някакъв таен проход, ставащ все по-тесен и по-тесен; докато след часове, дни и седмици пълзене по гръб, някак внезапно изпълзявам на слънчева светлина, на някаква ливада, в ранна прохладна есен, в някаква страна с напълно обърната ценностна система, в която моят нашийник е символ на най-висшата и недостижима за никой друг свобода.

"Обаче екстравагантността на тези фантазии беше балансирана — всъщност натоварена, пречупвана и връзвана — от онова, което беше упоено, умъртвено и почти убито при моето арестуване. Всичко онова, което би могло да позволи на мисълта да стане дума, на идеята да стане действие и на един план да стане практика беше в шок, замаяно, замръзнало. Можех да направя истински план за бягство, или да направя каквото и да е движение за неговото изпълнение точно толкова, колкото можех да речем да литна в небето, да убивам с поглед или да пропълзя под цяла планина. Всякаква възможност за практика беше, поради случайното ми арестуване, убита. И какво виждаха тия около мен, пазванти, старшини и роби, когато ме погледнеха? След първите няколко месеца, когато започнах да излизам от шока, онова, което те виждаха бе един добродушен шестнадесетгодишен пич, който от време на време би излъгал или откраднал за да си услади малко живота, и в същото време би направил някакъв жест на доброта, съвършено случаен и безкористен, към роб или пазач. (Един такъв жест — бях свил храна от един тлъст пазач, за да я дам на едно току-що заробено момче — доведе до всеобщ бой, от който си нося този белег на лицето. Докато всеки се биеше с всеки един пазач хвърли по мен кирка; острата й част ме цапна по челото и разкъса бузата надолу. А исках да помогна на момчето, защото то ме забавляваше в едно място където много малко неща могат да те накарат да се усмихнеш. А си изядох боя от пазачите, защото те вече бяха решили, че ако момчето може да забавлява, значи може да се превърне и във фокус на някакъв бунт; и всички, които си общуваха с него, бяха вече под наблюдение. Тук има скрит урок: че когато си обект на потисничество, всеки твой акт, дори спонтанните жестове, трябва не само да са, но и да изглеждат случайни, безцелни, мимолетни — така че да не последва отмъщение върху онези, на които си помогнал. Впоследствие момчето беше преместено в на-ужасяващата и убийствена част на мината.) Но всъщност всичките ми действия, както и да са интерпретирани, бяха правени с единствената цел малко да отпуснат напрежението и дискомфорта на момента; бях прекалено пречупен, за да мога да си давам сметка за онова свързване между различните моменти, което поражда историята и която, каквото и да говорят нашите управници, не е никога неизбежна: тя е договорна. И през цялото това време, макар от време на време да правих и жестове на безсмислена жестокост, нямаше и намек за бунт. Онова, което може да се бунтува, бе на практика убито в мен; и целият ми труд, всичките ми шеги, всичките ми закачки с хората около мен — това беше просто един навик, който беше останал от предишния ми живот; един навик който само имитираше определена жизнерадостност, докато Азът който дава смисъл на живота беше изхвърлен от моето тяло. Онова, което виждаха, казвам ти Удрог, бе идеалният роб. Те виждаха това тъй като по време на върховата си свобода, докато скитах по доковете на Колхари и ходих по нейните улици, бях вече толкова близо до онази деградация, която всяка политическа власт иска да постигне в своите поданици, че новото ми състояние (моите господари искаха от мен да вярвам, за да ме контролират; и аз исках да вярвам, за да надживея техния контрол) всъщност не беше кой-знае колко различно.

"За какво съм си мислил по онова време?

"Не бях се разпаднал. Бях си цял. Само обстоятелствата се бяха променили.

"Ха!

"Май беше към три месеца след първата годишнина от арестуването ми, когато повелителите дойдоха в мината. Може да е било шест месеца по-рано, или по-късно.

"Онова, което всъщност помня, е това:

"Един следобед дъждът ни извади от наводнените мини един час по-рано от обичайното. Облаци с цвета на слонова кост бяха се натрупали по върховете на планината. Боровете по края на поляната бяха станали черни като парчетата, които измъквахме от обсидиановите мини. На запад светът бе омацан с червена мед, докато вечерта раздираше небето до кръв. Като прекосявах, стъпвайки по килим от паднали листа, двора на бараките, поспрях се да се огледам в една от локвите, която се свързваше с останалите като със сребърна панделка, опъната върху черната земя и докато водната повърхност повръщаше обратно кървавия край на деня — един от бригадирите изрева: "Ей, ти там! Искам те веднага в южните бараки! И тебе — да тебе също!

"Крайно объркан, хукнах към посоченото място заедно с други половин дузина, които бяха подбрани по същия начин сред уморените мъже, излизащи от мината.

"Скупчихме се около южните бараки: двама носеха кожени набедреници, а останалите бяха голи. Всички бяха мръсни: омацани до веждите. Всички бяхме с металните нашийници. Но вече беше ясно, че сме подбрани сред останалите защото бяхме най-големите, най-силните, най-представителните мъже в мината. А и седмината бяхме на почти детска възраст още. Дойде един пазач, псувайки ни накуп; и миг по-късно едни непознати войници, с копия и щитове, изникнаха отнякъде. (Погледнахме ги, после пак се вторачихме в локвите.) Някой даде заповед за тръгване и — с войниците по четирите ъгъла на нашата групичка — потеглихме през дърветата и храсталака, надолу по един склон с високи треви, които шибаха нашите бедра като мокри камшици за да превърнат прахоляка по тях в бразди от кал.

"Бяхме минали половин миля когато видях, до една горичка отсреща, яки коне вързани за едни каляски, а войници разхождаха едни други коне, стъпващи високо и благородно, из поляната. Въоръжени с копия и щитове, дузина имперски гвардейци се мотаеха наоколо. Около една от каляските някакви мъже издигаха голяма синя палатка с бродирани краища. За секунда мернах богаташка червена наметка (която мина през просташките кожени такива на останалите), бродирана с толкова много метали и лъскави камъни, че в първия момент си помислих да не би сред всички тези военни да се е намърдала циркаджийска трупа като онези, които от време на време бях засичал по площадите на Колхари да имитират барони и дукеси.

"Някой викна да спрем.

"Застанах на трева, която беше вече отъпкана и размазана в калта. Бях забравил за пазача си и не видях високия мъж, който се примъкна от едната ни страна, докато той не извика на висок глас, минаващ над нас все едно не съществувахме: „Добре. Ще ги поемем ние оттук нататък. Не ни трябвате повече. Оставете ги тук и се връщайте в бараките.“ Мъжът беше висок, кафеникав и стоеше уверено върху мокрия наклон. Огледах сандалите му, бродирания железен колан и половината дузина гердани на различни държавни ордени, бронзови и медни, които висяха по блузата му. Наметката му, обшита с кожа, бе се смъкнала към едното рамо. Това не беше някакъв циркаджия, който да имитира бароните както бяхме свикнали ние, плебеите, в Колхари. Това си беше истински аристократ! „Благодаря ти — в името на императрицата, чието царуване е величаво и милостиво.“ Повелителят вдигна ръка, за да докосне с гърба на юмрука челото си — този традиционен жест на уважение, който, както го правеше той, се превърна в един малък дразнител, който той обаче дори не усети.

„Да, сър!“ Пазачът, който ни беше довел, изглеждаше изумен и объркан едновременно. Беше квадратен и силен, с дебела долна устна, с малък кожен боздуган и дебела тояга вързана за кръста. Беше ми крал вечерята на три пъти, почти бе строшил тоягата в прасците ми на два пъти и се беше кикотил докато лежах, кървящ, след като оня пазач ме нацели с кирката по челото. Беше почти толкова мръсен колкото бяхме и ние. „Да, разбира се. Ще ви свършат работа, нали така, повелителю мой? Да, разбира се, каквото кажете сър. Да. Тръгвам. Благодаря, сър.“ И след това, като внезапно обзет от силен и болезнен спомен, фрасна челото с опакото на юмрука си: „Императрицата!“ И като се покланяше, оттегляйки се бос заднишком, си удряше челото отново и отново. „Да, императрицата, чието царуване…“ Спъна се и едва не падна. И се фрасна по челото пак. „Чието царуване е справедливо и щедро!“

"Високият повелител се усмихна. „Айде, хора, сега ще ви дам работа. Ще ми прислугвате на мен, също на повелителя Анурон и на граф Жю-Форси. Анурон е оня големия, дето се размотава нагоре-надолу целият в червено. Ето го там, виждате ли го? И ще служите на младшата лейди Есула, която пътува с нас, но се съмнявам, че ще я виждате твърде често. Но тя е причината да сте тук и ако заповяда нещо, веднага хуквате да го правите, разбрано?“ Засмя се и ни заведе в полевия лагер, който се беше вече оформил и ни предаде на старшията по лагер, който веднага ни намери работа да дърпаме въжета и разпъваме палатки, да разтоварваме карети и каруци, да се грижим за конете — макар за всичко това да си имаха достатъчно хора и войници. Но ние не питахме, а действахме, като се опитвахме да не се набиваме на очи защото бе ясно, че всички около нас знаят как се вършат тези неща много по-добре от нас. Объркани от внезапната промяна на нашия живот гледахме да не се питаме за нищо.

"Трябваше да минат години, за да започна да разбирам онази смесица от вина и фасцинация, с която повелителите на Неверион гледаха на своите роби — макар точно това да ме заливаше през целия оня следобед. Онова, което успях да науча през онзи ден бяха милиарди отделни малки факти за аристокрацията, която, по времето на моята свобода, никога не бях виждал толкова отблизо.

"Това беше денят, в който за пръв път чух идиотските прякори, с които се обръщаха един към друг като пародия или отричане на истинската власт, която имаха: червено облеченият повелител Анурон беше Пифълс (и Жълъдена глава зад гърба му дори когато другите лордове издаваха нареждания на слугите си). Граф Жю-Форси бе наричан Жабата от всички. Докато Пухчо (име, което чувах от време на време докато се мотаех покрай каретите) аз предположих, че принадлежи на невидимата младша лейди.

"Не се минаха и десет минути когато бях подложен на ония истерии, които са често срещано явление сред истински богатите: застанал в една група гвардейци и слуги, лорд Анурон започна да се върти наляво-надясно, размятайки полите на червеното си наметало, и викаше с все по-истеричен и изтъняващ глас: „Така ли? Мислите, че можете да ме доминирате? Мислите, че можете сами да се оправите? Не можете, да знаете! Мога да ви заместя във всеки миг с истински роби! И не си мислете, че няма! Вече съм си доставил седем! Затова внимавайте в картинката! Ще заповядам всеки от вас да бъде бит и бит и бит с камшици, докато не започне да бере душа! Не, няма да допусна да си правите, каквото искате! Няма!“ И после, треперещ — виждах го между гърбовете на двама гвардейци, този млад левент наистина беше на границата да се разплаче! — се обърна и напусна лагера.

„Страхувам се, че Пифълс“, високият повелител, който ни беше посрещнал, прошепна право в ухото ми, чак подскочих от изненада, „е доста напрегнат напоследък. Не му обръщай внимание, като е в такъв период. След време така ще свикнеш, че даже ще ти писне. Съжалявам.“ И после, докато примигвах след него, и той си отиде. Не знам, дали бях по-удивен от внезапната истерия на повелителя Анурон или от това, че току-що друг повелител разговаря с мен все едно, че съм някой, чието мнение е важно.

"В следващия час, като подслушвах ту гвардейците, ту слугите, или обменях бърза усмивка с някой от миньорите, или като подочувах случайно изтървани реплики от някой от повелителите, сглобих цялата история. Тя се оказа не по-малко романтична от всяко театрално представление, която бях виждал.

"Тримата повелители пътуваха от западната пустиня към източните брегове. Спирайки в имението на един барон няколко дни по-рано бяха разбрали, че неговата дъщеря, младшата лейди Есула, тръгва да пътува в същата посока. В онези времена на обирджии и други опасности по пътищата баронът искал да знае, дали повелителите биха благоволили да позволят нейната карета да се включи в техния керван? Целта на нейното пътуване било да си търси нов съпруг. В същност и повелителят Аурон, и граф Жю-Форси биха намерили семеен съюз с нея както почтен, така и печеливш.

"Разбира се, казали двамата, ще е чест за тях, добавили. Би било привилегия за тях да пътуват заедно с нея и й оказват закрила.

"Първите дни на пътуването станали арена на усилваща се конкуренция между двамата лордове, чиито семейни връзки ги правили приемливи съпрузи; и двамата се надпреварвали за нейното внимание, като правили все по-крайни и рисковани неща. И това била в крайна сметка причината седем силни роби да бъдат поръчани от мините, като част от забавленията, замислени за нейно височество макар още предния ден да било станало ясно, че самата тя била разбрала, че това странно поведение от тяхна страна е някакво налудничаво ухажване и предпочела да реагира, като се затворила в каретата си и не се показвала оттогава. Макар нейната карета да беше част от лагера, и в нея да влизаха и излизаха слуги („Нейно височество е добре, просто не иска да бъде обезпокоявана…“), никой не я беше виждал да се показва — което ожесточаваше още повече двамата съперници.

"Не знаех изобщо какъв тип забавление е замислено, в което да участваме. Докато ни намираха ту една, ту друга работа из лагера бях убеден, че просто се чудят какво да ни правят докато нейно височество не иска да участва в техните състезания. Стана ми толкова любопитно като на всички останали: какво ли все пак ставаше зад тежките завеси, целите в червено и златно, на тази затворена карета?

"Но от време на време имаше и други неща, които отвличаха това любопитство. Първото беше, че като минах веднъж зад паркираните карети, видях граф Жю-Форси да седи, пъхнал своите колене между неговите, с един миньор на име Намюк, който е бил хванат три години по-рано нейде из селските пътища на юга, от пътуващи робари. Графът пиеше от една дамаджана и вече беше пиян. „Трябва да ми дадеш да ти го пипна. Искам. Дай ми го, казвам ти. Ето, най-сетне. А, не, не можеш да протестираш сега. Ако много се дърпаш ще заповядам да ти го отрежат. Знаеш, че имам властта да направя това. Ама не разбирам, защо на вас всичките са ви толкова големи — дори на онези, които не сте били родени роби. Когато робарите тръгнат да правят хайки из пътищата, да не би това да е първото нещо, за което проверяват като ви хванат? Е, кажи ми сега, не ти ли е приятно като правя това? Трябва да кажеш да. Кажи ми «да». Това, което ти го правя, на мен много ми харесва дори като си го правя сам.“ Майтапът, разбира се, беше в това, че доста отдавна бях забелязал, докато работихме в мините, че Намюк е изцяло отвратен и напълно незаинтересуван от различните полови напасвания, които прави помежду си всяка голяма група мъже, на която са взели жените. Може би защото беше толкова силно момче бе успял изобщо да не участва в такива практики. (Колкото до мен, докато разбера, какви работи стават, бях вече точно в центъра им.) За да успееш да останеш встрани често се изисква да демонстрираш насилие. Обаче точно в тази ситуация това не беше възможно. Намюк ме погледна с угаснал поглед, в който нямаше нито учудване нито възмущение нито ужас нито отвращение. (Липсваха му предни зъби.) Беше просто празният поглед на истински шокираните хора. Пияният граф не ме забеляза изобщо. Страхувам се, че се ухилих, преди да се оттегля обратно зад една каруца. Имаше ли поне секунда, в която да му съчувствам? Странно, варварски, всъщност положението на Намюк ми се виждаше страшно смешно. Истинските ми мисли бяха за повелителите: значи това представляват хората, които инак се борят за ръката на младшата лейди. Цялата работа ми се видя като комедиен момент, който да разведри инак тежката драма, която се разгръщаше на поляната на полевия лагер.

"Следващата случка стана минути по-късно, когато се спрях за да подслушам високия повелител с наметката, обрамчена с кожи, който се беше облегнал на един от пилоните и бъбреше с адютанта си, който клечеше пред него, търсейки нещо в малък сак, отворен на земята. „Ама всъщност аз съм възмутен от това, което става — дето Пифълс и Жабата се състезават, за да се види всъщност кой е най-голямото говеждо лайно. И всичко това — за оная кльощрамба, дето се е затворила в каретата си — макар, като ги гледам двамата какви простотии правят, не й се учудвам. Ако бях на мястото на Пухчо щях да правя същото.“ Подслушвах и бях сигурен, че никой не ме вижда, както съм скрит зад една карета. Но ето че повелителят се обърна и ме включи в разговора: „Е, верно, сега трябва да се занимаваме и с тези отблъскващи тъпаци. Отвратително е! Това не е политиката на Нейно Величество и тия двамата знаят това. Я ела насам бе, ти там.“

"Тръгнах към него, наново изненадан от ставащото.

„Май си свършил последната работа, която са ти намерили. Я да ти намеря друга преди Жабата да се е вкопчил в теб с неговите мазни влажни пръстчета. Макар, като ти гледам раната на лицето…“ — по онова време раздраното от хвърлената по мен кирка, макар да го бях позабравил, още не се беше превърнало в белег, а си беше като едно дере, направено от червена плът, което разкъсваше бузата и челото ми, „…ако мръсотията не го спре, поне тази рана може да те спаси от неговите мокри удоволствия. Я сега иди и…“

"Намери ми работа.

"И аз, който таман си правих планове как да използвам интереса, който този повелител вече беше проявил към мен, се разкарах със същото изумено изражение на лицето като горкия Намюк. Аз мислех за друго: ето, човекът който толкова любезно ни бе посрещнал, чийто естествен аристократизъм бе напълно проникнал през всичките ми защити и който преди това бе разговарял с мен като с равен, изведнъж ме беше разкарал като следствие от някаква съвсем случайна приумица, в качеството ми на мръсен и грозен тъпак.

"Бях стигнал до средата на работата когато се чу заповед всички роби да се съберат в средата на поляната. Сега ли щяха да ни върнат в мините? Объркан, изтичах към полянката между каретите.

„Да, точно така, идвайте насам всичките.“ Лорд Анурон си беше свалил наметката. Останал по червена туника, размахваше ръце, от които се мятаха широки свободни ръкави. Беше голям, мечкоподобен мъж с остра черна коса, дебели ръце и рунтави бедра, които се показваха изпод червената бродерия на туниката. „Ето сега ще имаме нещо като малко състезание. Да видим, от какво сте направени. Ние си поръчахме седмината най-силни роби от мините — макар май да са ни пратили седмината най-млади, като гледам.“ Публиката, която вече се беше събрала наоколо, се засмя. „Няма значение. През цялото време ви наблюдавахме. Ето, ти.“ Направи ми знак да излеза по-отпред. „Изглеждаш като силно момче. Макар не толкова, като“ — огледа се отново — „ей ти, ела тука.“ Миньорът, който бе посочен, се казваше Врач. „Как се казваш, мой човек?“

„Ами… Врач ми викат, сър.“ Оглеждайки се тревожно, Врач направи неохотна крачка напред. „Врач ми е името.“

„Готов ли си да се бориш за свободата си?“

„Повелителю…?“

„Чу ме ясно. Честна борба до едно падане, между теб и мен. Как ти харесва предложението? Ако победиш, ще те закупя от мините, ще ти махна нашийника от врата и ще ти го подаря по случай новопридобитата ти свобода. Е, това е ако успееш да ме победиш, все пак…“

„Врач беше един от половината дузина миньори с които, понеже бяха толкова ужасно силни (а и бяха достатъчно луди), отдавна бях решил никога да не се сбивам. Беше на 24 и беше прекарал едно десетилетие в мините — и преди това е бил роб, само че на някаква фалирала хасиенда на запад, и после е бил препродаден за миньор. Неговото тежко тяло беше направено изцяло от ъгли, възли и тухлени блокчета, балансирано на грамадни, здрави, напукани нозе. Брадата му беше вече започнала да побелява, макар под мръсотията това по принцип да не се виждаше. Винаги беше тих и си стоеше сам. Бях се опитал да го заговоря няколко пъти, но без особен успех. Докато гледахме как Врач мига с набръчканите си клепачи върху зачервените очи, иззад една карета излезе Намюк. (Тъй като изобщо не беше най-силният сред нас никой не му обърна внимание.) Миг по-късно граф Жю-Форси и той излезе от там и застана на края на публиката с ръце скръстени на гърдите.

«А… ако загубя, сър?»“

"Кой, зададох си въпроса, е успял в тези последни няколко часа така да замая Врач?

„Е, тогава…“ Анурон разтвори ръце и се разсмя. Беше по-висок от Врач, по-тъмен и по-широк; но макар да бе силен, Врач просто бе очевидно направен от по-твърд материал; „е, тогава те връщаме обратно в мината. Това е. Нищо не губиш. Какъв ти е отговорът?“

„Тогава защо трябва да се бия с вас, повелителю? Защо просто не ме пратите сега обратно в мината?“

„Но, мой човек, тука искаме да видим малко спортни дейности!“ Повелителят се разсмя гръмко, изнервено. „Малко развлечение. Честна схватка, едно падане, свободата ти като награда. Само не ми казвай, че те е страх?“

„Така е, сър!“

„Но от какво?“ запита лорд Анурон; другите около нас, гвардейци и слуги, бяха започнали да се хилят.

„Ама нали ще ме убиете само да вдигна ръка срещу вас!“ изплю камъчето Врач. „Вие сте повелител. Аз съм роб. Не ми е позволено да се бия с вас. И ще ме убиете, ако имам това нахалство!“ Врач, сега го разбрах, беше просто парализиран от ужас. Аз също… Заключен в железния си нашийник Врач продължи: „Искате да се биете с мен за да впечатлите дамата, която се крие.“ Полянката, на която се развиваше действието, беше точно до каретата със спуснатите завеси. „Искате тя да ви види как побеждавате. Е, как тогава ще допуснете да загубите? Ако започне да изглежда, че ви причинявам болка или че побеждавам, някой от вашите хора веднага ще ме заколи! Знам това, сър!“

„Не, не, не!“ Повелителят бе започнал да губи самообладание. Дори посегна да откачи меча от колана си. „Ето, виждаш…“ хвърли меча, с колана и ножниците, към околните храсти. После изхлузи туниката си през глава и също я захвърли натам. „Ето, виждаш ли, мой човек? Равни сме. Аз съм толкова гол, колкото си ти.“

"Врач, макар роб който по принцип ходи гол, носеше нашийника около врата си. „Не, сър, моля ви. Не ме карайте да се бия с вас! Недейте…“

"Като се приведе в кръста, лорд Анурон направи крачка напред и ръката му полетя към брадата на Врач. „Хайде, хайде, мой човек. Бий се, казвам! Да не си страхливец?“ Шамароса и другата буза на Врач. „Айде де, пази се! Аз пък мислех, че това робите сте по-корави хора…“

"Врач се хвана за лицето, започна да се обръща като да избяга. И, през рамо: „Моля ви, сър…“

„Казвам ти да се биеш!“ Анурон настигна Врач.

"Врач опита да се измъкне странично и за малко не падна, така че му се наложи да се обърне и с хване за по-големия мъж, който го преследваше; и се хвана за него само колкото да не падне. И по този начин, може да се каже, започна тяхната схватка. Бях виждал Врач да просва немалко количество миньори в разните побоища из бараките. Но в този случай робът се биеше така, както бях виждал, много рядко, да се бият търговци от добри семейства, нападнати от хулигани: тъй като боят беше нещо, което те по принцип никога не бяха правили, и тъй като схватката бе отвъд всякакви представи за законност, и тъй като нямаха изобщо идеята, че техният нападател има скрити оръжия по цялото си тяло, или до какви нива на насилие е готов да стигне, то тези хора се биеха не да спасят себе си или дори да се отбраняват. Цялото им усилие отиваше в опит да спрат нападателя, в опит да се вкопчат в него и го държат докато се надяват че, ако съумеят да го държат достатъчно дълго, той ще дойде на себе си и ще прекрати хулиганстването. И тъй като така се биеха в един вид сън, като правило винаги губеха схватката — обикновено понасяйки сериозни наранявания, че и обир накрая. Врач се опитваше по същия начин да държи мечкоподобния Анурон, само и само аристократът да не успее да го удари сериозно.

"Застанал до мен, високият повелител започна да издава окуражителни викове. Гвардейците и пазачите на кервана (колко много мечове и копия виждах сред тях!) подхванаха викането. Аз — не.

"И Намюк стоеше притихнал.

"И останалите роби не издадоха и звук. Част от публиката викаше за Анурон и част за Врач, но аз не бих могъл, дори наградата да беше свобода и за седмина ни, да викам за Врач. По-скоро аз бях — и другите роби бяха така, убеден съм — там заедно с него, подхлъзвах се и се борих в калта; бяхме толкова уплашени, колкото беше и той, че при най-малката демонстрация на сила някой — гвардеец, пазач, войник — ще нахлуе и ще го заколи.

"С грамадна усмивка на лицето повелителят Анурон избута залитащия Врач от себе си и двамата застанаха един срещу друг, дишайки тежко. Врач с оглеждаше тревожно, като да търсеше накъде да избяга, когато Анурон се хвърли върху него, поваляйки го в една локва. Нейното огледало се счупи. Двамата се замятаха вътре, разхвърляйки покрай себе си отначало вода и после кал, ту единият отгоре, ту другият. Но през цялото време Врач просто се опитваше да удържа повелителя или да го махне от себе си, докато покритият с кал Анурон го биеше и ръгаше с юмрук, лакът и коляно.

"Войниците и слугите продължаваха да викат. (Какво, почудих се, означава едно падане? Анурон продължаваше да се бие.) Макар да бях започнал деня като на представление за живота и любовните авантюри на аристокрацията това, което виждах тук не беше подвластно на никакъв актьор или циркаджия: това бяха свободни аристократи, свободни да правят с нас онова, което си поискат. Бяха свободни да ни призоват и след това изгонят. Бяха свободни да си говорят с нас като с равни и бяха свободни в следващия миг да ни наричат отвратителни тъпаци. Бяха свободни да ни галят по какъвто си начин искат, и свободни да ни бият и осакатяват както си искат. Бяха свободни да ни обещаят на нас свобода и, те свободни, да ни наръгат с нож в черния дроб докато ние се радваме на обещаното. Ето това беше онова нещо, което бе замаяло Врач; беше замаяло и останалите шестима роби докато гледахме как Врач се опитва да се изправи, а Анурон го грабва за крака и завлича обратно за второ падане в калта. И аз знаех че каквато и да бе историята тук — за роба, който си спечелва свободата с едно падане или за повелителя, който доказва мъжествеността си през младшата дама — нито една от тези истории не беше в моя полза, нито от полза за който и да е друг с нашийник.

"Двамата продължаваха борбата.

"И в калта на това разбунтувано огледало вече не можех да видя ни облак, ни клон от дърво.

"И тогава се отвори вратата на каретата на лейди Есула. Навеждайки се в кръста, една слугиня погледна какво става, после се мушна обратно, а после избута напред нещо: красива изписана кутия падна с плясък в калта. Слаба, тъмна жена с къса черна коса, раздалечени очи и в бяла роба до глезените излезе и стъпи внимателно върху кутията като на пиедестал.

"Погледна внимателно борещите се.

"Лорд Анурон сигурно я беше видял. Може би затова бе отпуснал хватката си, Врач успя да се измъкне и да избяга през калта на четири крака докато, на около три метра от локвата, успя да се изправи. Врач също се обърна към жената, облепен с кал от ходилата до върха на главата си. Като мигаше на парцали се опита да се отдалечи на една крачка.

"Лорд Анурон се изправи, отправи непохватен поклон към дамата и се захили през калта по лицето си. Обърна се срещу Врач, който стоеше замаян и местеше поглед от дамата към аристократа и обратно. Анурон си пое дълбоко дъх. И после се метна напред. Онова, което направи след това бе да вдигне високо коляното си и го забие със страшна сила между краката на Врач като същевременно стовари двата си юмрука, като едни камъни, върху раменете на роба. Миньорът подскочи нагоре достатъчно, за да се чуе как ходилата му излизат с примляскване от калта, изръмжа едно „Ъхххххххххххххххх…“ и падна в кишата, с две ръце между краката. Остана да лежи там, а онова „ъхххххххххх…“ продължи да се чува. И продължи. И продължи.

"Гвардейци и слуги аплодираха.

„…ъххххххххххххххххх…“

"И продължи.

(обратно)

5

"Като дишаше тежки и се хилеше победно лорд Анурон огледа своята публика. Сигурно това е било падането, за което ставаше дума, защото той направи още един сдържан поклон на дамата: „Видяхте ли?“ извика над шума от аплодисментите и помежду спазмите на тежкото си дишане. „Победих, Пухчо, аз победих… Е това последното беше един номер който знам от баща си… Всеки път сработва! Мога да те науча на този номер, ако искаш…? Казвам ти, в тия смутни времена не е лоша идея жените да се понаучат да се бият!“

"Докато гвардейците и слугите се отдалечаваха граф Жю-Форси мина напред и застана над Врач. Бавно се наведе, хвана го за рамото и внимателно го погледна.

"Младшата лейди слезе от своя пиедестал, премина през кишата и калта и клекна до тях, роклята й вече омазана в кал.

"Облечен отново в своята наметка с кожа по краищата, високият повелител се присъедини към тях. Стенанието на Врач се промъкваше помежду тях. Не чувах какво си говорят, но от тревогата в шепота разбрах, че обсъждат падналия миньор.

"Бях удивен.

"И лорд Анурон бе удивен.

"Все още възбуден от своята победа той отиде да види какво правят останалите и каза мирно: „Знаех, че ако веднъж се започне, Пухчо, ти ще излезеш. Хайде сега трябва да ми кажеш: как ти се видя последният ми номер, с който го свалих?“

"Лейди Есула го изгледа отдолу нагоре, докато беше коленичила върху калната земя. „Пифълс…“ Гласът й бе едновременно въздишка и лед, „можеш ли, поне заради мен и заради почтението, което дължиш на баща ми, да направиш някакво усилие да бъдеш поне малко по-малко досаден? Иначе просто не знам какво ще направя!“

„Досаден…?“ Лорд Анурон чак направи крачка назад. „Досаден…!“ Лицето му се изкриви от същото ядно сърдене, което вече бе демонстрирал пред своята прислуга. Но все пак се обърна и, с калта все още върху него (примесена с малко кръв, особено на рамото и бедрото) закрачи, този път гол, през лагера по посока на боровете около поляната.

"Тримата аристократи отново се обърнаха към Врач. Сега ни привикаха останалите шестима: ние какво мислим за неговото състояние? Изобщо не помня какво сме измучали като отговор. Лейди Есула изпрати слуги за пешкири и за вода и, както беше наведена, избърса калта от лицето и гърдите на Врач. Въпреки своето пияно състояние (може би то беше предназначено само за Намюк) граф Жю-Форси извика на някой да изтича до неговата палатка и да донесе бронзовата гарафа — имало вътре мощен, макар опасен илач, без който той не пътувал никога. Най-малкото щял да облекчи болката на миньора. (Макар да трябваше цял час за да започне да действа, облекчи я.) Донесоха и носилка. Граф Жю-Форси пое единия край и заповяда на един войник да вземе другия. (Не мислех, че дребният граф има силата да се справи с това и направих крачка за да поема носилката от него. Но, макар още да миришеше на пиене, той ми помаха да се откажа; и всъщност се справи много добре.) Докато носилката минаваше покрай нас, високият повелител стоеше с ръка на рамото на Лейди Естула и двамата разговаряха тихо, току с грижа за Врач, току със зле прикрит гняв към Жълъдовата глава.

"Лейди Естула изпрати трима слуги да направят едно легло от пейки за Врач до страничния вход на голямата палатка. Все поглеждахме натам, откъдето започнаха да изнасят матраци и одеала и възглавници — никой от нас, разбираш ли, не спеше на нещо повече от сено и земя в бараките. Да, щеше да бъде най-добре за останалите да се върнат в мините още тази вечер. Наистина, повелителите просто не знаеха как да ни се извинят — на всички ни! Намюк и аз щяхме да останем в лагера да помагаме на Врач да си тръгне сутринта, тъй като той очевидно не бе в състояние да се върне тази вечер. Един войник щеше да заведе останалите до мините още тази вечер и там да обясни, защо ние липсваме. Двамата не бивало да се тревожим. Всичко щяло да бъде уредено. Другите си тръгнаха, докато Намюк и аз бяхме инструктирани да се настаним дотолкова удобно за нощувка, доколкото позволяваха условията, тук някъде зад главната палатка, където замаяният Врач вече беше легнал. Беше дошъл часът за вечеря и към мен и Намюк се затътри поток от слуги, които носиха (така поне ми изглеждаше) към дузина удивителни блюда, повече от половината от които ни беше страх да вкусим, защото не знаехме, какво са. Въпреки това онези, които ядохме, съставляваха най-вкусното и богато нещо, което някога бяхме вкусвали, не само в мините но и що се отнася до мен — и в моя дом в Колхари. Периодичният стон на Врач, идващ откъм гърбовете ни, се смесваше със звуците от нашето ядене и със сноването наоколо на войници и слуги, влизащи и излизащи от голямата палатка на повелителите.

"Докато синьото на небето ставаше все по-тъмно, високият повелител дойде при нас.

"Искаше да огледа Врач.

"Беше си донесъл и чинията и, след ново изследване на наранения роб (който сега беше поне донякъде в съзнание и мърмореше някакви думи), седна до нас да си дояде вечерята. Заповяда да бъде донесена малка паница бульон и постави главата на Врач в скута си, за да успее да вкара няколко лъжици в устата му. За пръв път от схватката Врач успя да се усмихне — и после повърна върху скута и крака на повелителя.

"Винаги гнуслив, Намюк се изстреля от ъгъла на леглото. Но повелителят само нареди да донесат още пешкири, за да почисти Врач и себе си. След това, като настани миньора по възможно най-удобния начин върху още донесени възглавници и одеала, седна до мен на леглото да си довърши вечерята. (Намюк довърши неговата като клечеше на земята и държеше чинията си между пръстите на краката.) От паметта ми изплува начинът, по който майка ми се грижеше за мен по време на детските ми болести. В мините никой не получаваше такова отношение. Болен или наранен миньор просто беше преместван на по-лека работа. А ако болежката му бе такава, че да го държи повече от два-три дена, често го отвеждаха някъде и го оставяха да умре от глад — в случай, че на пазачите не им писваше от неговите молби за храна и не го убиваха преди това с нож в гърлото.

"Високият повелител — все още не знаех името му и не помнех да съм чувал Жабата или Пухчо да са го наричали някак — остана да говори с нас, да ни разпитва за живота ни в мините, за живота ни преди мините. Разказа ни, че макар на времето неговите родители да са притежавали много, наистина много роби и макар да има детски спомени да ги е виждал да работят по полето, императрицата не харесвала тази институция и, макар покупко-продажбата на роби да бе още легална, когато неговото семейство мигрирало на север баща му продал или освободил всичките си роби. За всичките четирима повелители в този керван, оказа се, включително за лорд Анурон, господство от типа, на което бяхме станали свидетели през този ден, всъщност било детски спомени, а не — реалността на възрастния. (По-късно през нощта си дадох сметка, че макар императрицата да притежаваше различни предприятия, на които работеха само роби, като тука мините на север и каменоломните на юга, всъщност в двореца роби не се ползваха.) Неговото любопитство към нас и нашия живот беше толкова искрено, колкото и загрижеността му за Врач и, докато нощта минаваше а ние продължавахме да говорим, всички ние, въпреки нашия дискомфорт от ситуацията, въпреки нашето недоверие, ставахме все по-открити и по-открити, все по-откровени и все по-откровени — без съмнение и той като нас. През тази нощ научих неща от Намюк и от Врач (който след известно време можеше да се включва в разговора), които никога нямаше да науча в мините — дори само поради това, че никога не би ми хрумнало да задавам въпросите, които задаваше високият повелител. Без съмнение те научиха подобни неща за мен и от мен. И трите роба вкупом научиха неща относно живота на един аристократ на Неверион, които объркваха, изумяваха, които изглеждаха толкова невероятни за нас, както всеки нощен сън изглежда в светлината на деня. О, не всичко, което научихме беше приятно. В един момент, когато Врач пак се беше умълчал, аз и Намюк тръгнахме да говорим за нашата свобода, нашето арестуване и за нашия живот преди мините. Високият повелител слушаше. Високият повелител се усмихваше. Но от епизодичното аристократично сключване на веждите, от едно-две аристократични примигвания на неразбиране и от няколко погледа на истинска празнота не след дълго Намюк, Врач и аз — и, накрая, самият повелител — започнахме да подозираме, че животът, който му описвахме е толкова под нивото на неговия комфорт, привилегии и власт; че горското село на Намюк, така както и моят дом на пристанището, бяха толкова здраво вързани в нещо, което за него бяха веригите на бедността и дребнавостта… е, както накрая той самият си призна пред нас, наклонен напред на коленете си с притеснена извинителна усмивка, той всъщност не можеше напълно да си представи разликата между такъв вид свобода и реалното робство; а и очевидно съвсем не беше наясно, как така едното състояние е за предпочитане пред другото и прие този факт (ако всъщност го прие) само защото ние твърдяхме това.

"И така приказвахме за тези неща известно време.

"Има един разказ, разправян от ново-освободени или сега-бунтуващи се роби за това, как като говориш с господар винаги има нещо, което криеш, винаги има някакво вътрешно ядро, което се държи в резерв и което никой господар не вижда, една тайна, която никой роб никога няма да покаже на който и да е повелител. Да, има много моменти на конфликт, бунт, враждебност, на обидно или наранително невежество, при които подобна резервираност наистина съществува. Но като универсално приложим принцип, струва ми се, това е просто още една измислица, която пътуващите артисти разказват, комуто и както и да върши може би работа. Вярно е, че в продължение на целия ден тези аристократи бяха ме насилвали мен, Намюк и Врач по общо взето всички начини, по които можеха. И въпреки всичко сега, когато един от тях се бе обърнал към нас да ни разкрие своята същност, която беше оформена като щедра и извънредно сложна в едно поле на привилегии, за които ние дори не можехме да се догаждаме, ти ми кажи, Удрог: какво имахме, което да можем да скрием? Не мога да говоря за Намюк и Врач. Но при всички положения аз нямах нищо; всичко ми беше взето още при арестуването. И така ние четирима — три роба и един повелител — продължавахме да си приказваме, невинно и честно, и при пълно невежество относно веригите, които ни държаха заедно, докато небето стана напълно черно и не повя хладният нощен вятър.

"Бяхме говорили повече от час, когато лорд Анурон излезе от голямата палатка, държейки пушеща факла. Вече беше чист. (В светлината на факлата новата му туника беше синя. Синя беше и наметката.) „Знаете ли какво,“ каза, „не е правилно това да си прекарваш цялото време тука с тия. Наистина не е правилно. Аз и Пухчо имахме един наистина дълъг разговор и стигнахме до съгласие; и трябва да си призная, че това ми вдигна един цял товар от плещите. Вие и тримата всъщност играхте много отвратителни роли. Повярвайте ми, изобщо не беше забавно. Но след моя разговор с Пухчо аз вече донякъде разбирам, сега, отговора на «защо». Е, и ти трябва да се опиташ да ме разбереш мен. Тия неща, дето ги върших последните три дни и които не ти харесваха, аз ги правех само защото си представях, че ще са ти забавни. Просто не знаех, какви са ти чувствата по тези неща. Наистина, толкова просто е. Пухчо не одобрява робството и тя като тебе; и, трябва да си призная, и аз започнах да разбирам защо тя прави така. Но именно поради причините, които тя ми обясняваше в последния час аз не разбирам, как можеш да прекарваш цялата нощ като седиш тука отвън и разговаряш с хора, които носят… нашийници! Само ме правиш мен да се чувствам виновен. (Ето, и ти вече изглеждаш по-добре, мой човек, нали така? Радвам се, че се възстановяваш. Ама наистина, макар да не победи, доста ме озори, добре се бореше. Трябва да се гордееш със себе си! Наистина. Ето, видя ли? Усмихна се!) Но на този фронт все пак Пухчо е по-човечна от тебе. Поне тя прекара последния час като се опитваше да ме вразуми мене. Но като си помисля, че някой, когото винаги съм уважавал, приятел от детинство, човек, който винаги съм смятал за повече от себе си — той да отхвърли отведнъж всички обществени отговорности и да излезе тук да бъбри с тези същества, оковани в нашийници, само и само да ме кара да се чувствам гузен и излишен… ама, това е детинско и отмъстително. Наистина. Ти вече направи каквото можеше за тях. (И Жабата вече три пъти го каза, че смята че вече прекаляваш и ставаш смешен!) Защо не влезеш вътре при нас, ние да ти кажем, колко възвишен те смятаме заради това, което правиш? Не се подигравам. Искам да ги оставиш и да си дойдеш при нас. Ама наистина, честно казано ти да седиш тука с тези… е, не мога да го приема. И не мисля че, ако я попиташ, и Пухчо ще го приеме.“

"Седях си там, бузите ми горяха и бях благодарен за тъмната нощ, за раните и белезите по лицето ми — за всичко, което би могло да ме прикрие: и не мога да ти кажа, дали бях засрамен заради себе си или заради повелителя.

"А той внимателно изслуша речта на Анурон. После бръкна в наметката си и извади нещо, което в светлината на факела не успях веднага да разпозная — не бях виждал такова нещо повече от година. Обърна се към Врач, посегна към врата на мигащия на парцали миньор и вкара късата метална пръчка в заключващия механизъм на нашийника, обърна пръчката и после рязко дръпна на различни страни двете части на нашийника. С една ръка под главата на Врач се обърна и, с жест на изумителна ярост запокити нашийника сред въжетата, които държаха входа на голямата палатка. Закачайки се в завесите на входа, нашийникът полетя навътре с такова издуване и вълнение на тъканите, че аз очаквах всякакви звуци отвътре да спрат. А когато не спряха някак си представих, че пред такава мощ нашийникът просто се е изпарил и изчезнал от света!

"Той посегна към мен, пое покритото ми с белези лице в ръцете си и вдигна брадичката ми нагоре. Леко потреперваше, докато ме пипаше. Усетих, как желязото на врата ми се разтегна и изчезна. И пак запрати нашийника към входа на палатката. И посегна към Намюк, който гледаше с широко зяпнала уста и след миг неговият нашийник хвърчеше подир другите два, с ключа останал вътре. С ръце на коленете си, погледна Анурон. Когато проговори, в гласа му имаше трепет, от който плътта ми потръпна така както тръпнеше вратът ми, освободен от желязото.

„Ето, сега не разговарям с хора в нашийници. Когато съм готов, Пифълс, ще влеза. Но не и преди това!“

"Лорд Анурон примигваше с плитките си очи под факлата. „Ама, вътре като им разкажа това, те просто няма да повярват…!“ Вдиша. Примигна. Опита се да измисли, какво още да каже. И когато го измисли, каза го с цялата студенина, която лейди Есула беше мобилизирала по-рано, докато говореше с него: „Бих желал да бъдеш… да се опиташ да бъдеш… по-малко досаден!“ Хвърли факлата на земята, където жълтият пламък се обедини с отражението си в локвата и, след като се претърколи веднъж, угасна. Закрачи обратно към голямата палатка.

"Може би онова, което историята за скришните роби ни казва е онова, което сега всички ние разбирахме, че крием един от друг. Макар повелителят да се опита да продължи разговора от там, където беше прекъснат, беше явно разстроен. Но сега пък Врач правеше най-големите усилия да „спаси вечерта“ (както някой от аристократите наоколо би казал). Искаше да разкаже за жестокото поведение на един пазач, който вече беше напуснал мините; и искаше да говори за нещо, което сестра му никога не е успяла да му каже докрай, тъй като нея също я продали преди да успее; и искаше да ни разкаже за ужасно смешното отмъщение, което успял веднъж да нанесе на надзирател, години преди Намюк или аз да се появим в мините, който надзирател се опитал да уреди бой между някакви други двама миньора, и за който бой той се сетил поради днешния.

"Наистина, Врач бърбореше като човек, който те убеждава да не го убиваш. Може би пък е било от илача.

"Високият повелител слушаше, кимаше и се усмихваше на правилните места. (И Намюк и аз също слушахме внимателно, не се чувствахме прекалено притеснени, за да се усмихваме.) И накрая негово повелителство се изправи, извини се че все пак е крайно време да се върне вътре и че се надява да го разбираме…?

"Да, дори Врач, мисля си, почувства някакво облекчение при това.

"Върна се, разбира се, след няколко минути, с още одеала и възглавници. Намюк и аз трябвало да легнем удобно докато спим под звездите. Ето там, малко по-нагоре, е по-сухо. Защо не легнем на онова място? Нощта беше ясна. Дъждът, засега, бе престанал. Той постоя малко, гледайки надолу към Врач, който беше заспал и хъркаше накъсано.

"И трябвало да отидем и го събудим, ако имало някаква промяна в състоянието на ранения миньор.

"И посочи към една палатка, на ъгъла на която бе закачен фенер. Там щял да спи. И ако имало каквато и да е промяна, да не сме се поколебали да го събудим.

"Всички лампи в голямата палатка бяха вече угасени. Небето бе покрито със звезди. Намюк и аз легнахме в нашите парцали и кожи до хъркащия Врач, поглеждайки към високия мъж, както крачеше към осветената си палатка. (Мислеше ли някой от нас, че както ни предстои да прекараме нощта без нашийници, можем да избягаме към свободата? Може би защото ни бяха доверили да се грижим за Врач, но мисля, че никой от нас не си представяше бягство.) Помня, че заспах.

"И помня как, когато часове по-късно се събудих в звездната нощ, за момент не бях сигурен, да не би да съм спал само няколко вдишвания.

"На леглото Врач стенеше. Одеалата бяха паднали и беше хладно. Врач стенеше с оня тъп, упорит стон, който бяхме чули след като лорд Анурон го беше свалил в калта. Слушах няколко минути. Звукът прекъсваше само с края на вдишването, и после почваше пак:

„Ъхххххххххх…“

"После се мяташе по леглото. Но когато го попитах — на три пъти — дали е добре — не ми отговори.

„Ъхххххххххх…“

"А Намюк хъркаше.

"Седнах.

"На другия край на поляната лампата още осветляваше палатката на високия повелител. Той беше ни казал да го разбудим… Като се почудвах, дали да го обезпокоявам, отметнах одеалото, изправих се и завих Врач с одеалото (който, без да се събуди, веднага го отметна и то падна на земята) и стъпих на студената земя. Тръгнах, гол, през поляната. Може би трябваше нещо да кажа още докато съм отвън палатката? Или да погледна и да видя, да не е заспал? Щом лампата гореше, сигурно още е буден… Освен ако не е заспал без да я угаси. Наистина ли би желал да го обезпокоявам? Обаче нищо повече от това, което вече ни беше сторил, не можеше да направи. Ама беше казал…

"Когато стигнах до завесата на входа леко я отдръпнах за да видя, какво става вътре.

"Онова, което видях вътре между сивите брезентови стени на палатката, осветено от лампата, поставена на ниска масичка, и до днес е с мен с такава яркост, каквато едва ли ще мога да ти предам, Удрог. Високият повелител стоеше край разхвърляното си легло; беше се обърнал на една страна, та не ме видя. Беше гол — гол като тебе, Удрог, или като мен. Държеше нещо и го гледаше с фасцинация която, през секундите докато наблюдавах, беше ясна както от неподвижността на тялото му, така и от онова, което можех да виждам от лицето му. Държеше един от железните нашийници, във всеки юмрук по един полуобръч. Дали наблюдавах цяла минута? (Може и да е било по-дълго!) Онова, което в края на краищата разбрах е, колко дълго той трябва да е стоял така преди да го видя. После — и когато той започна движението почувствах, как тялото ми се изпълва с възбуда, която показваше, че вече знаех, вече разбирах онова, което ти също би видял толкова ясно, ако беше на мое място — вдигна нашийника към врата си и заключи полуобръчите около него, без да си отделя ръцете от нашийника, като да бе уплашен че, щом веднъж го надене, няма да може да го махне отново. Разгадах това като полов жест изпълнен с такова напрежение, че аз самият се замаях и ставите ми омекнаха. Вече съм ти казал, Удрог, че моят собствен полов интерес към нашийника беше от толкова ранна възраст, колкото и твоят; и вече ти разказах за паузата…? Е, това предполагам е онова, което можем да кажем за желанието.

"Бях изцяло до, ако не вътре, в желанието.

"Пътуващите разказвачи приказват за страстта като за огън, който кара тялото да трепери, все едно е обковано в лед. Но не е огънят или ледът това, което описва желанието, а противоречието между двете. И затова може би трябва да продължим да я назоваваме пауза, процеп, цепнатина — една тишина която, макар да изглежда непреодолима и от двете страни е всъщност такава, че докато сме вътре в нея, тя заплашва да ни разпръсне на парченца и изглежда като нещо, от което никога няма да можем да избягаме.

"Внезапно той се извърна (може би дишането ми бе станало прекалено шумно), видя ме (може би ръцете ми, хванати за стените на палатката, бяха започнали да ги друсат със своето треперене) и се сепна. „Ти какво — ти защо…?“

"Изненадан, аз се сепнах толкова, колкото и той. (Е, сега наистина просто друсах цялата палатка. И досега съм изненадан, как тя не падна върху нас в този момент!) „Миньорът…“ измучах, като оставих завесата най-сетна да падне зад гърба ми. „Врач — той пак издава оня звук… и аз не знаех, какво му става…“

„Е, и какво очакваш аз да направя!“ Отвърна той, като сваляше нашийника от врата си. „А, да — разбира се. Казах то ако има нещо да дойдеш…“ И това бе моментът, като си помисля, в който той наистина ме видя.

"И двамата бяхме голи.

"И двамата бяхме мъже.

"Бях го вече видял; и той знаеше, че съм го видял. Сега ме видя той; и от онова, което видя, той разбра за мен точно онова, което аз вече бях разбрал за него.

"Погледа още миг. Не бих могъл да скрия моята реакция към него както той не би могъл да отрече своята реакция към нашийника.

"След време аз пак захванах: „Врач, той пак издава оня звук. Отново. И вие казахте… Май е по-добре да дойдете да го видите.“

"Той пое шумно въздух. „Добре. Може би така трябва.“ Отново вдиша дълбоко. И погледна надолу към нашийника в ръката си. „Но си мисля, че е време пак да наденете тези — за утрешния ден. Когато ще ви върнат в мините.“ Кратко се засмя. Не беше добра закачка от негова страна, но макар много да ми се искаше да мога да се засмея с него, не го направих. Той дойде до мен, вдигна желязото и го затвори около врата ми. Ключалката щракна. И точно както аз бях разпознал сексуалността в това, как той си го беше сложил около своя врат, така знаех че, макар желанието още да се въртеше из неговото тяло и да се препъваше из моето, този точно жест беше толкова празен откъм сексуалност колкото изобщо е възможно за някой човешки жест да бъде. Беше само един уплашен мъж, закопчаващ наново един роб, когото бе пуснал, за малко и неразумно, да си играе на свободен.

"Бях нарекъл разговора помежду четиримата ни по-рано през нощта като „честен“. Смятам, че беше така. Но докато говорехме нямаше и дума за тези неща, които току-що бяха станали, нито от негова страна, нито от моя. И макар да бях тогава тайничко се присмивал над това, как граф Жю-Форси бе насилил Намюк, сега бях напълни изненадан от внезапното разбиране за разпространението на тази споделена перверзия която, тази нощ, нямаше да споделим.

„И сега,“ каза той, „хайде да отидем да видим какво прави нашият човек.“ Вдигна лампата. Другите два нашийника бяха на леглото. Взе и тях. И после, без наметка, риза или туника, мина покрай мен и излезе.

"Последвах го от палатката през студената земя.

"До голямата палатка, под вдигнатата лампа, видях как Врач се е свил, пак без одеало, с ръце пъхнати дълбоко между коленете, които бяха вдигнати до брадичката му. Очите му бяха затворени. Дишаше начесто и остро.

„Я подръж малко лампата.“

"Докато я поемах, голият повелител се наведе за да надене нашийника на Врач. Миньорът издаде звук като на давещ се — пак се сепнах. Но, като да отговаряше на моите мисли, високият повелител каза: „Той… още диша.“ Изправи се. „Нали ще го завиеш?“ И докато отново завивах Врач с едно от одеалата той отиде до мястото, където хъркаше Намюк, наведе се и закачи третия нашийник на спящото момче — който изрече три неразбираеми думи, обърна се в одеалото си и продължи да хърка.

"Пак дойде при мен. За момент се поколеба; и докато отново ме гледаше усетих, как и двамата се плъзваме обратно към половото. Стояхме, голи, един пред друг както Анурон, гол, бе стоял пред голия Врач. И знаех, че ако беше казал каквото и да е аз, макар наново окован в нашийника, щях да кажа да. И сега вече подозирам че, ако аз бях проговорил, въпреки моята мръсотия, въпреки моя белег, въпреки всяко нещо и всичко онова, което го караше да ме мисли за отвратителен, и той щеше да каже, колкото и колебливо, колкото и с наведени очи, същото.

"Не проговорих.

"Той не проговори.

"Онова, което бяхме видяли — която бяхме разпознали — взе още бе встрани от думите.

"Взе лампата от мен, погледна отново Врач — „Ще видим как е сутринта. Лека нощ засега.“ Обърна се и тръгна обратно към своята палатка. Но това трябва да ти кажа: сега вече имахме работа със съвсем различно момче, което си лягаше обратно в дрипите от онова момче, което беше легнало в същите дрипи няколко часа по-рано. Сега бях пълен с коварни планове, схеми и идеи: Дали да отида при него и, както е заспал, да му открадна ключа? От друга страна обаче не знаех, къде го държи. Да се вдигна и тръгна нанякъде, с нашийника на врата ми? Да, ама по пътищата има и войници, и робари. Обаче как, веднъж върнат обратно, изобщо можех да се спася от мините? И ако не задействах нито един от тези планове нито онази нощ, нито в месеците след нея, това беше заради страха от истински възмездие — толкова истинско, колкото и плановете, които правех. Но някак в онзи момент, в който ние двамата, роб и господар, се бяхме погледнали, моята същност ми беше върната. О, разбира се не от онзи клет, уплашен мъж! Онова, което се беше върнало при мен бе не по-значимо от случайната конфигурация на мъгла върху утринна ливада, която ни помага да разпознаем, за един миг, очертанията на някакъв въображаем дракон така че, завинаги след това, в нашето въображение можем да яздим дракона натам, накъдето си искаме.

"Но сега вече бях видял още една допълнителна страна на играта на свобода и власт, която ми помогна, по начин, по който не бе възможно вече цяла година, да желая, да искам, да мечтая. Винаги бях знаел, че господарите от Неверион могат да отключат нашийника върху врата ми или отново да го поставят там. Онова, което не бях знаел бе, че те могат да поставят нашийника на собствените си вратове и след това да го махат. Сега желаех да притежавам тази бъдеща свобода, тази допълнителна власт, която бях видял в палатката на господаря: колкото и мъгляво да бе това желание, колкото и неясно, в мига, в който заспивах аз знаех, че не бих бил удовлетворен преди момента, в който завладея тази свобода и власт за мен, макар да знаех още тогава, че ще се наложи да дам свобода на всеки роб в Неверион, преди да мога истински да притежавам тази именно власт.

"На следващата сутрин, когато се събудихме, и четиримата аристократи, заедно с прислугата си, бяха станали за да ни видят.

"И как бе Врач днес?

"Ами в светлината на утрото бе ясно: неговите тестиси бяха виолетово-черни на цвят и по огромен начин подути — както беше цялата долна част на корема му. Факлата на Анурон лежеше на тревата, обгорена в края си. Макар Врач да можеше да стои на един крак, другият по никакъв начин не можеше да поема никаква тежест. Болеше го и това очевидно го тревожеше, макар той да носеше този товар много добре.

"Пифълс предложи: може би още една порция от болкоубиеца на Жабата? И така дадоха на Врач да пийне доста голяма глътка от него. И после нямаше какво друго да направят, освен да ни върнат обратно. Керванът трябваше да продължи по пътя си. Намюк и аз поехме Врач, ръцете му около нашите рамене. Лайди Есула ни изпрати и войник за компания.

"Високият повелител ни пожела всичко най-добро.

"По време на цялото това приготовление никой от нас не спомена че, отново, нашийниците ни си бяха по местата.

"Да изминеш дори половин миля с човек, който ползва само един крак, никак не е лесно. Няколко пъти войниците ни заместваха, когато аз и Намюк съвсем се уморявахме. На три пъти Врач ни помоли да го оставим сам в храстите за малки. Когато, на третия път, ни повика да го вземем отново, дишаше тежко и ни гледаше с тревожна усмивка, която стана на гримаса, когато наново поставихме ръцете му на раменете си. „Да знаете, чувството е все едно да умирам да се изпикая.“ Изпъшка като го поехме. „Ама не мога да изкарам нищо повече от няколко капки.“

"Като стигнахме до бараките аз и Намюк отидохме направо към забоя да си вършим работата докато пазачите се заеха с Врач. Мисля си че, тъй като беше вече бил в мините от десет години, и бе винаги добър миньор, на него му позволиха да лежи болен.

"Същата вечер, по време на вечерята и после в нощта, чувахме стенанията му — накрая станаха викове — да излизат от съседната барака.

"Дори капките бяха спрели.

"Него нямаше нужда да го убиват.

"Две нощи след това той умря.

"На сутринта видях как го изнасят. Макар да бе мъртъв само няколко часа, коремът му бе подут като на едномесечен труп.

"Толкова често съм си мислил за това. Може би така би станала по-добра история за разказване от пътуващите актьори: че, видите ли, моят гняв, моето негодувание от убийството на Врач ме е накарало да се втурна към свободата, към моето освобождение и към освобождението на всички роби в Неверион след това. И това понякога съм го разказвал: ту на някакви хора, ту на себе си. Както всеки роб съм пълен с истории. И някои съм ги разказвал толкова често, че вече знам каква точно порция истина има в тях. Винаги има много реалност в тези неща. Но историята, която не разказвам често, но за която мисля непрестанно е именно историята на нощта, в която никой от нас не знаеше (или поне аз не знаех), че Врач ще умре; когато, поради случайно поглеждане през завесата на една палатка аз спечелих себе си, онова себе си, което търси истината, онова себе си което, докато търси истината, от време на време се омотава в лъжи, грешки и заблуди, както и в гняв и гордост — онова себе си, което в крайна сметка разказва истории.

"Но все по-често, сега, когато моята цел е вече постигната, аз размишлявам върху парадокса, че човек не може да посегне към нещо преди да има с какво да посегне. Онази нощ в палатката, когато бях видял моите страсти в повелителя знаех, че съм различен от другите роби: и с това знание мен ме заля разбирането за безкрайното количество начини, по които аз и всичките роби, които познавах, въпреки всичките си различности, бяхме подчинени на едно и също потисничество. Онази нощ в палатката, когато бях разпознал, че аз, робът и той, господарят, можехме да виждаме един в друг една и съща форма на желание, започна да ме залива разбирането, докато преповтарях нощния разговор, в който бях обосновал единосъщността на роба и господаря, за безкрайните начини по които повелителят и аз бяхме различни във всеки аспект: класа, история, състояние — и във всяко друго мерило, което обществото можеше да ни наложи.

„Исках неговата власт, Удрог. Исках я отчаяно. И като разбрах, какво искам, се събудих за истинското си аз: че онова, което искам е властта да свалям нашийника от потиснатите, включително от себе си. Но аз знаех, поне за мене си, че властта да махнеш нашийника бе изцяло обвързана с властта да го сложиш пак там тогава, когато си поискаш. И, искайки това, аз познах, за първи път откак ме бяха докарали в мините — за пръв път в живота си — онова «аз», което ми бе отричано.“

Огънят пропукваше известно време.

Удрог, който слушаше тази история на вълни от интерес, последвани от вълни на скука, бе се поразмърдал, като си бе чул името. Неподвижен и мълчалив толкова време, сега си позволи коментар: „Оня повелител, като си е турил нашийника на неговия врат, те е освободил да си го сложиш и на твоя…“

„По никой начин нито той, нито неговият жест не ме освободиха!“ Горгик погледна остро момчето, което се отърка в него, въздъхна и полегна наново, макар съдейки по потръпването на рамото му и някакво движение на устата, то може би си разказваше някаква история и на себе си в момента, в който Горгик обяви: „как би могъл то да ме освободи мен?“

"Този човек не бе свободен да си сложи нашийника и да го носи като знак за своето желание открито пред приятели и непознати. Когато той се сепна от моето присъствие в онази нощ онова, което аз видях бе един мъж точно толкова ужасен от разобличаването си, както без съмнение бих бил аз на негово място.

"Този мъж не бе свободен да ми даде моята свобода: дори когато разпознахме един в друг желанието си един за друг — дори идеята да закупи и освободи един роб да беше го осенила — поради това наше разпознаване оттук нататък бях последният роб, който той би освободил. (Нима не бях първият, на който той избра да надене наново нашийника?) С моето разпознаване на неговото тяло, което той също бе разпознал като такова, аз вече бях постигнал прекалено много власт над него, за да може той да ме търпи като равен.

"Говоря, разбери го Удрог, за случка, която се намира почти изцяло отвъд веригите на езика, които ни държат вързани за света на социума, толкова далеч от тези вериги, колкото изобщо една истинска, наблюдавана и социална случка може да бъде. Но колкото и да бе реален този случай, ако някой бе избрал да ме разпитва за него, разбира се че щях да лъжа — с пълното съзнание, че лъжа — за да опазя повелителя си и за да опазя себе си. Подозирам, че и той би лъгал, за да запази себе си, да запази роба си. Но причината, поради която бих лъгал, много по-важна от самосъхранението е че в онзи момент аз нямах представа, как би могла да бъде изговорена истината. И съм готов да му дам същото право.

"Но той да ме освободи мен?

"Как би могъл ти, Удрог — че и аз — да си помислиш такова нещо, щом той бе вече заключил наново моя нашийник? Можем да кажем само това: че жестът, с който той си сложи нашийника на собствения врат когато смяташе, че никой не го вижда, бе едно огледало, в което видях — или в което можех да започна да предчувствам — формата на моята свобода. Можем да кажем само това, че когато той постави нашийника отново на моя врат и го заключи, той счупи това огледало — но без по никакъв начин да замъгли онова, което аз вече бях видял в него.

„Е, добре, това бе много, много отдавна. Разказвам ти за неща, които се случваха в друг свят, Удрог. Вече няма роби. Не е имало, откак си бил малко дете. И някои като нас, най-малкото в големите градове, носят тези нашийници открито — поради която причина ти сега и тук можеш да бъдеш толкова открит, колкото искаш и си. Можеш ли, с твоята свобода, да разбереш това? Но сега, вече като си чул началото за да разбереш, какво притежаваш, остани легнал тук за още малко и ме остави да ти го разкажа до края. Само още малко време ще ми потрябва. И много години след това, когато аз…“

Но Удрог, както беше се подготвил да протестира, че не това бе мъчението, за което той си бе направил устата по-рано, внезапно се изправи на колене, показа някъде встрани и извика: „Какво беше това?“

Големият мъж се намръщи, изправи се на лакът и погледна зад тях. „Кое, Удрог?“

„Ето там, виж! Виждаш ли?“

„Какво да видя? А, там, това ли имаш предвид?“

„Но какво е това?“

Още намръщен, Горгик се обърна на постелката. „Котка — поне на това прилича.“

Животното бе изтичало от сенките за да премине, безшумно и на сантиметри, покрай тях и сега стоеше метър-два встрани, оглеждайки се назад към тях; огънят осветяващ едното му око, влизайки и излизайки от другото, докато си въртеше главата наляво-надясно.

„Както прави тука?“ запита Удрог.

„Каквото правят котките, когато бродят из изоставени замъци нощем,“ сви рамене Горгик. „Айде, момче. Лягай тук докато си привърша разказа.“

Но Удрог вдигна ръце, свали си нашийника и се извърна към Горгик. „Може би ще е по-добре ти да си робът. Поне за едно известно време. Ето —“ надяна нашийника на врата на Горгик. "И така първо аз ще мога да ти покажа, как аз обичам да го правя. Ще ти хареса; познавам те вече. Ще ти покажа — "

„Я млък бе, момче!“ Макар той да бе с нашийника сега, Горгик проговори със същия заповеднически глас като по-рано; този път го смекчи с усмивка. И Удрог, хванат натясно между своя страх, желание, нетърпение и, в крайна сметка, любопитство, се огледа наново — котката си беше отишла — и пак се отпусна на покривалото до големия мъж, който пак бе почнал да разказва.

(обратно)

6

"Свободата ми се случи, когато бях на 21 по същия начин, както робството ми се случи като бях на 15. Още един керван бе спрял в полята до мините. Този принадлежеше на Везирката. Тя ме закупи по хрумване също толкова произволно, колкото са хрумванията на всички аристократи, за които вече съм споменавал. Когато тя се измори от мен ми подари свободата — и тригодишен договор за офицер в имперската гвардия. Но, поради онази нощ, която бях изпитал на 17, свободата дойде при мъж, който можеше да иска, който можеше да желае, който можеше да мечтае. Под спусналата все върху мен свобода аз се научих да действам.

"Веднъж, в последната година на службата ми като имперски офицер, когато се връщах за да настигна моите войници към Ка’леш, докато минавах през някакъв южняшки пазар на сутринта внезапно спрях воловете си, обърнах се към робаря, който се бе паркирал до една сергия за домати с шестте си стоки за продан — и той и стоките му бяха кльощави и бавни — и му ги купих всичките.

"Проверих с пръсти венците им (оголени тук, подпухнали там), примигнах срещу редките им зъби (този счупен, онзи гнил), погледнах им в пъпчивите уши (пълни с кал и други течове), една инспекция, която робарят изиска от мен докато той кашляше и ме навиваше да ги напазарувам. Дори докато провеждах тази инспекция се опитвах да му обясня, че това не ми трябва, но гласът ме се задъха и удави в гнева ми, така че шепата думи, които успях да измърморя излязоха от устата ми напълно неразбираеми, все едно ръмжене или шепот. Накрая, безмълвен, му отброих железни и сребърни монети в корясалите пръсти, вързах им ръцете зад гърба, следвайки неговите инструкции, и най-накрая скрих железния ключ във военната кожена кесия на кръста ми. Сигурно робарят ме е помислил за ням или луд. Дали частичната ми парализа бе — парализа не само на гласа, но и на ръце и крака, защото като започнах да вързвам една старица се спънах, а докато плащах изтървах три монети в праха — заради възбудата по едно варварче, като тебе Удрог, който бе сред шестимата, с коса изядена от червеи? Или беше заради ярост срещу институцията, която бе разбила на трески моето детство и бе изхвърлила тази половин дузина пречупени, изгорени от слънцето същества върху брега на онова, което ми оставаше от живота? Или бе просто страх, че нещо — грамадно, безименно, и невъобразимо по-голямо от мен — щеше, заради моето нарушение, да сцепи облаците, бръкне надолу и ме смачка в калта?

"И трите тези възможности бяха там, да ме спъват, да ми разтреперват ръцете и да ме карат да изпускам монети. Въпреки това, макар да се спъвах, треперех и пелтечих, го направих. След това си отведох шестимата роби, вързани за каруцата, вън от града, свалих им нашийниците и им казах, с грубост идваща от притеснение: „Свободни сте. Всичките. Така че си вървете.“ Двама ми благодариха надълго и нашироко. Един се пулеше без да разбира, какво става. И, след бледи усмивки към мен, намигвания един към друг и голямо мигане срещу слънцето, още трима — включително варварчето с наядения скалп — се обърнаха и с онова толкова човешко упорство, което сигурно им е помогнало изобщо да достигнат до града в окови, си тръгнаха от него, точно толкова неспособни да говорят, колкото бях и аз.

"Когато настигнах войниците си шестте нашийника бях ги скрил дълбоко в провизиите, натоварени на каруцата.

"Един друг път, Удрог, година след като се бях уволнил от имперска служба крачех по един път, по който само светлината на луната, надникваща тук-таме през скъсвания в облаците ми позволяваше да идентифицирам по пътната прах десетките следи, които показваха преминаването на оковани във вериги и в нашийници единици човешка стока. После видях огън до пътя и чух, кълна се, не гласа на някакъв изморен или пиян робар да вика по стоката си да си махне гурелясалите тела от пътя му, но, заклевам се, някаква преувеличена и комедийна пародия на робар, каквито можеш да видиш в театралните комедии, в които се подиграват на робарите: то бяха викове, фукане, писъци, крясъци и удари с някакъв дървен инструмент ту по тази старица, ту по оня старец и, докато някои плачеха, други бяха прекалено уплашени и само хленчеха… тази част комедиантите някак си никога не показват.

"С оръжие във всяка ръка пропълзях през храсталака като някакъв бандит, промъкващ се за убийство. Дали, когато се спрях на границата на светлината от огъня направих това, само за да видя по-ясно естеството на неговото престъпление? Страх ли бе онова, което — както вече се бях нахилил — ме държа известно време в сенките? Или се забавих, за да разузная, колко мъже имаше със себе си? Или може би тези десет-петнадесет-двадесет секунди отидоха, за да си пресметна шансовете и планирам по-добре нападението? Не, Удрог: секунда след секунда, докато стоях и гледах, си мислих да не би пък човекът да съм го хванал по средата на някаква неудачна шега, че просто наблюдавам някакво глупаво забавление, което излиза извън контрол?

"Защото все пак един от тримата му въоръжени надзиратели се смееше до сълзи докато кръв хвърчеше от тоягата на робаря.

"Дали накрая се нахвърлих върху тях поради страст, гняв, страх? Онова, което чувствах, Удрог, бе точно същото потръпване, което ме бе обляло когато високият повелител бе махнал нашийника от врата ми. Защо да не назовем това свобода? Оттласнах се от пръстите на краката си, хвърлих се напред, завъртях меча — с един удар, мисля, отсякох ръката му и при следващия бях разрязал робарската му престилка, за да разсека и двете му бедра. Докато падаше се обърнах към един от другите, който не се смееше. Всичко беше бързо, кърваво и много шумно. Всички викаха, аз също. По едно време успях да измъкна едната верига от нейния железен кол и се развиках: „Бягайте! Сега сте свободни…“, макар само двама от така развързаните роби да хукнаха. (Убеден съм, че всички мислеха освободителя си за точно толкова луд като надзирателите им — двама от които към този момент вече бях убил и един ранил тежко.) Докато отключвах ключалките една робиня се натъкна на ножа ми, разряза си ръката — така и не разбрах, колко дълбоко — и избяга с писъци.

"Завъртях се около оста си и последният пазач отстъпи назад с шепот, „Не, не! Добре! Не…!“ и после се обърна и се шмугна в гората, все едно той бе бягащ роб.

"Пленниците бяха 27. Крачих през светлината на огъня, солен вкус в устата ми (в някакъв момент, както се извръщах да замахна с меча, си бях прехапал до кръв бузата отвътре) и отключвах нашийник след нашийник след нашийник.

„Хайде, давайте…! Хайде…! Махайте се оттук!“

"Тези две случки ти казват за дните и нощите на моята борба, Удрог; но нека ти разкажа за вечерите и за изгревите. Защото, година по-късно, в късния следобед, докато златна светлина блести във високите листа на дърветата и, към изток, късовете синьо между клоните започваха да потъмняват, си приказвах и се смеех с едно хора, които се бяха спрели да се насладят на принадлежането, на закрилата, на временната общност която се създава покрай някакъв огън в гората, докато някак се узна, че сред тази група пътници почти половината сме били, по някоето време, роби. Първо един си разказа историята; после друга си каза нейната. Повярвай ми, те не бяха по-малко възмутени от несправедливостта на робството, отколкото бях аз. Когато дойде моят ред да разказвам направих една шега, после още една на тема моята непохватност, моята липса на разказвачески умения докато бях закупувал онези шестима роби на пазара; после пък се подигравах над тръпненето, което предшестваше нощната ми атака — тръпнене, което доведе до забавяне, което пък даде възможност на робаря да нанесе още дузина жестоки удари.

"Една тежко сложена жена, която стоеше права на края на групата, отпи вода от канчето, което държеше в двете си ръце и каза: „Помня те, Горгик, бях от робите, които ти освободи тогава.“ И докато всички млъкнаха други двама, единият седнал с кръстосани крака близо до огъня докато пламъците играеха по кафявите му колене, а другият клекнал настрани в синьо-черната сянка на голям клон, надвиснал сантиметри над плешивата му глава, и те сега обясниха, първо единият, после другият, че те пък били роби докато тях не ги освободила жената, която аз бях освободил — макар тя самата, колкото и да мъчеше да си спомни и дори дъвчеше ръба на канчето, не можа да си ги спомни, както и аз не я помнех нея.

"Често се мъча да си припомня дали беше бивш роб или просто свободен варварин покрай вечерния огън който, ужасен от онова, което бе чул от всички ни на тема робство, пръв направи предложението: „Дори само десетина от нас да се обединят за да работят за прекратяването на робството в Неверион ние бихме могли да постигнем сто пъти повече, отколкото същите десет, работещи в отделния си гняв. Води ни, Горгик.“

„Че как да ви водя?“ Изсмях се. „Не мога да разпозная разликата между ярост, страх, желание и любовта към самата свобода. Нито пък изобщо съм сигурен дали, в края на краищата, всички тези не са едно и също нещо.“

"Един черен мъж с бръсната глава и следи от камшик по ребрата се обади от средата на групата: „Но ти можеш да се захилиш на това объркване; можеш да отхвърлиш опита да намериш разликите — тези неща не те спират. Ти можеш да действаш. Води ни, Горгик.“

"И, да, пак се почудих този да не би да е роб, или престъпник, или и двете. Но се наведох над сака си, заклещен под коляното ми срещу дънера, на който бях седнал, отворих го и бърниках вътре докато не измъкнах железен нашийник — двата полуобръча, свързани с пантичката. Изпъчих се, вдигнах го и си г сложих на врата. „Това какво означава за вас?“ попитах, с ръце на коленете си. Да, почувствах страх. Да, почувствах желание. Двете заедно бяха ми направили гласа хриптящ — макар за компанията той сигурно бе станал просто по-властен. Но знаех, че трябва да им дам знак — да извърша действие — което да им покаже кой съм.

"Някой, който беше пийнал повече от необходимото каза: „Това ли е знакът, който си избрал за да ни покажеш, че си бил роб, сега си водач на роби, че си освободителят, дошъл да даде свобода на мъже и жени? Да, харесва ми, Горгик. Води ни.“

"Пак се изсмях. И си намерих още пиене. И докато огънят ставаше все по-ярък на фона на падащата нощ разговорът се обърна към все по-насилствените теми на мрака. Но при изгрева — не следващият, а един изгрев може би осем месеца по-късно — помня как се бях изправил, проверявайки оръжията си, съветвайки се с адютантите си, преповтаряйки плановете с отдельонните командири под дърветата на мократа трева. Имах двадесет воина с мен тази сутрин; бяхме стигнали до предградията на Колхари и бяхме преспали под някаква селска стена. Само двама от тях бяха от компанията, с която бях прекарал предходната вечер. Моят заместник-командир бе едно варварче не много по-възрастно от теб, Удрог, когото бях закупил като роб в Еламон и който сега бе моят любовник; и който вече бе научил заедно с мене кризите на нощта.

"Бяхме тръгнали на среща сутринта с един барон-робопритежател, да си поприказваме с него на дневна светлина. Но бяхме вече готови да стигнем и до бой ако, с падането на вечерта, мирните ни преговори не бяха довели до желания напредък. Докато се подготвях почувствах същото тръпнене — страхът, желанието, яростта. И все пак бяхме започнали някакъв вид революция. Мечтата беше се превърнала в действие — всъщност, едно лично действие бе се превърнало в цяла система от публични актове.

"Един ден, една нощ, една вечер, една сутрин…

"Но ние говорим за действия, които щяха да продължат години, Удрог, минавайки през много дни, много нощи, много сутрини и вечери.

"Много бяха славно победни.

"Много бяха пронизани с поражения.

"И за тези действия бях сравняван със земята и издиган наново; изстрадах да имам лични радости и публични провали, лични загуби и обществена слава. Отдаденостите са странно нещо, Удрог. Имаш ги. Живееш в тяхното име. И живееш за тях. Но повечето от нас, които са си отдали живота на такива неща не обичаме да говорим за тях много-много. Правиш, каквото трябва, за да ги поддържаш. Когато те питат за тях, нахилваш се и гледаш разсеяно. Понякога изръмжаваш. В повечето случаи гледаш с каменно лице и оставяш другите да се опитат да изчислят нещата.

"Ярост, страх, желание — и любовта към свободата?

"Никое от тях не подтиква към артикулативност. Понякога размишлявах върху това докато репетирах за стотен път, сам в палатката си на лампа, какво щях да кажа на следващия ден, я на делегация от търговци, я на среща с фермери, я на съвет на повелителите — или докато, преминал през някаква ограда в нощта, си гълтах диханието, за да си шушукам с някакъв отряд бавно разбуждащи се минни роби. Също така размишлявах за тези работи дори когато, гърлото ми раздрано от викове, с кръв стичаща се от раменете до пръстите ми, се опитвах да продължавам да стоя изправен в някой току-що подпален замък, сред писъците и разпилените черва, имайки дързостта да се надявам, със стиснати зъби, че може би ще доживея да видя още един изгрев.

"Понякога бяхме стотици, сражаващи се заедно. И често пъти, Удрог, ставаше така, че като се оглеждах, задъхан и примигващ, разбирах, че вече воювам сам. Но също толкова често, особено когато отчаянието поглъщаше все повече от моята все по-самотна и по-самотна борба намирах приятели, мъже и жени, готови да се сражават с мен и заради мен, и които въртяха една гореща, ярка енергия, която бях си помислил, че вече се е изгубила по тези земи.

"О, това беше съвсем нелоша революция, която ръководехме, Удрог. А чукане? Не мога да си представя някой да е чукал повече, или с повече въображение от това, което правехме ние. Някои революции са студени, кървави, безполови. Други са насилствени и горещи. А има и такива, които бяха като нашата, структурирани в система от невинността на цялостната вяра, които обаче поемат горещината на страстта и я издигат до такива равнища на всекидневна възбуда, каквито повечето добри граждани просто не са в състояние да си представят — или, ако си представят, не могат да си спомнят тези представи по-дълго от минутната мастурбация. Имах момчета. Имах мъже. И, да, имах и жени. Еи, ти там! Ела при мен като куче, на четири крака! А ти? Почвай да пълзиш по корем като червей. Вържете ме, набийте ме, а аз ще пикая върху вас цяла нощ! През целия си живот съм посягал, напрягайки всичките си ресурси, към моите свободи, моите власти и моите удоволствия. Когато бях роб понякога посягах към тези неща преждевременно, понякога по един жесток начин, понякога с гигантска болка, и с нанасяне на рани по тялото, по моето и по чужди тела. Когато станах свободен разбрах, че властта, свободата, удоволствията, в които ти и аз ще потънем тук през тази нощ, могат да се случат само по законите на маргиналността, в една ексцентрична гражданственост, която ни позволява да ги схванем, едното и другото, с такава зашеметяваща сила и радост, каквито онези, които ги дебнат като роби никога не могат да си представят. А, виждам че това повдига твоя интерес! Протягаш се към моя нашийник — ето го! Искаш си го обратно? Но аз ти отбивам ръката с удар. Ти се усмихваш в очакване: чакаш и аз да потвърдя удоволствието което ти, също като мен, знаеш, че може да бъде максимално възбудено чрез добре планирано отлагане, докато стигне до наистина ужасяващи висоти. Щеше да ти хареса нашата революция, Удрог, ако би имал смелостта да се включиш или късмета да оживееш. Единственият проблем с такива ексцесии бе, че никога не знаех дали новият партньор, минаваш през леглото ми по пътя към моята кауза щеше да дебатира с мен до утрото или да ми изчука и издуха мозъка. Както и да е, получавах толкова и дебати, и секс, че и половин ден не минаваше без да ми се случи едно от двете. О, да, имах и кошмарите си. Имах и добри сънища също така. И двете изискват критичен анализ.

"Това бе работата за вечерите.

"Да, безпокоях се за кривиците и правиците в тези сънища, обсъждахме ги с моите съратници и приятели в продължение на много дълги нощи, докато тъмното свърши и навлезем в следващия бляскав ден. Но докато позволявах на тези пътеводители да ме водят, никога не им позволявах да ме възпират. И имах късмета, през всичките тях, да притежавам любовник, който ме обичаше но не вярваше в мен. И макар през първите години той да се сражаваше непрестанно заедно с мен, накрая любовта му се превърна в омраза. После го заместих с любовник, който вярваше в мен, но не ме обичаше. И когато след това, след една шепа години той разбра, че онова, което го държи обвързан с мен е само ентусиазмът породен от един сън, неговата вяра премина в безразличие. И той изчезна нанякъде. Макар да съм го търсил, по различни мои си начини, не съм го виждал откак взех властта. Но съм им благодарен и на двамата за критичния анализ който, по своите много различни начини, те ми дадоха. И често си мисля че, ако бях прокълнат да имам любовник, който ме обича и вярва в мен едновременно, най-вероятно щях да се превърна в онзи тиранин и онова чудовище, което първият винаги подозираше, че вече съм, а вторият, макар полусляп, винаги виждаше, че мога да стана.

"Но в края на краищата бях извикан във Висшия Двор на Орлите от императрицата, чието царстване е дълго и лежерно, за да продължа работата си отвътре между неговите стени. Моето министерстване отначало се стовари върху мен, казвам ти Удрог, като някаква чума. Помислих си, че от този момент насетне ще съм ограничен до революция само на дневна светлина. В тези първи месеци в Двора имаше периоди, когато съм седял часове наред на своето бюро и съм се чувствал, все едно умирам от глад насред изобилието. Но веднъж щом двеста роби започнаха бунт в Ажила пак се наложи да препускам извън Колхари в светлината на луната, тъй като бях единственият, който те допускаха да преговаря с тях от името на повелителите. Друг път дойде доклад посред нощ, че някакъв западен барон, постепенно полудяващ докато пред неговия взор властта и имотите му се стопяват под натиска на времето и икономиката, е започнал масово да изтребва граждани и роби, като твърдял, че това са жертвоприношения, изисквани от него от старите богове, които някога господствали в южните земи. Трябваше да водя войска срещу него — и пак аз, с моят меч бях онзи, който, след цял ден битка в проливния дъжд, му отсякох главата така, че тя се кандилкаше от тялото му само на едно сухожилие, докато литрите от неговата кръв се изсипваха върху джвакащия пясък. Да, имаше достатъчно от нощта останало в моята работа, та да задоволи който и да е търсач на приключения. И скоро научих, че свободата в Двора по нищо не се различава от слободията, която бях практикувал навън, като по същото време разбрах, че повелителят, когото бях мразил най-много през цялото това време бе сега най-конкретната действителност, с която трябваше да си имам работа, сутрините и вечерите, в камарата на съвета — ако исках дните да са мои. Това бяха смели и брутални времена в една смела и брутална страна. Бях поканен в Двора не просто като някакъв мъж, а като мъж с мисия и страст. Как реализирах двете си беше вече моя работа. И така, роб на 17, бях уважаван министър на 47, преследващ моите собствени политически цели с цялата енергия и отдаденост, които можех да събера (пак същите, които бях формирал в главата си през онази нощ толкова отдавна) — докато накрая, с помощта на едно-друго, успях да победя мъжа, когото смъртта току-що повали завинаги на земята: съветът най-накрая се съгласи да отмени робството в Неверион — да помогне на тази кауза не само с мълчалива толерантност, но с издаването на имперски указ подкрепен с мощ и организация.

"Неговите протести вече бяха само неговите мълчания и лоши погледи.

"Но Високият Двор беше вече най-сетне решим да наложи еманципацията в рамките на империята.

"Указът щеше да бъде подписан от Нейно Величество Детето Императрица.

"Преди шест години, когато това се случи, Удрог, може би не си спомняш много добре, но имаше доста тържества по този повод. Сред множеството спомени за мъжа, когото ще погребваме утре, онзи който ми се връща най-често е от онази сутрин в камарата на Съвета когато, след края на решаващото заседание, всички ме наобиколиха, за да се смеят и ме удрят по рамото.

"Старецът и той се доближи до групата. Усмихваше се.

"Много от присъстващите се смълчаха при неговото приближаваме: знаеха, че моята победа е неговото поражение. „Поздравления,“ каза, „знам колко много се бореше за това. И аз те уважавам за това, Горгик. Може да е само някаква представа,“ продължи, „но такова решение като това, към което ти ни доведе днес, изисква някакъв… знак. Знайно е, не че ти си го крил някога: бил си роб в обсидиановите мини на императрицата в основата на планината Фалтха. Заради теб повече от всеки друг робството е вече една бледа сянка на това, което беше. Моите изследвания ми показват, че в твоите мини са останали само трима роби, сред дузината пазачи и платени работници по поддръжката, за да поддържат съоръженията в името на императрицата. Само като си помисля, че едно време над триста от моите…“ наведе очи в момент на самокритика „триста души мъже някога се трудеха там. Но какъв по-добър начин да се празнува твоето постижение? Защо не се върнеш на мястото на своето младежко въвеждане в живота и, със собствените си ръце, не снемеш нашийниците от последните роби в мините докато тук, в столицата, в същия ден императрицата направи своята прокламация? Ще празнуваме твоята победа и тук и в новите богати градове, които израстнаха между Колхари и Еламон, между Аргини и Колхари. Всички те ще изпратят делегации да наблюдават, как правиш ръкополагането. Не мога да си представя по-добър начин да се направи жест към хората, който да е по-подходящ за този ден и за този указ, и двете от които са твои.“

"Когато твоят противник говори с усмивка, слушаш нащрек. Но ако това тук беше капитулация, исках да я приема възпитано. Сложнотиите на подреждането на Съвета така, че да ме подкрепи ме бяха научили, че нито моят живот, нито неговият тук, в тези зали като кошери, е приключил. Моите чувства по повод неговото предложение? Макар да съм фасциниран от ритуали и повторения никога не съм търсил церемонността и официалността — макар не по зле от всеки да разбирах значението на такива неща за постигането на публичен успех. Сметнах идеята му за детинска, ненавременна и тъпа. Но ако единствената цена, която се искаше от мен за моя успех бе тази, то дори само заради това, че щеше да се налага да работим заедно години занапред, реших да я платя.

"Погледнах го.

"Обмислих ситуацията със скоростта, на която той ме беше научил.

"И казах: „След седмица, повелителю мой, ще препусна до планината и като стигна, ще изпълня твоето желание така, както ти го изрази.“ И, с юмрук опрян в челото си, се поклоних.

"Трима-четирима от останалите видяха в моето подчинение знак за моя триумф. Но така е с размяната на знаци сред предложенията и подозренията, намеците и последствията които обкръжават играта на власт в залите на Високия Двор.

"В столицата подготвиха керван от покрити каруци; надзиравах някои от приготовленията и се псувах, че съм загърбил важни задачи за да се занимавам с това; после успях да делегирам останалото на други. Вестоносци бяха пратени на север и юг да подготвят събитието. Някак така стана, че към нощта, в която трябваше да яздя към мините, аз и моите секретари и моите асистенти и моите помагачи бяхме направили всичко, което бе необходимо, щото церемонията (включително прокламацията на императрицата тук в Колхари) да е повече, отколкото просто едни думи.

"Церемонията ли?

"Тъй като бях организирал работата около нея, тъй като вестоносци бяха разпратени, съюзи направени, ангажименти потвърдени, обещания получени и натиск оказан за да се реализират веднага други вече направени обещания, празненствата могат да бъдат отписани като празния знак, който си бяха. Отегчените музиканти, официалните делегати, любопитните местни, нескончаемите речи, закъснението, с което всичко започна, дъждът, който временно прекрати празнуването, банкетът, с който то бе завършено — всичко това направи от празненството огледално отражение на всяко друго провинциално тържество. Онова, което искам да ти кажа, Удрог, случките, които завършват моята история, се случиха по краищата на това ритуално празнодумие.

"Тъй като добре си бях свършил работата, не бях взел някакви значителни тревоги със себе си. Какво ли е сега, почудих се докато пътувах, връщайки се обратно в бараките, в мините и полята около тях, които не бях виждал, макар да бях минавал покрай тях често по друга работа, вече 26 години? Хвърлих си мислите напред, към забоите.

"Аз съм такъв, че там където отиват мислите ми, следва и тялото.

"По време на една утринна спирка излязох от каретата да се поразтъпча и казах на керванния организатор, че вземам оседлан кон и тръгвам напред, пред останалите: исках да имам някакво време, макар дори час, да съм сам на сцената на моето робство.

"И много се радвам, че така реших.

"Докато конят ми се препъваше през едно място, което някакъв фермер и две жени, тръгнали на пазар с каруца натоварена с телета ме бяха уверили, че са мястото на старите обсидианови мини, се натъквах на пътища там, където не трябваше да има такива; и намерих дървета и храсталаци там, където едно време бяха ливади; видях хълм и езеро, за които нямах никакъв спомен; забелязах колиби и къщи там, където трябваше да има тресавище. И единственият отвор на тунел, който намерих, бе на една мина която дори по мое време беше отдавна затворена и закована, докато онези забои, в които аз и моите съратници някога се бяхме потили, очевидно бяха погълнати от настъпващата гора — защото изобщо не успях да ги открия! Когато най-сетне напуснах гората и видях дългата стена, ограждаща робските бараки, нищо по нея не ми се стори познато. Една чистачка тъкмо излизаше от там, стара варварка с нашийник — един от робите, сетих се, които бях дошъл да освобождавам.

"Когато я настигнах с коня да й задавам въпроси, макар да се стараех да бъда дружелюбен, тя остана затворена. Чак когато й казах кой съм и за какво съм пристигнал, тя стана гостоприемна и грижовна. Горгик Освободителя? Да, бяха им казали, че церемонията ще бъде през този ден! Цяла седмица за нищо друго не се е говорило. Тя все повече се вълнуваше, непрестанно си удряше челото с опакото на юмрука, изливайки поток от славословия за нашата императрица, чието царстване описа с всички алитерации, които можеше да формулира. Ще вляза ли вътре? Искам ли да се запозная с останалите? Ще вземе коня ми, ще ми намери закуска, всъщност ще ме обслужва във всичко, което може.

"Не, казах й. Бях дошъл само да видя мястото, където (тя вече знаеше и това) съм бил пет години роб.

„Сигурно много се е променило,“ каза.

"Кимнах. „Да, виждам.“ Поисках да ми разкаже онова, което знае. Разбира се, съгласи се тя. Да, това тука бяха жилищата на робите от времето на старата императорска обсидианова мина. Била е тук вече 15 години. Имало един мъж, пак сред робите, които щях да освобождавам заедно с нея, който бил тук от 20. Дори бил работил като миньор в последните години на мината. Но сега бил тръгнал по работа. Третият роб, каза ми тя, младеж на 22, бил тук непълни 10 години. Един лентяй и нехранимайко, увери ме тя. Но когато възрастният мъж се завърнел, да съм говорил с него. Пазачите и наемните, които поддържаха имперските съоръжения и пазеха собствеността? Е, в днешно време такива идваха и си отиваха за някакви си две-три години. Никой от тях нямаше истинско знание за това място. Но тя самата ще ми каже всичко, каквото и да е, стига да го знае. Доколкото успях да се ориентирам в нейния разказ, бараките, в които бях живял — и в които бе умрял Врач — отдавна били разрушени. Зле струпани дъсчени структури, тези бараки днес не бяха оставили и намек за следа по земята, за да се види, къде са били. Не, тя самата никога не ги е виждала. Били премахнати преди тя да се появи: посочи натам, където според нея трябвало да са се намирали — на оня склон ей-таме. (Дали бе права не мога да кажа. Но не си спомням мястото на нашите бараки да е било толкова наклонено). Дългите бараки от които бе излязла, тя ме увери, са най-старите постройки на мините. Да, те бяха горе-долу размера, който помнех. Няма начин да не съм бил тук като момче, заяви тя, защото макар да са били преустройвани преди десетина години, все пак е очевидно, че са строени преди 50, ако не 60 години. И, като гледах стените, бях принуден да се съглася.

"Покрай основите (добре, ама никоя от бараките, които си спомнях, не бяха имали никакви основи) на всеки няколко инча парче желязо бе набито в камъка. На две места железата още стърчаха. Само тези две бяха цели. Всичко останало бе ръждясало и се бе счупило, виждаха се само ръждивите остатъци в камъка. „Когато пристигнах тук, имаше поне десет цели железа,“ каза жената докато, от седлото на коня, гледах надолу, „и все още тогава ги мажехме с катран всеки сезон.“ Тя се чудеше, беше очевидно, дали някога съм бил оковаван за тези железа. „Но всичко това го прекратиха, имаше толкова много друга работа и все по-малко хора да я вършат, три-четири години след като аз дойдох. И след още три-четири години остана това, което виждаш сега. В някакъв смисъл е срамота. Е, не бих искала тези железа да бъдат ползвани, както и ти не би искал. И все пак, винаги съм си мислила, че тези неща трябва да се пазят. Така че хората да не забравят. Имам предвид, какво беше едно време. Когато ти си бил тука.“ Някои от железата бяха напълно изтръгнати, и само дупките в камъка бяха останали. В годините на моята свобода бях гледал много такива основи (или понякога каменни пейки или каменни стени), по които цели редици такива железа говореха за стотиците роби, завързани за тях с вериги, роби които са работили в мините, полята или каменоломните поколения наред. Такива железа наистина бяха знак за най-ранни робски бараки, каквито очевидно бяха тези, а в такъв случай те не можеха да бъдат на по-малко от сто години. За пръв път бях виждал такива неща вече като офицер, когато служех на юг и на запад. И когато ми бяха обяснили за какво служат такива железа, спомням си, си бях дал ясна сметка, че в мините нямахме такива неща; че там ни вързваха заедно с вериги само когато трябваше да се преместим на групи от едно място на друго, както ставаше, когато внезапно някои от нас трябваше да бъдат изпратени да се борят с горски пожар, или да местят камъни и дънери, или да правят диги при наводнения. Като гледах камъка и железата сега обаче започнах да се чудя, да не би да съм пристигнал в съвсем друга мина, напълно различна от онази, в която бях живял и работил, защото след като съм прекарал пет години само на дузина метра от това място (ако старицата бе права за склона), нямаше начин да нямам никакъв спомен нито от тези постройки, нито от камъните, нито от железата!

"Конят ми започна да престъпва нервно. Потупах я по врата. „Кажи ми.“ Погледнах строго жената в нейната кафява роба. „Имаше една голяма поляна, където спираха керваните, зад… е зад онова, което тогава наричахме южните бараки. Трябва да е било някъде на половин миля оттук.“

„Искаш да кажеш мястото, където ще е церемонията?“. Тя беше варварин като теб, Удрог, но нейната кожа бе изгоряла от слънцето до такава степен на кафяво, че тя изглеждаше като гражданин, а нашийникът на врата й се бе слял с този цвят под сламената й коса. „Където ще ни сваляш нашийниците.“

„Да,“ казах. „Може би за това става дума.“

„Ето там е. Обръщаш си коня, минаваш завоя и ще го видиш пътя, отбива се вляво.“ (Път, помислих си. По мое време имаше пътека, която бе така обрасла тук-таме, че и тя не се виждаше на някои места). „Карай десетина минути по него с най-бавен ход — или галопирай за две — и ще го видиш. Оттам започваш да виждаш и града.“

"Град? Благодарих й, обърнах и потеглих според нейните инструкции. Дали е възможно междувременно да се е появил град? По отношение на времето обаче работата звучеше горе-долу правилно. Карах си натам, според нейните указания, без да позная нито едно дърво, нито една скала; там, където тя бе казала, подкарах по коловоза на коларския път, достатъчно широк да се разминат двама препускащи ездача. Изобщо, можех да се движа точно в обратната посока на онази, която ми трябваше, и да съм на стотина стадия от моята мина. Както яздих се тревожех от цялата работа. Може би сградата, от която току-що бях тръгнал, си е била там и по мое време, но е била изоставена някъде из гората, както очевидно местата, в които бях живял и работил, са сега погълнати от дърветата. И макар може би сградата през цялото време да се е намирала 10, 20 (или 30, 40) метра навътре в гората, просто никога да не съм знаел, че е там. Времето минава и, докато един сгради се рушат, може би пък мястото покрай тази е било разчистено, за да бъде ползвана наново…

"Или може би тя винаги си е била сред шестте, седем, осем сгради, които помня. И аз просто съм я забравил: не знаейки по онова време тези железа за какво служат, просто не съм ги виждал. Все пак, за да се запазят железата — а жената твърдеше, че поне десет са били здрави преди петнадесет години — те е трябвало непрестанно да бъдат мазани с катран, всеки сезон. Бях роб пет години, отначало прост миньор, накрая началник смяна. Ама кой пък би влизал в гората, за да маже с катран изоставена сграда, погълната от растителността? Не трябваше ли да си спомням как някакви хора са били пращани да вършат такава работа?

"Тогава ми светна. Имаше наистина една сграда, встрани от нашите бараки, в която не бях влизал никога през целите пет години. Никога не бях заставал пред нея; виждах само покрива, от време на време, през дърветата. И веднага си спомних как, в някоя изтощена вечер, след като ни бяха върнали от забоите, виждах поне на три пъти пазач да тръгва натам с кофа катран. Никога не ми бе хрумвало да питам, какво става. Но сега вече знаех, каква бе тази сграда.

"Очевидно, години преди да дойда, е била барака за роби. Но онова, което беше докато бях там, бе казармата на пазачите.

"И робите не ги пускаха да я доближават.

"И затова никога не бях виждал нито основите й, нито железата в тях. И ако това бе онази сграда на пазачите, то и пътят, по който яздех сега, трябваше наистина да води към мястото, където бяха спирали керваните. Но после, като се огледах в дърветата и храстите наоколо, и тази яснота изчезна. Защото ако онова бе сградата на пазачите, а този път горе-долу съвпадаше с онази пътека, то всичко това би поставило моята барака на съвсем друго място от това, което старицата ми бе посочила.

"Въздъхнах и пак се огледах. Колко близо минава този път, помислих си, до онази пътека, по която аз, Намюк и оня войник носихме Врач? Като оглеждах храстите се питах, дали тук Врач се опитваше да изпразни разкъсания си пикочен мехур? Погледнах нагоре през клоните към сивото небе. Как бяха легнали облаците върху синевата през онзи безкраен ден?

"Една мисъл се върна, върху която бях разсъждавал много пъти през последните години: нямах никаква идея къде е погребан Врач. И като прост миньор и като началник смяна помнех поне тридесетина роби, които бяха умрели от насилие или естествена смърт. Но не знаех нищо за това, къде са положени техните тела.

"В Колхари, ако следваш улица Мрежопоправяческа от пристанището покрай грънчарските работилници, които са скупчени покрай доковете, и продължиш чак дотам, където пресича Авеню на боклучарите, и след това още половин миля докато, след като преминеш през махалата на пустинниците улицата си губи името, накрая стигаш до едно поле, откъдето грънчарите си копаят глината и където, заедно с безчет други в клането на Месеца на плъховете моите родители, казвали са ми, са погребани. Ходил съм там от време на време през годините, понякога за да видя други останали живи от тази нощ да крачат край редките дървета, втренчени в неравната повърхност на земята, или да гледат хълма на едно ново масово гробище, направено за просяците, чиито трупове ги събират всяка зимна сутрин под Моста на загубеното желание. Но в мините, където стотици мъже са работили повече от век, затворници за цял живот (повечето умираха преди да навършат 30) просто не знаех, кое поле или блато или хълм е поемало дори едно от техните тела — дори къде моето би било захвърлено, ако аз бях се състезавал с Пифълс.

"Както яздех, търсейки с поглед пролука в събралите се облаци, помислих си — и не за пръв път, но с напрежение, което накара мисълта да изглежда като нова — че онова, което най-много ни е било отнемано като роби тук бе нашата история. Да, имахме си нашите шеги и истории, нашите разкази за героични и славни дела, разказвани шепнешком от време на време в течение на деня, и понякога вечер, преди да пропаднем в дълбок сън върху сламата си. Но както яздех се сетих и за това, как вече след мините, на война, съм чувал войници да разправят истории, които те се кълняха са се случили на приятел, които бяха идентични с тези които робите, само няколко години по-рано, бяха се клели че са се случили на техни приятели: бях млад когато разбрах, че докато случките, които могат да сполетят един мъж или една жена са безчетни като слънчевите бликове по повърхността на морето, репертоарът, с който разполагат същите мъже и жени, за да ги изговорят е толкова ограничен, колкото и репертоарът на сцената на някоя особено неизобретателна пътуваща театрална трупа. Дори може да се каже, че това е същият репертоар. Нашата история ни е отказана по същия системен начин, по който ни бе отказвано да знаем нашите гробища, или да имаме правото да погледнем към казармите на пазачите или да подочуем, от някакъв намек, че какъвто и репресивен апарат да я обитава сега, тази сграда някога е била наша.

"Онова, което съм започвал да правя в онази нощ на поляната на кервана, по немощния, жалък начин даден на един отделно взет младеж, без помощ от страна на общностен език или на публична традиция бе да конструирам началото на една лична история. Онова, което оттогава научих е, че една лична история трябва, както и без-личните такива, да бъде основана толкова на желанието, колкото на паметта.

"Щях ли изобщо да позная поляната на керваните? Бях живял в бараките всеки ден. Тази поляна, за петте години я бях навестявал половин дузина пъти. И все пак, дори само заради онова, което се беше случило там, трябваше да я позная, чувствах го. Помежду дърветата стигнах до склон.

"Това ли беше?

"Оттатък тревата и изпод тъмните борове планините се извисяваха в утринната мараня — макар дърветата да не стигаха толкова напред, колкото помнех.

"Имаше и постройки в началото на наклона. Тях ги нямаше преди 30 години. Коларският път по който яздех продължаваше надолу и прекосяваше стотина метра трева, за да се изгуби помежду колибите и дъсчените постройки — наистина, повече от пътека но все още не истински път. По средата на пътя бяха наредени като гръбнак малки камъчета, между които бяха щръкнали бурени. От всяка страна на прашните коловози (по-скоро сиви, отколкото земни на цвят в облачния ден), високи треви се клатеха като мачти на кораби наредени по някакъв безкраен, двустранен док.

"Не мога да ти опиша, колко ме притесни този нов път, прекосил поляната. Но както го гледах, отново започнах да мисля: това пътче, очевидно появило се в последните години, можеше да потъне обратно в тревата за толкова време, колкото му бе трябвало да се появи, и никой не би узнал, че някога го е имало. И струпаните по края му колиби не изглеждаха много по-дълговечни. Но ако пътят се окажеше особено полезен, и ако колибарите просперираха, в крайна сметка някакви селяни щяха да дойдат с каруците си да стоварят чакъл и пясък отгоре му, за да засипят дупките, пропаднали под летните локви — докато накрая щяха да го павират с павета, кал и катран — така че да държи още сто години. Но в момента пътят се намираше пред някакъв миг на материален избор, с който нямаше да имам нищо общо, колкото и значима или безсмислена щеше да бъде церемонията, която щях да проведа. Онова, което се случваше бе, че моите бяха просто още едни крака, минаващи по него, допринасящи своя микроскопичен принос към неговата полезност, като количество с нищо повече от страна на един министър, отколкото от страна на някакъв роб. Но нито пътят, нито мъничкият градец в неговия край бяха с нещо по-стабилни от моите избледняващи спомени — макар сега 30 семейства може би да смятаха това село за свой дом и два пъти по толкова деца, родени тук откак бях напуснал, да смятаха тази ливада за цялата човешка вселена, а пътя — за най-важната линия, свързваща онова там с това тук. Но този мой анализ само ги направи — селото и пътя — в тяхната нововъзникналост и преходност, още по-дразнещи.

"Е, точно това не можеше да бъде ливадата, която помнех…

"Но ако пък беше, то някъде оттатък възвишението зад лявото ми рамо трябваше да се намира магистралният път север-юг, по който достолепни пътници и скитници с разранени крака и фермери в техните каруци и керваните бродеха напред-назад от Високата Порта на легендарен Еламон към Колхари. (От този магистрален път, след минути или след часове, моят керван трябваше да направи завой и се разположи някъде тук.) Обръщайки гръб на градчето подкарах коня, да видя така ли е. И какво трябваше да направя ако, като качих възвишението, намерех само още трева оттатък? Можеше ли магистралата да бъде напълно някъде другаде? Можех ли до такава степен неправилно да запомня всички неща?

"Но — там си беше:

"Магистралата север-юг, Кралският път, Пътят на Дракона!

"Препусках с коня насам-натам, бездиханен от радост. Ако просто премахнем от картината онова извинение за градче, това беше то — мястото, на което, преди 30 години, бях станал себе си.

"Подкарах коня бавно обратно към коларския път като гледах полето, склона, зъберите на планината Фалтха. Скочих от кобилата, вързах я за едно дърво и погледнах нагоре по наклона. Бях застанал на метри от мястото където, преди 30 години бях застанал с половин дузина други роби, пазачът ни от едната страна, високият повелител от другата, и си приказваха през главите ни.

"Оттогава бях имал като приятели роднини на младшата Лейди Есула. Не, вече знаех, тя никога не се бе омъжила за лорд Анурон. И само две години по-рано бях вечерял на една тежко натоварена маса с остаряващия граф Жю-Форси — седеше срещу мен и половин дузина места вляво — беловлас и дебел, но все още с прозвище Жабата.

"Не, не му се бях представил.

"Погледнах през полето, опитвайки се да не забелязвам коларския път, който го бе срязал като белег, опитвайки се да не виждам селото, изникнало като мазол в нозете на планината. Вместо това се опитвах да пресъздам съвсем точно къде бе паркирана каретата на Пухчо, къде бе полянката, на която лорд Анурон се бе борил с Врач, точно къде бе опъната голямата палатка или къде бе мястото на другата палатка, осветената с лампа — и се бях нахилил, докато бродех из тези мъгляви догадки защото до часове моите карети и каруци, палатки и главна палатка щяха да се издигат точно тук, унищожавайки окончателно, със своето присъствие, всяка надежда за точно пресъздаване на миналото.

"И все пак щях да стигна пеш до новото село, внезапно реших. Тази носталгия е абсурдна. Трябва да видя какво има там сега. Тръгнах — по пътя, отначало по буренясалия му гръбнак, после по коловоза. Макар да се опитвах да се съсредоточа върху нещата тук и сега, все пак докато крачех мислех: Дали все пак тези коловози са ме водили до мястото, където вдигнах завесата на палатката и погледнах вътре, за да видя голия повелител? Или може би те ме водеха по трасето между тази осветена палатка и мястото, където лежеше Врач?

"Да си мислиш прекалено много за такива неща означава да си усетиш стомаха да се сгърчи, гърлото да се свие и празнотата зад всички огледала да се издуе. А не бе малко разстоянието до този градец. И все пак почти успях да премахна болката като си казах: Дошъл си тук като победител в края на велика битка. Това трябва да е твоят празник…

"И в този миг отново видях лицето на великия министър, на моя враг, тази вечер мъртъв но през онзи ден до императрицата в Колхари, по чиято молба бях стигнал дотук. За момент това лице, надвесило се като някакво божество или призрак над полето, бе лицето на високия повелител… Можеше ли някой от тях да знае за тази болка? Можеше ли да е така, че някой от тези двамата е успял да ме намести тук на това място в този момент, като някаква фигурка от игра, за да ме накара да се чувствам точно по този начин? Но абсурдността на тази мисъл в крайна сметка ме освободи от всичките тези неща. И пак, докато крачех, се върнах в триумфалното сега, към което бях тръгнал. За да мога да спечеля сегашния миг трябваше да не мисля повече за днес. И въпреки това, като бях стигнал десет метра до най-близката постройка с бели стени, спрях. Загледах се в малкото хора между колибите. Една ме погледна. Почудих се, дали знаеше кой съм.

"Обърнах се и тръгнах обратно към онази част от полето с която — как другояче да го кажа? — бях по-запознат.

"Почти бях го прекосил отново цялото, когато видях, малко зад вързания си кон, четиримата, идващи по коларския път пеш.

"Отпред бе старицата, с нейната кафява роба и железен нашийник.

"Трима мъже бяха с нея. Единият бе кльощав, възрастен човек, също в кафяво, също в желязо. Сигурно е онзи ветеран, за който тя ми бе споменавала. И двамата се усмихваха широко. И имаше с тях един по-млад, мускулест, добре сложен младеж с гъста коса, кожена препаска през слабините и желязо на врата. Не се усмихваше, вървеше с полуотворена уста.

"Липсваха му малко зъби.

"Дали съм го споменавал, Удрог? Намюк също имаше този навик да броди с отворена уста. Моментно объркване: младежът бе Намюк. Старицата и дядото ми го връщаха! Илюзия, да; но бе толкова силна, че му махнах с ръка, ускорих крачката и се нахилих като един луд. Беше само за секунди, но когато тази мисъл напусна главата ми онова, което зае нейното място бе: не, не бе младият роб който бе моят приятел, а старецът до него! Колко години бе казала бабата, че се е намирал тук? Пазила го е като изненада за мен…

"И тази илюзия се прочисти, разбира се. И се почувствах като пълен тъпак. (Тя ми бе казала, че старият роб е тук от 20 години, а значи е дошъл шест години след като аз съм напуснал. Но все пак за момент бях се заблудил, че става дума за две, а не за три десетилетия!) И ето ме застанал пред стареца който в нашийника си се усмихваше точно толкова широко, колкото аз преди малко, докато аз пък се опитвах да спася някакви парченца от моята собствена усмивка.

"Младежът ме наблюдаваше с неговия сиво-очест, беззъбо-отворен поглед.

"Но и младежът и старецът бяха Намюк толкова, колкото и аз.

"Старицата пристъпи напред и ми посочи останалите. Мъжът бе Мирмид, каза. Нейното име било Хар’Ортрин. Младежът бе Фейев. (Тъпото лице на Фейев пусна една бледа усмивка, която премина през неговите тъмни, тъмни ресници и светли, светли очи.) Погледнах към четвъртия, мъж без нашийник, който стоеше малко встрани и отзад. Бе облечен в кожена препаска, грубо шита от същите дебели конци като на Фейев. Очевидно глупав и недодялан човек, той изглеждаше не на място, подозрителен, квадратен и силен — и мръсен колкото Фейев. С почуда изчислих, че ще трябва да е пазач докато той изтърсваше: „Аз съм Ириг, сър.“ Вдигна си рязко ръката за да си удари опакото на юмрука в челото. „Свободен слуга на императрицата… чието царстване е разюздано и разпуснато!“ Дори сега, през няколко секунди лицето на Намюк от моите спомени се налагаше върху това на Фейев; и макар това пък да бе съвсем налудничаво бях убеден, че Ириг е не само подобен на, но всъщност е физически близнак на онзи пазач, който едно време ни бе довел дотук, до кервана — макар очевидно работата да бе в това, че в главата ми споменът за онзи бе толкова избледнял, че образът на този лесно се бе насложил върху него.

"В чест на моето идване, в чест на идващата церемония, на свободата, която щеше да ги сполети днес бе, разбира се, почивен ден. Не им бе дадена никаква истинска работа; и затова старицата ги била довела да ме видят. „Разбира се, ако не възразявате, сър. Но ми се видяхте много добър като за човек толкова велик. А и сте дошли дотук заради нас и бездруго. И така реших, ако нещо не ви пречи — а и вие сам казахте, че искате да говорите с Мирмид… който е тук най-дълго от всички ни. А и може би ако момчето повече слушаше…“ кимна по посока Фейев, който изобщо не слушаше, „можеше да научи някои важни неща за това място, което утре ще бъде свободен да напусне завинаги!“

„Добре, тогава.“ Усмихнах им се. Недалеч имаше паднало дърво, навирило корените си във въздуха; друг дънер, този отсечен, бе положен напреки в единия му край. Казах: „Да отидем, седнем и говорим.“

"Петимата отидохме и седнахме. Цялата работа беше започнала по един много добър начин.

„Да, сър, така е. Хар’Ортрин ми каза, къде ви е посочила да са били старите бараки. Но те изобщо не се намираха там!“ разясни Мирмид. „Нея я нямаше по ония времена. Вашите бараки са били от другата страна на сградата, която се намира там в момента, да сър. Пазачите я ползваха за своя, макар днес ние да живеем в нея. Във всеки случай вашите бараки изгоряха при един пожар година преди аз да пристигна. Всички казваха, че е било ужасно! Никой не бе успял да пресметне колко роби са изгорели тогава. А сред онези 30–40 които бяха останали живи винаги се носеха слухове, че било от небрежност или дори — нарочно, всичките тези същества, опечени в техните пълни със слама клетки! Когато аз пристигнах още се виждаха обгорели основи тук там, не бяха обрасли докрай. Онова, за което тя ви е разказала бяха едни временни бараки, бяха ги направили когато се опитваха да продължават да поддържат работата в мините в по-малки размери. Там живях отначало и аз. По това време затвориха трите големи забоя — в които сигурно вие сте работи. И отвориха наново един по-малък, дето е бил затворен преди това но за който се смяташе, че имало вътре още какво да се извади. Но това не се получи кой знае колко добре и накрая решиха да затворят цялата работа: и разрушиха и временните бараки. Продадоха повечето роби на запад. Но от нас бяха останали към 25 човека по онова време. Докараха няколко жени да готвят и чистят, защото работата вече отиваше само към поддръжка. Е, тогава докараха Хар’Ортрин. И днес сме само тримата…“

"Докато разказваше мислите ми пак кипнаха.

"Когато Мирмид спомена пожара бях се върнал обратно към една ветровита вечер на брега на една река където, в качеството си на офицер на имперската гвардия бях спрял за разпит група скитници, които ми бяха разказали за пожара в мините. И затова някак си винаги съм знаел за това, колко ужасна е била работата. Но тъй като това бе станало отдавна, докато се готвех да се върна паметта ми някак го бе изтрила.

"И ако моите бараки някога са се намирали от другата страна на сградата на пазачите, то наистина най-сетне усетих физическото наместване на мястото, на която се намирах днес и на което съм бил тогава.

"Хвърлях погледи към младежа: ама наистина ли този човек с увиснали бърни, който седеше с разкрачени колене и чоплеше парче дървесна кора с мръсни, надебелени от работа пръсти, изглеждаше чак толкова като Намюк? (По възраст бе по-близо до Врач. И все пак…) Бях намислил да питам Мирмид и Хар.Ортрин — или Ириг, ако трябваше — какво се бе случило с Намюк. Беше ли останал жив след пожара, за да бъде продаден? Или бе изгорял? Може би някой от тях пък знаеше и къде карат робите да ги погребват като умрат? Но, както вече се бях спирал, обзет от колебание, пред начеващия се град в сегашното, така пак се спрях пред завършения градеж на миналото.

"Не попитах нито за едното, нито за другото.

"Фейев ме гледаше намръщен: пак го бях зяпнал. Ама това моето вече на нищо не прилича! Почнах да им задавам въпроси за техния живот, кои са, откъде са, какво са работили в мините. Бавно, много бавно ние петимата, пазач и роби и министър на държавата започнахме да се отпускаме един с друг.

"Докато слушах се опитвах да си спомня въпросите, които високият повелител бе задавал на Врач, Намюк и мен. И не е за вярване, но точно тези въпроси, когато аз ги задавах сега, извлякоха от тях най-топлите отговори, дори от глупавия Фейев, дори от нацупения Ириг. Опитах да си спомня, кои истории на високия господар ме бяха впечатлили по най-жив начин; и се опитах да намеря подобни неща в моето недалечно минало (разкази за богатство и ситост в Двора; и вече никакви спомени от живота ми в мината!) за да ги забавлявам. И, представяш ли си? Това бяха историите, които накараха Фейев да спре да бърника кората и да ме погледне и се нахили, които накараха Мирмид и Хар’Ортрин да се смеят в шепите си и да клатят глава, които накараха даже Ириг да започне да кима с упорит интерес. Както се разговорихме, все по-свободно и по-свободно, започнах да се питам: макар никога да не бях се замислял над това, аз всъщност бях приел, че разговорът с високия повелител отпреди 30 години е бил първият, който той е водил с роби като Намюк и мен. Но сега пък се сетих колко бързо тримата аристократи се бяха струпали покрай Врач когато той падна. Може би високият повелител е имал и други такива срещи. Може би е знаел какво да ни запита, за да ни развърже езиците. Може би е знаел, кои от неговите истории ще намерим за най-забавни. Може би е знаел, от други такива срещи преди нас, с кои въпроси ще ни притесни или разтревожи, кои предмети на разговора биха ни затруднили и победили — и ги бе отбягвал. (Все пак вече и аз бях имал много такива разговори с много такива хора. Онзи разговор с него не бе единственият, от който се бях научил да говоря онова, което казвах сега.) Може би, макар с най-добри намерения, той си е играл с нас, както майсторът играч си играе с фигурите на дъската, за да произведе най-приятната за него конфигурация и както, със същите добри намерения, правех и аз с тези сега.

"Намеренията ми наистина бяха добри, разбери. Само исках да се отпуснат — и те сториха това! Само исках да не ме разбират накриво, да не се отдръпнат разстроени или да останат настрана от неща, които бяха отвъд техните възможности — и те сториха това!

"И все пак, макар за момент само, подозрението, че онова, което бях смятал за спонтанно преди 30 години на тази ливада може би е било изцяло изчислено упражнение ми се стори една грозна — и съвсем докосваема — възможност. В много отношения това все пак бяха ограничени хора; аз знаех много добре техните ограничения.

"Е, как тогава високият повелител не би знаел нашите?

"Тримата роби започнаха да говорят за идващата тяхна свобода, къде ще отидат, какво ще направят. Хар’Ортрин имаше свободно семейство някъде на юг и бе убедена, че ще я приютят. Но докато ми казваше за оня добър човек, нейния чичо, и многобройните й братовчеди около него, аз безмълвно си прекарах през главата един доклад (който бе докладван на цели пет заседания на Съвета!) относно положението на прясно освободените роби, когато се връщат в семействата си за помощ: искаш ли резюме на този потоп от катастрофални свидетелства? Мнозинството от тези семейства не искаха да имат нищо общо със завърналите се никому ненужни, объркани, отскоро свободни и често пъти вече гневни бивши роби — макар Хар’Ортрин да пляскаше с ръце в очакване на своето завръщане, неспособна повече да говори поради радост, надежда и очакване.

"Мирмид обясни, че веднъж един от бившите му господари, който високо го ценил но се видял все пак принуден да го продаде му обещал, че ако някога получи свободата си, може да се върне — и щял да получи парче земя, сечива и материал да си построи колиба, и инструменти за обработване на земята като вече свободен фермер. Е, аз пък знаех, че поне три заседания на Съвета бяха посветени и на такива казуси и на оплакванията на роби че, веднъж свободни, отишли да търсят изпълнението на подобни обещания и се оказвало, че те не се спазват — много от именията, на които са били работели се били променили из основи и повечето били на границата на фалита, техните бивши господари отдавна заминали или починали — макар Мирмид да продължаваше да говори с крайно уважение за големия собственик който, макар да притежавал сто роби, на него именно бил направил чак такова предложение!

"А Фейев? Е, той бил решил да тръгне към града. Кой град? Не бил сигурен. Но веднъж като стигнел, щял да си намери добре платена работа. (Каква работа? И това остана неясно.) И щял да работи усилено и да си купи къща и да стане богат мъж с прислуга и скъпи дрехи и много, ама много пари! Примигна със сивите си очи.

"Слушах. Усмихвах се.

"В Колхари най-видимият проблем бе този на освободените роби, и също бе отнел много заседателно време на Съвета — много повече от три или пет заседания. И трудности, за които тези тука нямаха ни най-малка представа, мен ме бяха тормозили вече години наред!

"Направих предложение, което ми се струваше практично. Ако някой от тях се натъкне на някакви проблеми с тези свои планове, ето имената на няколко организации, към които биха могли да се обърнат за съдействие и помощ, създадени от императрицата преди няколко години точно за такива случаи… Но (и това вече бе крайно обичайно в моя опит), те не внимаваха много-много.

"Вътре в себе си се надявах все пак да си спомнят, какво им казах, когато се появи нуждата.

"Външно се усмихнах на техния ентусиазъм, тяхната наивност, тяхната радост от идващото освобождение (и си казвах, че ще имат време по-късно и за мислене по практическите въпроси), но остро си давах сметка: богатствата, привилегиите, властта, които в очите и на тримата се намираха на някакви си седмици, дни, часове пред тях, не бяха по-реалистични от вярата, че някой от тях би могъл да изкопае тунел под планината, а друг да хвръкне нагоре по въздуха. И се почудих:

"Като сме разказвали за повече от чудесната, за почти-мистичната, за славната свобода, която ни бе отнета от робарите и имперската гвардия дали аз и Намюк, 30 години по-рано, не сме звучали така наивно, романтично, и толкова далеч от действителността, колкото сега звучаха тези тримата, говорейки за свободата, която идва? И предложих още нещо — отново едно напълно прозаично, практическо предложение, като им казах програмите, които Съветът бе направил за да помага на новоосвободените. Но въпреки това и след това предложение те продължиха да приказват, като от време на време някой от тях ме поглеждаше с толерантната усмивка на човек, който знае, че слушателят, може би просто поради случайността на историята и опита си просто не може истински да разбере, какво всъщност се говори в случая. Те не криеха нищо. Не им бе необходимо. Процепът бе вече прекалено голям: тъй като аз бях свободен не можех да разбера какво ще означава тяхната точно свобода.

"Внезапно ми се прииска да прекратя разговора.

"Съобщих, без всякакви предисловия, че трябва да го оставям; имах нужда да се разходя сам за малко, да реша къде да си разгърна кервана, като пристигне. „…Нали разбирате, когато се изсипят тук каретите, колко работа има!“ (Бе изключително глупав претекст, който всеки повелител или повелителка веднага биха разпознали като такъв — и биха веднага се съгласили да го приемат, тъй като самият кретенизъм на претекста би им съобщил за високата степен на тревожност, която бе скрита зад него.) Но сега пък бавният Ириг пое ролята на дрогирания, каращ се Врач. Този невъзпитаник се наклони напред от дънера си и избухна в истории, които просто трябваше да ми бъдат казани и нищо друго не било възможно, освен да остана и ги изслушам всичките. Тези истории започваха и свършваха с трудностите, които имал за да налага дисциплина на своите подопечни, лошият характер на този, крадливата хитрост на онзи, (О, той мразел дори да си помисли, че еди-коя жена ще бъде стоварена на свободното общество, да го краде и лъже!) извратената пропадналост на трети. Не, че някои от пазачите не били същите като робите! Даже тук, където шестима пазачи пазят трима роби…? Да бе, само последната седмица той наблюдавал — но да не сме споменавали имена. И нищо повече също така. Ден като днешния не бил за такива неща. И аз ли не знам, какво става по места като това? Дори нямало нужда мен точно да ме отваря на такива работи. Но все пак, да вземем робите. Просто не може човек да им има доверие. Винаги правят сметки, как да ти измъкнат нещо. Не, не тия тримата тук. Те са добри роби. Даже Фейев — който, със спуснати мигли пак човъркаше дървесната кора. Не, Фейев не е толкова загубен. Не бе от най-лошите.

"Но той помнел един такъв…

"И един друг…

"И ако човек помислел, още един дето…

"Ириг бе работил като пазач 12 години тук и още четири на друго подобни места и бе запознат с всички видове роби, с добрите и с лошите. И лошите били такива долни и мръсни твари, дето свободните хора на Неверион дори не можели да си представят! „Но съм сигурен че вие всичко това сте го обмислили, сър. Имам предвид, когато сте тичали нагоре-надолу да ги освобождавате. Все пак и вие сте били един от тях!“

„И бях един от най-лошите, мой човек!“ Изтърсих това и веднага пожелах да не си бях отварял устата. Но този мой коментар изобщо не го нарани. Продължаваше да бърбори. Неговото послание беше, ако може да се каже, че имаше такова, че моето идване бе сигурно някакво голямо и славно нещо, защото робството официално бе вече отменено и оттук нататък от него пък не бивало да се иска да носи отговорността за тая измет — е не тези тримата, не те — но онази измет, за която е бил натоварван да отговаря в миналото.

"Кимах там, където ми се струваше, че трябва. Веднъж-дваж се усмихнах.

"Другите нито кимаха, нито се усмихваха. Фейев гледаше тъпо и разсеяно. Хар’Ортрин и Мирмид изглеждаха стари и притихнали. Сигурно им е било страшно неудобно — освен ако не са били толкова имунизирани от оплакванията на Ириг, ако ги бе повтарял достатъчно често, та вече нищо да не ги е впечатлявало.

"И това продължи докато Фейев не се обърна да примигне към края на полето и после не посочи с пръст, с неочаквана за него енергия: „Хей, гледайте…!“

„След слизането си от магистралата север-юг, първите коли на моя керван вече прехвърляха баира насам.“

(обратно)

7

"Следващите три часа, Удрог, бяха пълни със слуги и войници, палатки и брезенти, секретари и стюарди, тичане и нерви. Изсипваха се все нови каруци и карети с делегати и посетители от една дузина градове. Населението на селото, в което бях решил да не влизам, се изсипа в пълен състав да ни зяпа — и то точно когато главната готвачка реши да започне десетминутна истерия: Къде са останалите шест помагачи? И само погледнете небето! Ако сме искали да ядем, то палатката с провизиите трябвало веднага да бъде махната оттам, където е сега и да бъдела разпъната наново ето там — така че мизерната шепа помагачи, с които тя все пак разполагаше, нямаше да се налага търчат из калта, когато неминуемият дъжд се изсипеше. Да не сме си мислили, че те са някакви си роби? Това не се издържало. И тя нямало да го допусне! Сега като си спомням, доста разумно ми звучи всичко това — но тогава изглеждаше напълно възмутително: тя захвърли престилката си и напусна лагера, само за да се върне половин час по-късно нацупена, мълчалива и заета.

"Аз тичах от един проблем към следващия когато старият Мирмид ми се изпречи на пътя — едва не го блъснах; но той ме хвана за рамото. Молеше, имало ли някаква работа, която той и другите да свършат като помощ?

"Запазих равновесие. Не. Не, това не е необходимо.

"Но те искат да работят, настоя Мирмид. Все пак цялата тази бъркотия беше заради тях, нали така? И би било справедливо и те да помогнат с нещо.

"Те биха могли да помогнат, обясних, като не се пречкат наоколо, доколкото това е възможно; ако много искат, то онова, с което могат да помогнат е да са наоколо, така че щом започнеше церемонията и ние имахме нужда да…

„Айде, айде сър!“ Ириг се бе изправил на един дънер с ръка на кръста. „Накарайте ги да работят!“

"Почудих се, дали той наистина си представяше, че с това улеснява нещата.

„Тия са държавна собственост още няколко часа.“ Слезе от дънера и дойде към мен. „И мен ме сложете да работя с тях! Вижте колко работа има…“ показа с ръка щуращото се керванно гъмжило: опитваха се да опънат голямата палатка зад него, а каруците ги паркираха вляво от него (и междувременно все пак сваляха палатката с провизиите) — „няма никакво извинение за никой да стои настрана.“

"Хар’Ортрин се мотаеше някъде зад рамото му, цялата радостна и очакваща. Дори Фейев, който още си седеше в края на дънера, се бе навел напред и удряше длан с юмрук, а погледът на сивите му очи издаваше един младеж, който би бил крайно щастлив да грабне нещо и го помъкне нанякъде.

"В този момент един от разпоредителите дойде да ме пита за сцената, която исках да бъде направена напреки на пътя, и половината от която не бе пристигнала, и също така за шестимата музиканти, които бяха пристигнали — шестимата в повече от поръчаната дузина. (Когато проверих нещата се оказа, че това би трябвало да са шестимата помагачи на готвачката. Но някъде в административната машина в Колхари някой не бе разбрал поръчката докрай.) Предадох Мирмид, Хар’Ортрин, Фейев и Ириг на друг един разпоредител, който ги отведе и им намери работа. Скоро бях обкръжен от хора, които познавах; и от хора, които хората, които познавах, искаха да познавам.

"Вече съм споменал, че много се радвах, че бях дошъл по-рано?

"Полето изглеждаше, както никога не го бях виждал. Ако бях дошъл навреме, и с очакване да видя познатото, щях да съм много по-малко доволен от начина, по който се развиваше денят.

"Самата церемония ли?

"Е, разбира се че започна с един час закъснение докато, над главите ни, облаците набъбваха. По време на едно от тия прекъсвания, когато всичко остава да бъде свършено и поради обстоятелствата нищо не може да бъде свършено се почудих дали, когато извикам тримата роби да отключа техните нашийници пред тълпата, би било добре да захвърля железата от сцената към входа на голямата палатка, както бе направил едно време високият повелител? (Не бях ли му длъжен някакъв мъничък знак за всичко, което бе станало?) Но след като една реч, и следващата след нея бяха приключили и се обърнах към шефа на протокола, който бе подкарал вече Мирмид, Хар’Ортрин и Фейев към сцената — усмихнах им се като ги видях, но те вече бяха замръзнали от вълнение и ходеха като замаяни — и като вкарах ключа под рядката и къдрава брада на Мирмид, първите капки удариха по раменете, ръцете, лицето ми; и старецът затвори очи и оголи жълтите си зъби докато набраздените му бузи се намокряха.

"Всички трябваше да се преместят в голямата палатка, където, някак си, успяхме да завършим церемонията.

"Пороят продължи около двадесет минути, после се укроти до едно постоянно капане. Между туфи от мокри треви започнаха да се провират нарастващи локви и сребърните лентички на ручейчета. Макар до мен да стигнаха няколко оплаквания от кухнята, според мен готвачката се справи блестящо. По-късно отидох да й съобщя това в нейната нажежена палатка; тя беше запотена, нахилена и поклати глава докато търкаше тъмните си бузи с длани и с палци обираше потта от очите си.

"Заради дъжда повечето хора си бяха тръгнали по-рано. А той пък престана, с последно ръмжене на гръмотевица, когато една от последните карети на гостите, със спуснати срещу влагата брезенти, се качваше обратно върху магистралния път.

"По принцип бяхме планирали вечерно тържество, но вече нямаше достатъчно хора за такива неща. Май на всички, чувствах, им бе по-спокойно, че така стана. Коларският път, който бе цепнал надве без-пътното поле, което помнех, бе станал две успоредни линии киша, разделени от камъни и бурени по средата — ми бе станал толкова познат, колкото линиите на ръката ми и аз почти не си спомнях как, само часове по-рано, ми се бе сторил толкова набиващо се непознат. Та, както ти разказвах, работата бе като всяко друго официално събитие.

"Но както си стоях и си го припомнях не можех да не си призная, че въпреки всичките си проблеми и недомислия беше си имало моменти на впечатляващо, дори вълнуващо представление, пълно с мълчаливи знаци — както са всички празни знаци.

"Небето бе дълбоко сиво. Подновените гръмотевици намекваха, че дъждът може и да се върне — сигурно да се лее цялата нощ. (Трябваше да тръгваме към Колхари на сутринта.) Бяха опънали една малка палатка за мен. Уморен от официалностите на деня бях тръгнал натам за да отмарям, когато видях Фейев да върви пред мен. Бе тръгнал към моята палатка и носеше нещо; но то бе пред него така, че не го виждах. Огледа се наляво и надясно — много повече, отколкото обикновено правят хората като него. Не се огледа назад, инак щеше да ме види. Спря пред моята палатка. (И аз спрях.) Вдигна входната завеса. (Само минути по-рано една слугиня бе дошла да ми каже, че е запалила лампа и я е оставила да гори на масата.) Погледна към светлината, после направи крачка навътре.

"Какво, запитах се, си мислеше тоя, че ще намери? Опитах се да си припомня няколкото предмета — колани и техните катарами, официалните вериги на държавната служба, пергаменти, линийки и писмени принадлежности, които той би могъл да задигне, ако реши. (Нали не съм бил толкова глупав да оставя монети в кошничката до леглото?) Настигнах го, вдигнах завесата.

"Стоеше в светлината на лампата, с гръб към мен. Бе тъкмо свалил кожения си набедреник и го бе хвърлил върху чергата. По голите му страни още стояха отпечатъците на вървите, които държаха набедреника. Държеше в ръцете си железен нашийник, полу-окръжност във всяка ръка. Вдигна го към врата си. С двете си ръце започна да го затваря…

"Докато не ме видя. И не се сепна.

"И аз се сепнах. „Ти какво…“ изломотих: „Ти защо…?“

"Фейев се обърна към мен, със своята отворена уста, със своя замръзнал сив поглед, поемайки на свой ред изненадата. Свали наново нашийника, като го държеше неловко в тежките си ръце. „Ами дойдох тука…“ погали метала с един, после с друг дебел пръст „… за теб. Дето се вика, ако ти искаш аз да…“ Намръщи се, може би защото и аз бях направил това. „Дето се вика, помислих си… говори се, че на теб ти харесва…“

„За какво по дяволите говориш?“

"Фейев се огледа наоколо, най-накрая вдигна рамене, махна едната ръка от нашийника и започна да я ползва за да си почеше краката.

„Давай, казвай,“ рекох. „какво търсиш тук?“

"Притеснението — а може би беше просто несигурността относно това, което става — го накара пак да вдигне поглед към мен. „Ама нали знаеш… дето се вика, всички знаят. За теб. И за нашийника.“ И каза: „Нали едно време ти е било запазената марка!“

„Да, Фейев. Това е така. Но“, продължих, „какво е онова, което ти дойде да вършиш тук?“

„Премигна. «Другите… те казаха, че аз…»

«Другите»“? попитах. „Не и Мирмид…? Не и Хар’Ортрин…?“

„Не, не те. Пазачите.“

„Кои пазачи?“

"Пак вдигна рамене, пак се огледа безцелно наоколо, като да му бе трудно да се съсредоточи върху едно нещо. Но аз пък знаех, че това е един вид миманс. „Ама ти знаеш,“ каза. „Има мъже, които обичат да го правят… по такъв начин — истински яко; и те се наемат като пазачи тука. И един от тях каза…“

„Ириг?“ попитах и аз.

"Ледените очи на Фейев се стрелнаха обратно към моите, святкащи и присвити. „Не! Не тоя!“ Изглеждаше истински разгневен. Почувствах някакво тръпнене. "Ириг е тъпанар! Само се присмива на онези, които го правят; и ни се подиграва. И на мен се подиграва. Говори за моето „перверзно падение“ без да ми споменава името… после продължава и казва, че съм един наистина добър роб — това са му игричките на него! Но на мен пък не ми пука! Не ми пука изобщо за него. (Не питах, какъв му се пада на Ириг Мирмид; нито дали Хар’Ортрин краде заради него. И аз ги знаех тези игри. Те са част от онази една игра, в която победителят раздава унижение на победените). „Но някои от пазачите… е, те казаха, дето ти викам, че обичат да се чукат грубо. И го правя с тях. Това е всичко. Като теб. Понякога ми дават пари. И ми казват да ги трупам за когато стана свободен. Но аз пък не мога да спестявам. Ама сега пък съм свободен!“ Нахили се. „Е, някои от тях си приказваха, как…“ Ухилката започна да изчезва. Видях тревогата, която прозираше под нея. „Ама аз не казвам, че те ме накараха. Не, няма такова нещо. Беше си моя идея, да дойда тука така… след онази работа.“ (Докато говореше, докато гледах тъпото му лице, за което поне вече знаех, че може да бъде гневно, безпокойно, че може да се усмихва, все пак ми бе трудно да повярвам, че той когато и да е имал каквато и да е собствена идея.) „Ти си могъщ човек, сър… Силен мъж… Видяхме те… аз те видях, как ме гледаше; по-рано. И тъй като се говори, че и на теб ти харесва да го правиш така, помислих си че може, ако го искаш с мен, може… И може би ще ми помогнеш с нещо, след това. С пари.“

„Кажи ми,“ рекох. „Харесва ли ти да го правиш? По онзи начин, имам предвид?“

"Фейев пак сви рамене. „Нямам нищо против.“

„Чакай малко“, казах внезапно. „Какво правиш с това нещо?“

"Фейев вдигна нашийника и го погледна. „Зъбите ми,“ каза. „Предполагам, че не съм толкова красив като някои, които си имал. Защото ми изпопадаха зъбите. Някой като теб може да има когото си поиска. Предполагам. Но на някои от пазачите така им харесва повече; казват че така изглеждам като такъв долен тъпак… Имам белег от камшик на рамото си. Не е истински. Но някои обичат и това…“ Загледа ме и ми показа. „А и ти ме гледаше…“

„Бедни, бедни ми човече,“ казах. „Това не е правилно. Не можеш просто да влезеш тука и да си мислиш, че някой може…“ Макар, докато го казвах си зададох въпроса, кое би могло да го накара да мисли друго? „Но ти… кажи ми, сега като си свободен…“ Зададох въпроса механично (както, разбрах с притеснение, съм го бил задал на всички още когато разговаряхме на дънера преди церемонията; но след толкова разговори с толкова роби съм разбрал, че няма друг въпрос, който да произведе щастлив отговор. И пак си помислих, че по-добре да си бях държал езика зад зъбите)… „накъде ще тръгнеш? Какво ще правиш сега?“

„Отивам в града — в Колхари.“ Макар лицето му да светна както първия път, отговорът не беше същият. „Казаха ми, че там имало един мост, до стария пазар, където мога да се помотая. Да спечеля една-две монети… нали се сещаш, като го правя с тях.“

„Мостът на загубеното желание,“ казах. „Да, има такъв.“ Почувствах облекчение, че онова, което отначало ми бе казал там на дънера е било един вид театър. Но и аз пък не бях подготвен, след дълъг ден официалности, и идеали, и речи, да се натъкна на простата тъга на един глуповат младеж, чиято всяка мисъл бе как да намери още един начин да проституира. „Познавал съм хора, които са били там. Ако не ме бяха затворили тук, може би и аз щях да съм един от тях. Но животът по улиците на Колхари не е лесен.“

„Е, тогава просто ще трябва да работя повече.“ Пак ме дари с една щърбава усмивка. „И ако не стане, ще опитам някои от нещата, дето ни ги каза преди.“

"Ставаше дума за моите практически съвети. „Ти ще работиш наистина много.“ Помислих аз самият да му дам някаква тъпа работа. (Но какво, все пак, умееше един такъв младеж да прави, освен да се мотае по тротоарите на моста?) Помислих да приема предложението и след това да му дам шепа монети. Или просто да му дам парите и да го отпратя. Но всеки избор изглеждаше като капан, който по някакъв начин сам си поставях. Моята идея бе да прокарам закон за неговата свобода, а не да се омотавам в проблема на неговото оцеляване. „Дай ми го това нещо.“ Посегнах.

"Подаде ми нашийника, като ме гледаше въпросително. „Ти ли искаш да си го сложиш?“

"Единствената причина да съм толкова изненадан бе, че точно това беше най-далеч от съзнанието ми в момента. „Не“, казах. „Не, не искам… не точно сега.“ Взех го в двете си ръце, погледнах го, погледнах и Фейев.

"Като това да бе единственият друг избор, той пристъпи напред към мен и си вдигна брадичката.

"Поех въздух. И вдигнах нашийника. Защо? Може би за да видя, какво ще стане, ако направя точно това. Затворих нашийника върху неговия врат. Ръцете ми останаха върху желязото.

"Погледна ме със светещ поглед. После, бавно, се усмихна: „Искаш да го направим, нали?“

"Ако последвалата пауза бе желателна, то той може би бе изцяло вътре в нея, но аз пък напълно останах отвън. Е, наистина имаше някаква физическа реакция от моя страна — всъщност, напълно си я имаше — и ако бях по-млад, сигурно щях да я последвам. Но вече знаех, че това е физическа реакция от оня вид, която, ако я последвах до края, щеше да ме сблъска с неприятната действителност. И тъй като стоях извън паузата на желанието, не бях способен на ясно тълкуване на онова, което би или не би се случвало вътре в нея, нито по отношение на Фейев, нито по отношение на себе си. И това бе двусмислието, което убиваше — щеше да убие — физическата манифестация на ситуацията.

„Да ти кажа какво се случва според мен, Фейев.“ С ръце около врата му, гледайки надолу към лице, което вече се отвръщаше от моето, осъзнах колко по-висок бях от него. „Мисли го като просто още една история, но слушай — защото аз не съм глупав мъж. Някой — може би някой пазач, когото още не съм срещнал — ти е казал да дойдеш и да ми се отдадеш. Правил си го и преди. И ще го правиш пак, несъмнено. Ще искаш много пари за това. И ако аз ти дам каквото искаш, той пък, защото ти е подал идеята — и може би ти е дал назаем нашийника — ще очаква да му дадеш половината или повечето. Вие двамата не бихте се пробвали да ми отнемете пари с насилие. Премного от моите войници са наоколо. Той сигурно те чака някъде там в бараките. И може си дори малко се страхуваш от него — особено ако се върнеш с празни ръце. Но просто ще трябва да му кажеш, че планът се е провалил. Все пак вече си свободен. Наистина разбирам защо той — или може би ти — е измислил тази идея. Разбирам, че ако наистина говорим за пазач, и той е вече без работа. Както и ти. Сега. Какво мислиш за моята история?“

"Фейев постоя известно време неподвижен. После вдигна поглед към мен. „И какво от това? Все пак можем просто да си поиграем.“ Погледна пак встрани. „Ако бях роб, можеше да ме накараш да го направя. Но сега съм свободен. Така че ще трябва да ми плащаш. Нещо. За това. Това е всичко. Ти ме освободи. Защо тогава не го направиш?“

"Поклатих глава. „Не и ако искаш пари.“ Успях нещо като полу-ухилка; и си прибрах ръцете. „И може би нямаше дори и да не искаше пари. Можеш да си вървиш по пътя, Фейев.“

„Затова ли не искаш да имаш връзка с мен, защото има и някой друг намесен в плана? Защото мислиш, че това е историята. Защото не всичко е точно така — имам предвид, не всичко. Да, има нещо такова. Но не всичко е така.“

„Точно сега съм сигурен,“ казах, „че ако чуя цялата история, тя просто ще бъде още по-неприятна. Поласкан съм, че искаш да ми доставиш удоволствие. Не те обвинявам, че си се съгласил с плана. Предстои ти много трудно време — по-трудно, отколкото изобщо можеш да си представиш. Може би в някой друг ден би се навил и бих си казал, «И какво от това?». Но с всичко, което се случи днес, съм премного уморен,“ макар че в случая паузите от една съвършено друга нощ пълнеха със смисъл казаното през тази. „Освен това искам да ти дам шанс. Може би ще се натъкна на теб в Колхари. Но точно сега искам да почивам. Сам.“

"Премигна насреща ми няколко пъти, кимна с отворена уста.

„Махай се сега. Излизай оттук.“

„Наистина ли си сигурен… че си уморен?“

"Кимнах.

„Добре тогава.“ Направи крачка покрай мен и отвори завесата на палатката. „Защото не бих могъл да го направя за без нищо. Щеше да бъде, все едно съм още роб. А на свободните мъже се плаща за това, което правят. Така ми казаха.“ Тръгна да излиза. После, внезапно, погледна назад и заби светещия си поглед в мен. „Прав си, да знаеш. Моята история не е толкова добра като твоята. Беше си Ириг — той е пазачът, който ме чака в бараките, за да си вземе процента. Той ми каза, че трябва да ми бъде заплатено. И не го харесвам, както вече ти казах… Той ми изби няколко зъба веднъж, когато си мислеше, че искам да открадна нещо, за което даже не знаех, че го има. Но той пък счупи ключалката на този нашийник, за да ми го даде, и заслужава да му бъде платено за това. Може би щеше да бъде по-добре да е някой друг пазач, на който поне му харесва да го прави така, както го правиш ти. Или може би нямаше.“ Сви рамене. „Не знам. Благодаря ти, господарю,“ макар само безименните богове знаеха в момента, за какво ми благодареше. „Сбогом.“ Излезе навън.

"Отидох до завесата и я отворих. Застанах на прага и го гледах как ходи, с тежка стъпка, прегърбен, смаляващ се под свод от сиво и тъмносиньо. Разцъфна светкавица. Мокрото поле блестеше. Докато той прекосяваше наводнения път в проблясването на светкавицата, стъпвайки крак в крак в своето отражение, посегна нагоре, свали нашийника от врата си (като че чух как щракна счупената ключалка), и започна да го размахва покрай бедрото си. На рамото му видях белега от камшик — оня, дето не бил истински. Още светкавици надмогваха над тъмнината на вечерта. Гръмотевиците надмогнаха над светкавиците. Обърнах се и затворих завесата.

"Кожената превръзка на Фейев лежеше на чергата, толкова приличаща на онази, която и аз бях носил — понякога — в мините. Навън гърмът се оттърколваше. Едри капки започнаха да удрят по брезента.

"Седнах на леглото и си помислих: прекалено ли съм уморен?

"Изпръхтях.

"Е, това пък дори не беше на нивото на провинциален пътуващ театър.

"Чувствах се изтръпнал, да. Но го имаше тръпненето, което потягаше мускулите ми и побеждаваше всичко останало. Ярост? Страх? Любовта към свободата? Ириг бе абсолютно мулешко лайно да си помисли, че ще му платя чрез Фейев; и Фейев беше абсолютен тъпак да си мисли, че щях! Ама, да не би пък истинската причина за моя отказ да не беше просто възрастта? Може би работата беше в приликата между Фейев и Намюк; а за онзи подобни игри бяха просто отвъд всякаква възможност. Не вярвах, че който и да е жест на Фейев е нещо друго, освен една игра без награди накрая. Както бях седнал на леглото до лампата, и слушах дъжда, целият онзи, другият ден и нощ с втурнаха обратно към мен. Какво би се случило, почудих се, ако тридесет години по-рано бях имал знанията, за да говоря, се движа и инициирам нещата така, че половата ситуация, в която се бяхме озовали с високия повелител, да беше мое дело? Дали пък сега не ми бе даден още един шанс да проверя — шанс, който отново не бях използвал? Тогава, когато бях омотан в истински потисничества, знайни и незнайни, всеки жест можеше да бъде прочетен: този е пълен с полова светлина, онзи е тежко-политически, и всичките придобиващи истинската си форма в острата светлина на властта, и нито един не замъгляван от измама, мързел, яд или алчност.

"От тази яснота бях конструирал своето „Аз“.

"Но в сегашния случай, когато аз имах властта и бях толкова близо до положението на повелител — на идеалния, донасящ свобода, покровител-повелител, който овластява потиснатите — колкото изобщо е възможно, не можех да видя яснота никъде около себе си: нито в настоящето, нито в миналото, нито в моите мотиви, нито в тези на който и да е друг. Еднократният акт, който бе отменил робството и уволнил пазачите, бе направил различието между роб и пазач самото то двусмислено.

"Не бе ли истина, питах се, седейки там, че бях преустановил работата си една сутрин, само три дена по-рано, в града, за да прекарам умерено удовлетворителен час в полови проучвания с един абсолютно непознат човек, когото бях срещнал на улицата и който знаеше, че съм министър толкова, колкото щеше да знаеш и ти, ако не ти бях казал? И ще ти кажа и това, Удрог: два дена след като се бях върнал в Колхари от мините бях прекарал една вечер в полови екстравагантности с трима добри стари приятели. Но всичко, към което можех да се върна в момента, в който седях на леглото в палатката си, слушайки водата да бучи надолу по брезента и гледайки фитила на лампата да плюе искри бе, че години преди това, в същото това поле бях погледнал в едно огледало, бях разпознал огледалото за това, което беше и бях хванал образа вътре в него за моя употреба. А сега, при внезапното обръщане на случайностите, когато пак имах нужда да хвана някакъв образ бях схванал, че това, което си мислех, че са огледала и образи и едно „Аз“, което гледа в тях и по тях, бяха всъщност образи изместени, синтетични, една кръстоска между образи, идващи от още огледала, които никога не бях виждал — огледала, ъгълът, повърхността и местоположението на които, понеже бяха толкова многобройни, понеже бяха видими само чрез това, което се отразява от тях в други огледала, нямах никакъв шанс да разпозная (и още по-малко — да схвана системата, в която да мога да ги подредя), още по-малко — да разбера кои от тях, ако изобщо имаше такива, бяха истинските и кои бяха просто мястото, на което се пресичаха отражения, идващи от другаде.

„Разбери ме, Удрог, това, което видях, не бе от света около мен. Не говоря за нищо толкова лесно и цинично като разочарованието: нищо, което се бе случило през онзи ден не бе нещо, което да не съм познавал много преди това. (На какво бе това откровение, ако не на точно такива минали познания?) Става дума за едно «Аз» което обхваща едновременно глупостта и мъдростта, ентусиазма и цинизма, илюзията и разочарованието, «Аза» който бях хванал от света, Азът който, след тридесет години усилия бе успял, само седмица по-рано, да си върне хватката върху света — тогава, когато с победата си в заседателната зала на съвета бях най-сетне победил в играта на време и болка. Е, би било прекалено театрално да кажа, че както тридесет години по-рано се бях намерил на това поле, сега тук се бях и загубил. По-скоро се опитвах да намеря системата от асиметрични различия, по средата на които непрекъснато бях ваден от равновесие тогава, когато се опитвах да я хвана; и можеше да ме отпишеш като много глупав човек, който през своите петдесет години не е научил нищо, ако просто ставаше дума за обръщане на позициите на роб и повелител, или ако бях направил някакво уравнение между свързването на Фейев с пазач в проваления им план и безсмисленото убийство, извършено от Пифълс.“

Удрог бе дотук твърде търпелив. Даже бе си продължил търпението, когато неговото ядро свърши, като си бе припомнил (вместо да слуша внимателно) точно колко е бил търпелив. Но точно сега се надигна, сви си пръстите и започна с тях да удря Горгик по гърдите, прекъсвайки го („Виждаш ли, Удрог, аз търсих…“) насред следващото изречение:

„Но тази история просто продължава и продължава. Това да не би да те кара по-силно да искаш да се чукаш? Това е онова, което аз пък искам да знам!“

Горгик погледна надолу към варварина, силно изненадан. „Е, разказът ме поставя все по-отвън на желанието — което не значи, че може да се каже, че чукането не ме интересува. Но тогава аз се оказах…“

Но първата част от отговора бе онова, което очакваше Удрог; и, обзет от тревогата, дали изобщо ще се стигне до удовлетворение, изобщо не се интересуваше от втората.

Удрог седна изправен. „Казах ти, знам какво искаш. Ти искаш някой да е господар, да поеме тази роля от теб, да ти казва на теб какво да правиш, да прекрати това глупаво бърборене с действие. Оня роб, Фейев, ти не си знаел тогава дали той наистина е искал да го направи. И затова не те е възбудил, това е всичко. Виж сега…“ Удрог скочи пред огъня; сянката му легна върху мъжа, който още лежеше на покривалото. „Всичко знам за тебе. Ще ти покажа, от какво имаш нужда. Не — мръдни си ръката, робе! Ти си с нашийника сега!“ Гол над него, Удрог ритна Горгик с голия си крак в ребрата. „Сега ще видиш какво искам! Обърни се! Ще те набия почти до смърт, ти драконско лайно такова!“ Удрог вдигна ръка в светлината на огъня, готов да я свали надолу в някакво действие на насилие и насилване…

Бухането започна някъде зад колоните. И, този път имаше истинско дрънчене: някой блъскаше нещо от едната колона в другата. Шумът приближи, отмина; дрънченето отмина с него.

Удрог се огледа стреснато наоколо, с още вдигната ръка — и скочи встрани от Горгик когато, от сянката, котката се изстреля напред и затича по права линия по пода.

Прескочи корема на Горгик и отскочи от наметката, като мина между краката на Удрог.

Варваринът се препъна, извика и едва не падна на камъка. „Какво по дяволите…? Какво става?“

Бухането и дрънченето притичаха до края на реда колони — имаше някой там, който се движеше бързо и произвеждаше много шум. Нещо изхвръкна от тъмнината и падна, с дрънчене, на пода: пръчка, към два фута дълга. Претърколи се няколко инча, докато шумът се оттегли към един коридор, започна да затихва… и накрая спря.

„Това пък какво беше…?“ Удрог понечи да разпита тишината.

„Мисля…“ Горгик самият бе се изправил до седнало положение. Пръчката, виждаше се в светлината на огъня, бе с почернен край, омотан в кълчища. Погледна пак нагоре и започна да се смее. „Мисля, че горе на балкона е имало някакво местно селянче, или някоя малка доярка. На десетина години? Дванадесет? Някъде на такава възраст, ако се съди от онова, което успях да мерна. Е, явно сме ги сащисали. И са решили да ни се отплатят по същия начин.“

Удрог се извърна рязко, и отстъпи заднишком към коженото наметало на пода. „Искаш да кажеш, че някой е гледал ние какво си правим?“

„Не сме си направили кой знае какво.“ Горгик отново се излегна, намествайки се по рунтавата кожа.

„Ама…“ Удрог сключи вежди към големия мъж. „Не може човек да прави такива неща когато някакви хора се мотаят наоколо и шпионират! Те не ги разбират тия неща! Ей, ти!“ извика към тъмното. „Махай се оттук! Изчезвай!“ И последва това с някакви псувни, които комбинираха женски гениталии, мъжки екскременти и кухненска посуда по един автентично новаторски начин. Като свърши Удрог си заклати главата и се обърна към Горгик. „Как ще правим нещо, ако горе там има някой да гледа?“

„Вече не гледат,“ каза Горгик.

„Знам.“ Удрог клекна върху наметката.

Горгик постави ръката си на бедрото на момчето.

Удрог я избута настрани. „Не, тия неща не се правят ако наоколо се мотаят всякакви. Горе там. Не е редно. Не и онова, което ние правим. Даже само ако има вероятност да се върнат и да гледат, нали така?“

Горгик запази мълчание.

Удрог започна да се протяга, но после погледна пак нагоре към втория етаж, където се редяха колоните. „Мислиш ли, че ще се върнат?“

Горгик поклати глава. „Не.“

„Ама могат, все пак,“ каза Удрог.

„Да.“

Удрог пое въздух. „Не, аз не искам да правя нещо ако някой, когото не познавам, може да ме види.“ Опъна се върху наметката с лице отвърнато от мъжа.

Горгик постави ръката си върху неговото рамо.

Удрог пак я отметна настрани. „Не. Стига глупости. Разбра ли?“

И пак Горгик запази мълчание.

„И по-добре да свалиш това нещо от врата си също така. Няма защо да те виждат да го носиш това нещо. Кой знае какво може да си помислят.“

„Могат.“ Мъжът постави ръка на бедрото на Удрог и плъзна пръсти напред.

Удрог каза: „Знаеш ли за чумата — в големите градове? В Колхари? Оная чума, за която казват, че мъже я предават на мъже. Макар да познавах жена, която я беше пипнала…“

„Да.“ Ръката на Горгик се спря.

Варваринът изпъшка. „Абе, бил съм по големите градове. И затова май най-добре е да не правим нищо. И ти си бил там. Може да ти я предам, болестта. Може ти да ми я предадеш. Поне така се говори.“

„Говори се,“ каза Горгик, „че нещата, които ти и аз най-вероятно ще правим тази нощ са точно нещата, които най-малко пренасят болестта.“

Варваринът пак изпъшка. „И това съм го чувал.“ И после каза (защото, както вече писахме, имаше някои неща, по които Удрог бе наясно): „Понякога все пак не мисля за това. И просто правя това, което съм си наумил, че искам.“

„Понякога…“ Горгик издаде звук, който момчето разпозна като прозявка, „и аз правя така.“

Удрог лежеше без да мърда. Не бе изслушал цялата история. Много от онова, което бе чул, разбираше само донякъде. Онова, с което бе останал в светлината на угасващия огън бяха само противоречия. Този мъж, който очевидно бе твърде жив твърдеше, че е някой, за който Удрог знаеше, че е умрял — и твърдеше, че отива на собственото си погребение! (Да не би пък тоя да беше някакво чудовище, призрак, бог…?) Беше казал, че е известен министър а после — че е роб. Имаше си собствено кожено наметало, на което да спи и си носеше нашийник за игра, но говореше за това, как е отвън секса и за смъртта на желанието. А когато чудовища, или богове, или призраци тичаха покрай тях с бухане, той просто се бе изсмял. Но най-голямото противоречие в този човек бе, че беше толкова спокоен, толкова уверен в себе си, толкова отпуснат в непознатата и плашеща зала. Удрог бе изморен и неговото време за разплитане на тези гатанки, както и за секс, бе свършило — макар точно сега ръката на мъжа да бе паднала на рамото му и се приплъзваше в прегръдка през гърдите. Е, огънят гаснеше и може би вече никой нищо не би могъл да види. Удрог се плъзна назад, тъй като залата изстиваше, а мъжът бе голям и топъл — и вече твърд, положил твърдостта си напреки на задника на момчето. Е, ако нямаше никой да гледа, момчето вече минаваше отвъд желанието и навлизаше във вестибюла на съня. И този тип хора, Удрог знаеше, ако не откликваш, не правят кой-знае какво.

Зад гърба на момчето бавните вдишвания на мъжа ставаха по-груби, и безредни, все едно нещо от време на време го хващаше за гушата.

А Удрог дишаше бързо и без усилие; и заспа.

(обратно)

8

И пак друга една история.

Сега ще пишем за една аристократка, приближаваща смъртта.

Когато новината за кончината на повелителя Кродар стигна до замъка на пенсионираната вече Везирка Миргот, сред прислугата бе настъпило известна тревожност. Дали старата дама, намираща се в стаята си, да бъде известена сега? или после? или никога?

Този въпрос най-сетне бе поставен на застаряващия евнух на Везирката, Яхор, който също бе болен в последно време. В своята стая с килими по стените, пълна с лампи и птици в клетки, с премного възглавници разхвърляни между дървени кариатиди и с деликатни звънчета, които висяха от избродираните лампиони така, че лекият полъх на вятъра непрестанно ги подрънкваше, с резбования таван и потопен във въздух, напоен с ароматите на кандила, в които горяха билки и ароматни дървени трески; и огледала, огледала, огледала, някои малки като нокът, а други големи като шкембе на мъж, които висяха по стените, в нагърчени рамки и полирани до блясък; завит в своите половин дузина шалове, Яхор вдигна очи, гримирани с крилца в ъглите, от златните нишки, дребни мидички и скъпоценни камъни, които разглеждаше. „Повелителят Кродар… мъртъв? Горе в Еламон, казваш? И чакаш моето мнение, дали да съобщиш на Везирката?“ Сви рамене под великолепните си дрехи. „Че защо не?“

И така новината бе понесена нагоре по стълби и през коридори към малките покои от гол камък. Тук-там някой дървен сандък бе поставен с гръб към каменна стена. В една от стаите — не най-голямата — имаше бюро с писмени принадлежности, запрашени и отдавна неползвани. Нямаше дори истински килим: една рогозка лежеше до леглото. Везирката дремеше, когато дойдоха. Отне им известно време да я разсънят напълно. Но те бяха се научили на търпение и тя, щом разбра за какво стана дума, седна на ръба на леглото в своята широка нощница и помълча известно време. „Каква ирония,“ каза най-накрая. „Че Орелът умира сред коралите на Дракона…!“ Поклати глава. „Е, няма що, да се готвим за път. Нали имаме един цял ден преди кортежът да мине южно по Кралския път? Подгответе ми покрита карета. Окачете я с черно и виолетово — каквото имаме на разположение за погребения. Не поръчвайте нищо специално. Ще тръгнем така. Ще се присъединим към кортежа да правим компания на моя починал колега до Колхари, а после и до погребението в Гарт.“

Слугите се спогледаха. Наистина ли Везирката бе убедена, че това е необходимо? Та тя не бе добре. И нейните роднини и по-младите колеги ще разберат и няма да се обидят, ако в този случай тя…

Но Миргот се изправи. „Никога не съм си позволявала да се глезя. Няма да започвам точно сега. На това погребение ще има хора, които най-вероятно повече никога няма да видя през живота си. Няма да пропусна това за света!“

„Е, тогава, може би…“ казаха слугите. Би ли желала нейният евнух да я придружава?

„Яхор? Не, не ми трябва Яхор. Освен това клетият е толкова болен. Ще взема само кучияш и прислужничка. Може би тази новата девойка… Да, мисля, че тя ще дойде с мен. Приятна ми е. Добра компания за погребение.“

„Новата девойка“ бе жена около 40те на име Ларла. Бе работила вече пет години в замъка. Предният път, когато работила за аристокрацията, било половин дузина години по-рано, когато била наета в дома на повелителя Ванар по време на смъртната му болест. Другите слуги я намираха за странна, понякога истерична и често премного темпераментна. Но имаше добро сърце. И тъй като тя бе последната слугиня, наета след персонално интервю с Везирката, Миргот я толерираше.

Слугите излязоха разстроени от решението на Везирката — хем тя да тръгне на път, хем да не вземе Яхор. Защото вечните болести на евнуха бяха от превантивния вид и, ако човек внимателно се вслушаше в болестите, от които той се оплакваше щеше да разбере, че те служат за претекст за да обосноват поредния медицински, диетичен или физически режим, който евнухът бе си избрал. Везирката от своя страна, която просто не признаваше болестите — намираше ги за слабост — в последната година бе падала вече половин дузина пъти. На няколко пъти в продължение на дни не искаше — или не бе в състояние — да поема храна. Събуждането и заспиването бяха станали дълги процедури, по време на които тя ставаше все по-объркана. И макар умът й да бе бистър, от време на време тя страдаше от… е, не е ясно дали говорим за изблици на меланхолия или за провали в паметта: това нейно състояние имаше признаците и на двете. В такива времена целият замък пропадаше в бъркотия, тъй като обикновено старата дама организираше всичко от своите покои; и когато не правеше това, нямаше какво да се прави. (От такива периоди бе тръгнал навикът прислугата да се консултира с Яхор. А евнухът бе доста вещ по темата „организиране на нещата в замъци“.) По едно или друго време всички слуги я бяха виждали, рано сутрин, облечена във вехта роба, да куцука из някоя зала, с почивки между крачките, да се хваща за някоя стена, после да подпира ръцете си на единия хълбок, и да поема една грапава глътка въздух след друга.

Преди изгрев слънце на следващия ден Везирката бе натоварена в каретата, вече пълна с килими и одеала за пътуване и с погребални подаръци и с големи кошници провизии. Ларла хвърли вътре още един бродиран сак и се качи след него. Кучияшът подвикна на конете.

Като държаха високо своите факли слугите наблюдаваха отпътуването на каретата. (Яхор не бе излязал да я изпрати. Но макар старата дама да не бе коментирала този факт, не изглеждаше изненадана.) И все пак, като свалиха факлите и потеглиха обратно към замъка слугите се питаха да не би Везирката пак да е объркана, защото от време на време бе се обръщала с въпроси към някой, който просто не бе там.

Е, сега бе в ръцете на новата девойка.

Изборът на времето за отпътуване се оказа удачен. Каретата се присъедини към погребалната процесия половин час след един великолепен изгрев. Везирката се поклащаше в каретата, но не в мощния и бавен ритъм на барабаните, които биеха отвън.

Това с барабаните, помисли Везирката, е трудната част в погребенията. Бе седнала с изправен гръб на ъгловата седалка, която, въпреки многото възглавници, й натъртваше хълбока. Бе се отказала да търси удобно положение за крака си под тъмночервената вълна. Бе ли казала на новата девойка да отиде напред и пътува в някоя друга карета? Наистина имаше нужда да бъде сама. Но не, ето я Ларла, седи отсреща и дреме. Е, разбира се, ако я нямаше тук, щеше да ми липсва въпреки грубите й ръце и тъпите й разбирания — не, че девойката ставаше много за приказки. А ако беше тука в каретата, сигурно щеше да спи в ъгъла, с омачкани дрехи, с глава подпряна на прозореца и с отворени устни.

Везирката премигна.

Кой все пак седеше отсреща в сянката?

Беше Ларла — беше ли? Или някой друг седеше там в ъгъла. Да, трудно бе да се каже. И ако беше някой, то кой? Може би ако си затвореше очите за известно време… (Това бе, знаеше от опит, често пъти по-добрият начин да видиш.) В своята червена погребална роба Везирката седеше с изправен гръб и бе много уморена. Но нямаше да спи. Не, времената не бяха за спане…

Обърна се към мъжа, който седеше срещу нея:

"Знаех, че ще дойдеш, мой малък робе, мой велик министре, мой освободителю. Наистина, Горгик, само заради теб тръгнах и аз. И сега какво, Кродар е мъртъв. Макар по различни причини, това и за двама ни е облекчение. Кажи ми, ти ли си сега най-мощният мъж в Неверион? Или това е някаква заблуда, моментна форма, която видях сутринта на една мъглива ливада? Е, наистина дълго време аз бях една от онези, чиито заблуди, колкото и жестоки или добронамерени, бяха самата структура на властта. Онова, което ти направи, мой Горгик, с отмяната на робството е да скъсиш разстоянието между най-висшите и най-нисшите с една цяла класа. И така ние, които бяхме най-висши, днес благодарение на теб изобщо не сме толкова нависоко, колкото бяхме. Понякога, да знаеш, имам чувството, че аз те създадох. Ама наистина ли си освободил абсолютно всички роби? Повелителят Алдамир и аз не бихме могли да те подкрепяме повече дори да ни беше любим син, поел нашата кауза и реализирал я с най-впечатляващи резултати. Помисли по следното. Едно време две от най-строгите забрани за робите бяха пиенето и четенето. Тези неща изобщо не ги разрешаваха долу на юг. За пръв път втората забрана бе отслабена на север, в онази срамна нощ в Месеца на плъха когато малката ми племенница, чието царстване е богато и великолепно, взе властта. „Нямаме време за съдилища! Избиваме всички подкрепящи Дракона! Всички ги знаят, кои са! И вземаме всички от твоята възраст и надолу за роби на новия режим!“ Стоях до нея, когато повелителят Кродар обяви това, там в окървавената тронна зала. Втрещеното момиченце, което бе затрупано до ушите в трупове в продължение на трите дни откак бяхме напуснали Гарт, се огледа за охранителя си, който бе клал и мушкал с меча през цялото пътуване от юга, за да се скрие зад него. И, като не го видя, изплака: „Всички вземете! Всичките деца! Не бива да ги наранявате при никакви обстоятелства!“

"Това бе първата й заповед от Залата на Двора.

"Винаги съм си мислила, че на 15 години моята малка кафява племенница бе доста по-малка от повечето на нейна възраст. Като имаме предвид затворническото й детство, това е разбираемо. Не, че успяхме да я запазим от кой-знае какво. Охранителят, когото тя търсеше, разбрахме по-късно същата сутрин, е бил шпионин за Дракона и когато имахме само минути време, за да спрем неговия заговор, в който и тя и аз щяхме да изгубим живота си, тя се втурна към него с щастлив смях, прегърна го — и с камата, която бе скрила в роклята си, му преряза гърлото! Тя го направи. Шест часа по-късно роклята й още бе подгизнала. Казвам, че беше малка, но в много отношения всички ние вече бяхме много стари. Бяхме гледали такива кървави сцени четири пъти само за три години.

"Само безименните богове знаят кой имперски капитан, подхлъзващ се по разхвърляните черва и пързалящ се по кървавите плочки е изтичал навън да занесе нейната първа заповед. И поради тази заповед ти Горгик, който бе прекарал достатъчно време в складовете на баща си, за да овладееш онова старовремско, недодялано търговско писане, не бе отмъкнат, упоен и убит час след изколването на твоите родители, както би ти се случило на юг. Ти никога не бе отведен заедно с дузина други в една стая, където всякакви неща бяха написани по стените, едно от които: „Свободата е само за онези, които се намират смълчани в тази стая докато останалите са отишли по своите дела.“ И не ви бе заповядано да напуснете, а онези, които остават, да бъдат черпени с упоено питие и после избити.

"Само те направиха роб.

"И така в Неверион се появиха, макар много малко на брой, но роби, които умееха да четат и пишат. (През първата наша нощ се теб ти самият ми обясни, че си станал началник смяна благодарение на това си умение.) Началото на края на робството. Знам, че ще ти хареса това обяснение на нещата. Колко подобни съм чувала от теб, през годините, относно едно или друго обществено явление? И колко пъти мислиш, че си ми разказвал своята история — в толкова много и различни варианти, трябва да добавя. Твоята грамотност — която забелязах веднага щом реших да те откупя от мините — не е сред нещата, на които обикновено се спираш в разказа си, освен ако те запитат. И повече от веднъж, мой приятелю, мое създание, мое огледало, съм се замисляла върху това, как избягваш този факт в разказа, който непрестанно предлагаш за своя живот; и че тази репресия е знак за несъмнената му значимост.

"Както ти разказвам тази история, докато ти си седиш отсреща и се усмихваш на една стара дама която, едно време, не смяташе за чак толкова стара, очаквам всеки миг ти да подхванеш разказа, но с обратно поставени ударения, с точки и тирета прехвърлени другаде; и цялото пренаписано, изчистено, както ти би казал, но за да обслужва твоите цели. Колко интересно, ти би казал, че от самото начало властта на императрицата е изцяло допълваща, доуточняваща, предупреждаваща, стратегираща, призоваваща. И не остана ли тя такава и до днес? Онова, което намирам за интригуващо от моето време в Двора (ето тук ти ще трябва да продължиш историята) е, че това всъщност е моделът на всяка политическа власт, която някой индивид — императрица, министър, Везирка, съветник, придворен, радикален бунтар или искащ услуга търговец — може да има. Най-трудният урок, който на мен се наложи да науча в Двора бе (и ти това ще го обясниш по-нататък), че онзи вид власт, която Детето-Императрица прилагаше през онази нощ е единственият вид власт, който съществува. Измамният модел на властта като сила, който ни разсейва, обезкуражава и в края на краищата ни унищожава всички, които играем играта на власт и време, бе въплътен достатъчно добре, в твоята история, в повелителя Кродар, който можеше да издаде команда, с няколко кратки изречения, ония да бъдат избити или изхвърлени, а тия да бъдат издигнати или поставени да седят като равни до него: става дума за цялата тази възмутително глупава концепция, според която властта е ограничена само до онова, което посредничи между език и действие. И затова той — или неговият образ на подгизнал от кръв тиранин — е нашият враг, когото трябва да анализираме, разчленим, отхвърлим в едно действие което, за нас, трябва всъщност да бъде акт на бдително само-поправяне и само-защита. И затова тя — или нейният образ на оплискано в кръв уплашено дете — е нашият приятел. Просто става дума за това, кой от двамата е по-близо до реалното.

"И виж как, точно като всеки мъж разговарящ с всяка жена, това вече си ми взел разказа, както продължаваш да се усмихваш мълчаливо. Как сега да ти кажа, сега като ми отне поантата, че онова, което Кродар каза онази нощ, не бе заповед. Той просто се бе втурнал в залата да докладва един факт — което пък значи, че твоят модел на политическа власт е по-правилен, отколкото даже ти подозираш. Неговата власт бе точно толкова допълваща, колкото и на малката императрица. Неговият гений — неговата собствена власт, ако щеш — бе само в неговото познание, практикуване и използване на такива допълващи стратегии. Защото, както ти е известно, аз никога не успях да използвам Кродар — или неговия образ — както направи ти.

"Но може би пък затова вече не са ми интересни клюки от Двора.

"Имахме толкова случаи, през годините, ти и аз, ти да ми разказваш своя живот. Онова, което ме интригува, Горгик, е че всеки път разказът излизаше друг. Помниш ли как, при нашата втора среща, ти толкова лесно си призна, че много неща, които ми бе казал при първата среща са лъжи — или, както ти го формулира тогава, „истории взети назаем от другите роби“? Години по-късно, когато все по-голяма част от Неверион избираше теб за свой говорител, си помислих: да не би това да е защото си продължил да вземаш назаем все повече и повече истории в твоя голям наратив, така че все повече хора да се разпознават в него — макар още тогава някои от нас да разпознаха в тази стратегия един човек, който всъщност няма никаква история да разкаже.

"Изкушението с такъв човек, разбира се е в това, ние останалите да започнем да разказваме твоята история — или онова, което подозираме, че историята е всъщност. При всички случаи аз имам своя си версия.

"Помниш ли когато дойде да ме видиш за последен път? О, колко радостна и уплашена бях да разбера, че са те издигнали за министър! Изглеждаше ми съвсем естествено и правилно аз, която първа те заведох в Двора на орлите, сега да те поканя у дома за отмора и разпускане, преди да поемеш трудните си нови задължения. Пратих ти куриер в Колхари. По онова време вече нашите истории бяха съвършено оплетени помежду си, докато животите ни се бяха разделили окончателно. Надявах се да ме посетиш като стара приятелка, на която едно време пишеше най-удивителните писма. (Ех, в онези ранни години, за какви истории ми пишеше! За това, как си наел писмописец, за да те научи на по-съвременната улвиянска система на словослагане — и после от време на време пак ми пишеше на ръка със старите търговски йероглифи, на които те бе научил баща ти и при които знаци за неща и чувства и за цели системи от идеи, които с думи биха били разказвани по съвсем различни начини, бяха съвсем директно записвани със знак. Към края ползваше словослагането все по-малко и писмата ти станаха смес от двете писмена — с което, както при всичко, свързано с теб ти просто показваше, че си започнал да овладяваш онова, което си. И забелязах как, колкото повече думи навлизаха в писмата ти, и колкото по-редки ставаха знаците, обозначаващи вече готови идеи, толкова по-редки ставаха самите ти писма. И докато кореспонденцията ни постепенно пресъхваше се чудех дали ти си човек, който все пак се чувства по-удобно с абстрактните идеи и физическите неща, отколкото с меандрите на граматика и обозначаване.) Но също така знаех, че можеш да се появиш като най-строгия обвинител, с цял списък от причини, защо си спрял да пишеш. Всъщност се надявах да станеш мое огледало: веднъж да бях се вгледала в теб достатъчно дълбоко за да разбера, какво чувстваш към мен, бих могла, стъпвайки между собствените и двусмислия, да разбера, в кого се бях превърнала.

"Всички бяхме чували много, през годините, за твоя нов едноок любовник. Някои казваха, че той е долно и злобно същество, някога най-долен вид роб, бандит и убиец, сега твой шут и твой клоун, за когото си развил онази обсебваща обич, с която понякога най-висшите се влюбват в най-долните. Други пък казваха, че той бил магесник, който те обвързал с договор, в който били записани с еднаква яснота всички твои минали успехи и всички твои идващи победи и за всяка от която, в мига на нейното случване, си бил принуден да плащаш с кръвта на твоето тяло и с унижението на твоята душа — една отплата, която се случвала в най-тъмните часове и с ритуали с такава жестока, болезнена и унизителна интензивност, че обикновените мъже и жени не могли да си ги представят. Други пък разпознаваха във вас двамата по-човешки отношения: едноокото същество бил блестящ военен и политически стратег, чийто съвет веднъж си бил потърсил и след това си останал зависим от неговото присъствие. Той бил за войната и политиката онова, което великият Белам бил едно време за архитектурата и математиката. Най-лошото, което този тип хора можеха да кажат за теб бе, че твоето величие в Неверион било една илюзия, че властта, която ти приписвахме не съществувала и че ти, всъщност, си бил просто една пешка в игрите на едноокия, разигравана за постигане на неговите цели — които цели, разбира се, не били изобщо толкова възвишени като онези, които ти проповядваше така послушно под негова диктовка една дузина години. А най-нечовешката версия бе, че едноокият просто не съществува! Ти самият си бил магесникът, чиято освободителна програма прикривала неописуеми дълбини и сложнотии, в които доброто и злото били така оплетени, че не било възможно да бъдат някога отново разделени. И едноокият демон, появяващ се в нашийника, който е твоят личен знак, е бил просто една от многото измами, които ти си създавал за да демонстрираш сила и воля, за които думи като несъкрушими и непоклатими са просто недостатъчни.

"Познавах те прекалено добре — или предпочитах да вярвам, че те познавах прекалено добре — за да се вържа на която и да е от тези версии. Но тъй като не можех да повярвам на нито едно от разпространените обяснения исках особено силно да срещна твоя спътник лично — може би (мога да ти кажа това след всички тези години) по-силно, отколкото отново да те видя теб. Може би подозирах, че си открил нещо, някак, с този странен, асиметричен индивид, нещо което аз самата съм пропуснала докато съм ровила из прахта на света за знаците на величието. Виж как внимателно бях формулирала посланието си: „Ти и всеки член на твоето домакинство, към когото си благосклонен, сте най-учтиво поканени като мои гости за сезона.“ И колко разочароващо бе, че преди да получа твоето съгласие ме застигнаха слуховете, че ти дори не си завел легендарния Нойед, с едното му око, в Двора. Ето това научих от принцеса Елин, която ми гостува три дни на връщане от церемонията по твоето въвеждане във властта обратно към скучните си семейни покои: че макар дребосъкът, който според всеобщо съгласие ти е любовник (и някои казваха, че ти е господар и други казваха, че ти е роб) да бил тръгнал с теб към Колхари, кафяв като императрицата и по-дребен от нея на ръст, бил изчезнал точно преди пристигането на твоя отряд за церемонията, и дори че карнавалът, който бил организиран в Колхари в твоя чест, просто го бил погълнал.

"И никой повече не го бил видял.

"Седмица по-късно ти пристигна в моя дом — уникален, самотен, впечатляващ. Нахлу в залата, облечен в церемониалните министерски роби, изглеждащ и по-възрастен и по-силен, отколкото те помнех шест или седем години по-рано. Ти се засмя, взе ми ръцете в твоите и ме помоли за прошка, че не си пристигнал с прислуга, пазачи или следовници. Би ли ми било възможно моите хора да се грижат за теб? Чувствах радост и блаженство, макар вече да бях отбелязала за себе си своето разочарование. Да останеш за целия сезон? Била съм самата щедрост да ти предложа това, каза ти.

"Но не било възможно!

"И аз би трябвало да съм наясно с това, като разбираща движенията в Двора много по-добре от теб. Щял си да прекараш две седмици с мен. И после — обратно в Колхари. Както стояхме, вгледани един в друг, с праха от пътя още по твоите рамене, разбрах, че всъщност пак си се явил пред мен гол, както в първата ни нощ. Без да ти видя антуража, не можех да пресметна действителната ти сила… както се прави между аристократи! И едва в този миг, когато тази информация ми бе отнета разбрах, колко съм била свикнала да я получавам от своите аристократични гости; и как я исках повече от удоволствията на плътта или на интелекта.

„Къде е Яхор?“ запита ти.

"Извиках нашия с теб стар приятел.

"Дотича, кудкудякащ и натъкмен, флиртуващ чудовищно, както си знае, обсипа те с купчина чудовищни славословия и съвсем уместни похвали, омесени помежду си по начин, по който съм го виждала да прави години наред с всеки, който го плаши до смърт. Усмихнах се на всичко това, защото то само потвърди за мен колко удобно се чувствах в арката на твоето приятелство. Каквито и горчивини да бяхме натрупали в миналото помежду си, макар да знаех, че те не са забравени, сега можех да вярвам, че са простени. И това ми даде голяма радост по отношение на моите минали действия, на твоята бъдеща кариера, и на света, който ги споделяше.

"Беше три дни по-късно когато слугите ми разказаха една история, разпространявана от някакъв кучияш на пазара в селото ми. И, да, вече всички били минали оттам и чули историята. Е, казах, ако историята, която разказва, е чак толкова интересна, доведете го в замъка да ни я разкаже и на нас. И така този мръсен, зашеметен мъж, осмърдян на кокошките, които бе карал за пазара бе доведен в залата за гости и му бе сервирано хляб, пиене, сирене и плодове докато аз седях на единия диван, а ти на другия, за да го чуем.

"Историята му, накратко, беше следната: В града, откъдето започнал своето пътуване, през три града на запад от нас, пристигнали една дузина гладни, оръфани мъже и жени, които се мотали наоколо заедно, бедстващи, кирливи и замаяни. Изглеждали достатъчно безобидно. Но когато пристигнали старейшините да ги разпитват, техните отговори били невнятни и частични. Накрая, една от старейшинките на града се сетила: преди години отряд от богати търговци, дребни аристократи и няколко свежи дъщери и синове бил минал през селото на керван, на път, както казвали, към самата граница на Неверион с намерение да я прекосят и, хвърляйки предизвикателство на боговете с имена и със закрилата на безименните, да изследват света отвън. Ясно бе, че това са остатъците от експедицията, наплашени, разтреперани, счупени от своето приключение, които най-сетне се завърнали в Неверион.

"В този момент ти се наклони напред, лицето ти бе се втвърдило около белега ти: „Кажи ми,“ запита, „имаше ли едноок мъж с тях? Дребен мъж, не по-висок от момче, и с клепачите на дясното му око дълбоко навътре в главата? Викаха му Нойед!“

"И тогава нашият кучияш си призна, че е виждал връщащите се мъже и жени само от разстояние, над главите на тълпата. Не бил стигнал по-близо до тях от една-трета на пазарния площад, с всичките му купувачи и продавачи на пуешки яйца и кисело мляко и прясно мляко намиращи се помежду. Не, не бил говорил с никой от тях. Дори не бил видял някого от някакво прилично разстояние.

"Това бе първият път, когато твоят едноок съратник бе именуван в моя дом от твоето пристигане. И разбрах, макар да се отдръпнах назад поради напрежението на твоето питане, че ако аз бях първата да го спомена, всякакви последващи въпроси, които може би бих имала, щяха да минават много лесно. Но тъй като ти го спомена пръв по име, и го спомена с такава тревожност, бях изключена от по-нататъшно обсъждане на темата. Не можех вече да го спомена поради простия факт, че ти беше.

"Кучияшът си отиде.

"Но с това едноокият като че се настани в моя замък като някакъв неясен сън, който отказва да си иде с утрото. В следващите дни една-трета от мислите ми бяха за него: кой би могъл да бъде той, къде би могъл да се е дянал, и защо ти подозираше, че може да се е върнал в Неверион с тази налудничава експедиция?

"Три дни по-късно още една каруца влезе в двора на замъка ми. Дойдоха слугите да докладват. Роднина от Колхари бил спрял на път за вкъщи, скромен принц от едно старинно но разбито семейство, който години преди това се бе отказал от титлата си и преподаваше в една столична академия, на която междувременно бе станал директор. Питаше, дали може да пренощува и да продължи на сутринта. Разбира се, казах. Кажете му, че ще го приема и че е добре дошъл в моя дом. Отидох до твоите покои. „Ела,“ ти казах. „Искам да те запозная с един братовчед. Страшно съм горда и с двама ви и искам да ви се похваля един пред друг един с друг. Сега като съм се оттеглила от делата, само такива удоволствия са ми останали.“ И пак се намерихме в залата за гости с пиене, салати, горещи бисквити и най-добрите месни блюда от кухнята.

"Както се случва с хора, които са обърнали своите търсения в посоката на абстрактното, присъствието на истинска власт остави директора на Салесе очарован, дори развълнуван по начин, който е винаги комплимент за истински силните. Разговаряхме тримата; и докато директорът като че се състезаваше с Яхор във възхваляването на твоята освободителна програма, ти остана възвишено хладен — и също така, но само аз можех да усетя това, във висша степен доволен. В този момент реших да вкарам в оборот разказа, който бяхме чули дни преди това: чул ли е директорът за тази странна група хора, доста близо от тук, която се била върнала в Неверион след тайнствена експедиция?

"О, да. Да, бил чувал. Неговият път го бил превел точно от там. Но това не била завръщаща се експедиция, увери ни той. След като чул историите той самият се спрял, за да направи лична проверка. Трябвало да му вярваме, това не бил някакъв егалитарен отряд от смели авантюристи, с идеали и принципи, хванати накрая в капан от някакво провалено приключение. По-скоро била сбирщина от луди мъже и жени, които се намерили помежду си случайно и сега се препъвали из неверионската провинция заедно само заради простата закрила, която многочислеността дава на такива тъжни и жертво-образни същества.

"Докато говореше, видях как вниманието ти се вдигаше, докато веждите ти се спускаха. „Каза, че лично си ги разпитвал? Кажи ми тогава,“ настоя ти, „имаше ли с тях един едноок, мъничък, на име Нойед? Искам го! Беше ли с тях?“

"Втрещен от интензивността на питането ти, директорът сега пък си призна, объркан, че всъщност не се е срещал лично с тези мъже и жени. По ред причини не било възможно това да стане. Но прекарал няколко часа като лично разпитвал старейшините, които от своя страна били арестували и подробно разпитали въпросните скитници. И ако такова странно същество, каквото ти описа, е било с тях, то няма начин да не са го забелязали и споменали пред мен. И следователно, макар директорът да не можел да го каже твърдо, можел да предложи мнение с висока степен на вероятност: че едноокият не бил с тях.

"Докато казваше това обаче аз вече знаех — както, сигурна съм и той (и той като всички знаеше, защо питаш и за какво ти е този човек, макар след твоя въпрос и той като мен да искаше да си спести темата по-нататък) — че ти няма да приемеш такива уверения. И се зачудих: Любов ли бе твоето чувство в случая? Или желание за мъст? Но твоето лице е винаги било трудно за разчитане.

"На следващия ден директорът си тръгна.

"По-късно, докато те гледах от високия прозорец с двете мои очи, как се разхождаш на слънцето отвън, се запитах: каква е онази тъмнина, която носиш вътре в себе си и която само един едноок може да види?

"След още три дни лятното слънце отстъпи на летния дъжд. И слугите дойдоха да докладват, че червенокосата разказвачка, която понякога минаваше оттук, е в двора с каруцата си и пита, дали бих желала да чуя нейните истории в този дъждовен ден. Да, разбира се. Кажете и да влезе в залата. И отново отидох да те взема. И докато слизахме надолу по стълбите ти изглеждаше толкова ентусиазиран, колкото бях и аз.

"И се оказа, когато я посрещнахме в залата за гости и тя се изправи пред нас, че и ти я познаваш бегло, както хората познават тези странни същества, само на едно дихание разстояние от магесниците, които скитат нагоре-надолу и разказват истории. Беше като среща между стари приятели, един от които има нови неща за разказване.

"Сайдер, бира, вино? И от трите почерпих този път. Тази среща си струваше да бъде превърната в истински пир. И накарах слугите си през остатъка от дена да наредят истински пир. Дори Яхор се примъкна от вмирисаните си покои да слуша. От време на време някой от слугите, дошъл да поднесе или прибере нещо от масата, се замотаваше в залата да слуша. И, да, какви истории разказа тя онзи следобед! Разказа стари, които всички знаехме и които пак измъкнаха от нас старите чувства, толкова по-силни колкото по-познати бяха коловозите, по които се придвижваха! Разказа и нови, които ни озадачиха и ни тласнаха да търсим техните прилики и отлики от старите! Имаше и умни истории, построени на игри на думи и шегички, с които се кикотехме и се хващахме за страните. Имаше високопарни, сериозни, тържествени истории, на които дадохме най-високото си и сериозно внимание, само поглеждайки крадешком от време на време — но по един тържествен начин — към останалите, да не са заспали. А онова, което не бе история, в нейната уста бе остроумна и болезнена за адресата клюка.

"Да, докато дъждът блъскаше по каменния покрив и по каменните стени, ние си имахме страхотен купон!

"Но ти все пак вдигна темата, която за мен бе станала едновременно обсебваща и забранена. Помежду две истории ти каза, с въздишка: „Само ако можеше да ни разкажеш нещо за ония клетници от…“ и каза името на въпросния град.

"Разказвачката се спря. О, да. И тя минала през онова място преди дни. Когато чула за скитниците злоупотребила със своята популярност и авторитет на мъдра жена, пълна с истории и поискала да ги види, да бъде с тях в колибата, където ги били затворили, да ги разпита и изслуша внимателно отговорите. Все пак се говорило, че идват от далечни земи и места. Говорило се, че били луди. Може би пък имали истории, които тя да добави към своя репертоар.

„Ти самата лично видя ли ги?“ попита я ти. „Не е да си ги мернала само от другата страна на площада? Говорила си лично с тях? Не си си бъбрила само с ония, които са ти казали, че те са говорили с тях?“

"Да, разбира се, че ги е видяла лично. И говорила с тях. И ги изслушала. Яла с тях в колибата, където били затворени, седяла с тях по-голямата част от вечерта и спала с тях докато и те спели. И на сутринта ги напуснала. Не, било съвсем сигурно, че не са родом от Неверион, който да са напуснали и после да са се завърнали. Но не са, увери ни, и луди. Доколкото могла да разбере, били от някаква съвсем друга страна с език, навици и обичаи съвсем различни от нашите, което обяснявало защо отначало изглеждали като луди; и били страдали много и пътували дълго. Откъде са не могла да каже. Тя самата е от далечните улвиански острови, пътувала е и на юг и на север, но не разпознала нито езика им, нито маниерите. Но били мирни и цивилизовани, доколкото можело да се каже. Да, имали си и истории. Дълго и напрегнато слушала една, с която един мъж успокоявал останалите. Но било на чужд език и, докато тя можела да се радва на неговата мелодика и реч, и дори разпознала един-два жеста, с която била придружена, самият наратив останал затворен за нея. Макар да седяла фасцинирана през цялото време, сега знаела за тази история толкова, колкото знае какво разказват листата на вятъра или ручеят — на брега.

"Но ти вече се бе навел напред, с твоето тъмно изражение. Чух въпроса, който се поколеба, полу-оформен, някъде между челюстта, езика и устните ти. За момент бе, все едно самият едноок бе там с нас и те водеше с ръка на рамото ти и чакаше отговора заедно с теб: „Кажи ми, имаше ли с тях един дребен мъж, на име Нойед, с едно око?“

"Тя бе обезпокоена от силата на твоето питане, както бяха и другите преди нея. „Не,“ отговори, объркана. Не била виждала такъв. Имало куца жена, която повечето време мълчала. Имало един дебелак, който бил болен и трудно дишал. Даже повечето от тях имали рани или осакатявания от пътешествието си из нашите земи. Но дребен едноок? Не, изобщо нямало такъв. Завърши като ни каза, че когато напуснала колибата се върнала при старейшините и им предложила да пуснат след ден-два групата, като им дадат провизии за из път, в името на императрицата, чието царуване е величаво и благородно; и на старейшините просто им трябвало да го чуят от друг за да обявят, че и те всъщност вече се били доближили до такова решение. Щели да направят точно така. (Но тя подозираше, че всъщност вече им било писнало да държат някакви чужденци под ключ.) И била сигурна, че точно това направили. И била потеглила към следващия град.

"Ти се облегна наново на своя диван. Скоро бяхме отново потопени в други истории. От време на време ти хвърлях по един поглед. Онова обаче, което виждах дори по-ясно, отколкото виждах теб бе един дребосък, свил се в края на твоя диван, да се държи за коленете и да слуша толкова внимателно, колкото и ние, червенокосата островитянка, главата му обърната така, че да я вижда с единственото си око. Трябва да ти кажа, това еднооко същество ни заробваше със своето отсъствие!

"Онази нощ помолих разказвачката да преспи в замъка, наредих да й донесат одеала и черги в залата. Дъждът бе спрял и с пълната луна покрай каменните стени на замъка ми, покрити с перлите на лунната светлина, бавно се издигаше мъгла.

"Ти се прозя, ти се протегна, ти се изправи — искал си да направиш една разходка. Някой от нас иска ли да ти прави компания?

"Разказвачката се отказа, позовавайки се на умората.

"Аз? Бях просто прекалено стара и прекалено вдървена за да ми харесват такива нощни разходки по мокрото и хладното. Направо бях изтощена.

"Яхор се опита да те откаже от идеята. Такива влажни нощи били вредни за белите дробове и за черния дроб. Но ти му се изсмя и излезе. Аз се качих в покоите си. Но преди да си легна отворих прозорците да видя сребристия въздух навън. Не можех да видя нито земята, нито дърветата.

"Замъкът изглеждаше, че плава нанякъде из напоена от луната пара. Спомних си как преди дни, от същия прозорец, те бях гледала да се разхождаш на слънцето, както сега правеше в мъглата. Усмихнах се. Както бе донесъл в замъка ми заробващото отсъствие на своя приятел, сега все пак си го беше взел със себе си. Както си стоях, и търсих да те видя и не можех се почувствах, за пръв път от твоето пристигане, в мир. Какво би могъл да кажеш на дребното създание, което те преследваше като сън? През всичките години от тогава и до днес просто съм приемала, че става дума за нещо в центъра на твоето съществуване, за артикулацията на някаква тайна, на основата на която е основан твоят Аз, за началото и края на всичко, между което се намираше онова, от което се отчайваш и онова, на което се надяваш. Може би просто, както гледах навън към мъглата, разбирането, че в теб има такъв център, бе онова нещо, което ме постави в мир онази нощ. След като такъв център имаше за теб и в теб, можех да предположа, че има такъв — колкото и да не съм го виждала — и за мен.

"На следващия ден разказвачката си тръгна, с монети и от двама ни. И малко по-късно ти яхна коня, излезе от двора на замъка ми и отиде към Колхари и към славата си. Дали не съм просто една жена, която иска да види любовта, дори демонична любов като твоята, в ядрото на всички неща? Но често съм се питала оттогава — искала съм да ти задам този въпрос: ако ти тогава беше разказал своята история, с достатъчно подробности и с необходимата дължина, щяха ли тайните, които си шепнехте там в мъглата с твоето еднооко чудовище, бог или призрак, да се окажат в основата и центърът на тази твоя история? Или те щяха да се окажат неща, припламващи в периферията на нашето внимание, като едни маргинални ремарки, които стават история само тогава, когато се кръстосат с други такива?

"Да не би да се окаже, че твоята истинска история, освободителю мой, в течение на която преминаваш от най-нисшето до най-висшето ниво, просто продължава и продължава — както историята на толкова други хора, и само намеква неясно за някакви очертания и форми, докато минава покрай нас? Наистина ли толкова често се повтаряш, и с такива разлики във версиите? Може би ние не сме способни да разбираме онова, което прави историите единни. Може би ние не сме способни да тълкуваме стратегиите на тяхното разнообразяване. (Или тези два провала са всъщност един?) А да не би работата да е просто в това, че като чуем твоята история както ти я разказваш, ние сме толкова разделени, омаяни и разтърсени, че искаме от теб, от нашите различни гледни точки и разбирания, да ни я повториш: а после ти, омаян и разтърсен от това нашето искане, разказваш отново нещо, което винаги изглежда като друга история просто поради насилието, което е оказано върху нас и върху теб от самото повторение? Има разбира се истории, които никога няма да бъдат разказани в тази странна и ужасна земя: една от тях е историята за успеха на един революционер минал през загуба, победа и слава, вън и след това вътре в Двора. Несъмнено една друга е историята за напътствията на една могъща жена, отправени към друга по силата на нейната по-голяма възраст и опит, като например моите напътствия към малката ни императрица, чието царстване е гордо и доказано (дори само в твоята история, Горгик).

"Като Везирка на императрицата, като Освободител на тази земя, ние двамата изживяхме тези истории — но дори ние, дори в тези семпли и варварски времена, бихме се затруднили да ги разкажем: ние бяхме премного заети да ги изживяваме, за да можем да внимаваме в тях от гледна точка на наративната им форма. И никой от нас не се сети да държи под ръка някой писач или разказвач, да ги записва, оформя и предава нататък в класическата за една история форма. И сме принудени да се примиряваме с празни знаци, маргинални мърморения, все едно сме просто добавки към система от прослава, правена от някой друг.

"Дали някой някога ще се потопи в богатата специфика на нашите истории? Не, никога няма да чуя моята разказана. Съмнявам се, че ти ще чуеш твоята. Колкото и похвални да са били нашите действия, нито една от нашите истории днес не би помогнала с нещо на власт имащите.

„Горгик, гледам силните мъже и жени на Неверион. Винаги съм се опитвала да хвана техните образи за мен си. Но знам, че вече не съм силна жена. Това не ме плаши. Не ме безпокои. Имам още достатъчно сила, за да срещна смъртта си. И все пак, всеки път когато напускам замъка си, се питам, дали ще се върна? И кога, питам се, той ще се присъедини към другите руини, разхвърляни като празни обвивки из тази земя която, повече отколкото на всеки друг, сега е твоя?“

Барабаните бяха приспали Ларла. И, изведнъж, тя се събуди. Завесата бе паднала от прозореца. Слънцето грееше върху Везирката, превръщайки белите й кичури в сребърни, и оприличавайки гънките на червената й рокля на вълни от кръв. Спеше, с глава опряна на стената, с отворени сбръчкани устни…

Нали наистина спеше? Ларла се вторачи. Да, така беше. Не беше само от движението на каретата. Устните определено помръдваха. Посегна към завесата и я опъна отново върху прозореца, да не грее слънцето пряко върху лицето на старицата. Както винаги, тя мърмореше нещо в съня си, какво — слугинята не знаеше. Все по-объркана за все повече неща напоследък, в много отношения Везирката изглеждаше на Ларла като изключително ясно мислеща старица. Само че по-добре щеше да бъде и Яхор да е тук. Евнухът не само, че можеше да се оправя с Везирката, но и самият той бе весел и остроумен и, ако му дойдеше настроение, можеше да бъде по-забавен от всеки пътуващ разказвач — макар, съдейки по слуховете из замъка, настроението го навестяваше все по-рядко. Напоследък той предимно изпадаше в меланхолия. Е, сутринта напредваше. Дали да не вземе някой плод от кошницата? Е, след малко. И ето, за момент тя дори вече бе забравила за гръмотевичните барабани! Ларла се помръдна точно толкова, колкото да се намести удобно — и после пак се наведе напред да се убеди, че господарката й е добре. Удовлетворена от огледа пак се облегна назад.

(обратно)

9

Събуждайки се Горгик се изкашля в коженото наметало, усети камъка отдолу…

Вдигна глава, изтри си устата и, докато се вдигаше, отвори очи. От прозорците на горния етаж на залата дневна светлина — примигваща със сенките на листата на дърветата — скачаше вътре. Огледа се. В огнището огънят бе умрял.

И да, той бе сам.

Едно рамо и един крак бяха изтръпнали. Но това се случваше вече всяка сутрин. Щяха да се размърдат постепенно. Прочисти си гърлото. (Някой ден тези мои нощни давения ще ме убият…) Да не би Удрог да е станал и да се разхожда наоколо? Или варваринът (най-вероятно) отдавна бе избягал? Горгик постави ръка на гърдите си и я плъзна към рамото. Когато палецът му стигна гърлото, се намръщи.

Изправи се да види, къде бе паднал нашийникът.

Почернелият факел, хвърлен на пода снощи, си беше там, малко встрани.

Но нямаше желязо нито на наметката, нито на пода около нея. Вдигна края на наметката да погледне под нея, после я пусна обратно. Прехапа устни и си разтърка врата. Да, имал е среща с малък варварин-крадец.

Скочи окончателно на крака, повлече наметката след себе си и стигна до арката. Зави зад стената, изтича нагоре по стъпалата, с наметка на рамо, прекоси стълбищната площадка и качи още едни стълби:

Неговите греди все още се накланяха на сложни ъгли пред вратата на стаята. Пусна кожата на земята (падна до глезена му), за да вдигне внимателно една от гредите. Когато вдигна втората, останалите шумно се сринаха върху каменния под — точно както той го бе замислил. Все пак се стресна. Прекрачи ги, огледа се:

Шлем, ръкавици, меч, сак…

Нито варваринът, нито снощният посетител се бяха сетили да се качат дотук. Но той затова и бе избрал тази стая отначало. И в стаята беше прохладно.

Обичаше миризмата на утро. Отвъд прозореца мърдаха листа. За да види, какво ще стане, извика силно „Удрог!“ три пъти надолу по стълбите и два пъти през прозореца. Плесенясалият басейн бе неподвижен. Пак извика. Кобилата му изцвили оттам, където той я беше вързал — за една от градинските бараки. Да, ключът си беше на дъното на сака. Но Удрог и нашийникът ги нямаше.

Седна на ръба на леглото като слушаше утринните птици и гледаше сенките на листата на дърветата по стените. След няколко минути пак отиде до сака си, клекна пред него (пикочният му мехур отново се запали заради събраната през нощта течност) и извади дрехите за днешния ден. Започна да се облича прав. Но бе стигнал само до военното бельо, когато събра останалото обратно в сака, свали го надолу по стълбите и до коня. Като продължаваше да се оглежда за момчето се усмихна на разликата между опит (варваринът си бе тръгнал) и желание (ако го търся, може би ще се окаже тук).

Уринира върху гнилите дъски на бараката с една тънка струйка, която дълго чакаше да тръгне и след това пак дълго чакаше да спре. В последните години колкото повече му се уринираше, толкова по-слабо се случваше самото действие. Размишлявайки върху всекидневните разочарования, които носи възрастта надяна роба, доспехи и орнаменти. Сложи около корема си брезентов колан с тежки орнаменти. И, да — дори само това обличане го накара да започне да се поти в лятната жега.

Копринената страна на коня потрепна и отхвърли една муха някъде към сянката — и един спомен, в който той се опитваше да се гмурне откак се събуди, внезапно се изясни:

Като си отваряше очите в най-ранния изгрев видя как варварчето, коленичило с гръб към него, започна да се изправя.

(Бе се обърнал на другата страна и пак заспал.)

Докато закопчаваше един ремък на рамото си Горгик се изсмя. (Кобилата разтревожено пристъпи на място.) Бе решил, че това е някакъв образ отпреди години. Но бе от тази утрин! Бе се събудил достатъчно дълго, за да види как Удрог се стяга да си тръгва. Защо е толкова трудно да събере човек нишките на настоящето, без някоя от тях винаги да тръгва да се потапя в миналото?

Ето: ремъкът бе закопчан.

Храна за коня? Щеше да се оправи с това долу в града. Вдигна сака си, съдържанието му разделено на две половини с дължина плат по средата, и го метна от двете страни на коня. Огледа отново себе си, отгоре до долу окачен с парчета тежки доспехи. Е, така е на официални събития — и на раждания и погребения.

Ключът бе в ръката му. Наведе се да отключи букаите на коня, сложени на предните крака. Изправи се и се отдалечи по посока на дърветата. Огледа се към замъка. Опита се да си представи как клоните и корените и храстите, които вече бяха превзели двора, се покатерват върху стените и покрива докато цялата постройка не се превърне в нещо като обрасла скала насред гората.

И като направи тази картина се отвърна от нея.

Хвърли нагоре ключа, хвана го.

И се ухили. И си помисли, колко малко му се иска точно сега да се ухилва.

Да разкажеш една история е да вземеш толкова, колкото даваш. (Ама не прекаляваше ли с това в последните години?) Но тъй като хлапакът бе изчезнал с нашийника му, този път май той бе победеният.

Дърветата стояха мълчаливи и го чакаха, докато размишляваше.

Той бе градил себе си толкова дълго време в опозиция против мъртвия повелител, че сега се чувстваше, все едно е бутал скала, която внезапно се е разпаднала на прах и го е оставила да се кандилка зашеметен из някакъв кър; все едно, тичайки през някакво поле, внезапно е паднал в пропаст, размахвайки ръце; все едно се е събудил с някаква неназована сила, която поваля всичко, към което той насочи поглед и, когато погледне отново да види, какви са разрушенията, разрушава отново.

Когато старите определения изчезват, какво ли не правим, за да намерим нови, помисли си.

Какво съм аз, тогава?

И какво е това „Аз“, което пита?

Въпреки тяхната отделеност, двата въпроса изглеждаха като един.

И все пак да ги артикулира човек бе да осъзнае процепа помежду им, между мистичното, което ги задаваше и историческото, към което бяха задавани, между непознаваемото, което ги чуваше и познаваемото, което ги побутваше напред, така че накрая стигна до следното просто съждение: само тогава, когато подобен процеп се отваряше между разнообразните реакции към един разнообразен свят, само тогава бе възможно да има „Аз“.

Добре, но в такава една сутрин като днешната, накъде да се обърна, за да го намеря (се почуди), да го определя, да го хвана и да го застопоря? Къде търся модел, огледало, някакъв образ на търсещия „Аз“, който търси познание за себе си? Дали се обръщам към трупа, когото съм тръгнал да пресрещна и който ще господства над деня ми? Или към живия и разгонен младеж, който се измъкна през нощта? Дали да търся в постоянно растящото, постоянно нахлуващо зелено и сиво на природата, или в постоянно падащите, постоянно провалящите се каменни и метални конструкции на човешката ръка? Дали мога да го намеря в моето собствено тяло което, макар да е регистър на всичките удоволствия, тези на главата, тези на сърцето и тези на плътта, е все пак арена на увеличаващи се болежки и болести; което става все по-безчувствено към секса, докато става все по-чувствително към болката; което, колкото и зле да изглежда понякога, винаги изглежда по-добре, отколкото се чувства?

Не, пътят юг-север не се виждаше от тук. А и все пак при тези неща нямаше точен график. Онова, което можеше да стори бе да язди надолу, да изчака да се появи погребението и да заеме своето място в него.

Ама наистина бе бесен заради този нашийник! През целия път насам бе спорил със себе си дали да го сложи именно днес, като знак от миналото, може би знак за бъдещето, или може би знак за разделението между двете. Е, светлокосият крадец бе решил този проблем. И без друго сигурно не би го надянал днес. Но все пак искаше да има избор.

Въпреки яда, може би поради него, храстите и камъните наоколо, бризът над главата му, потокът под него, птицата над дърветата, бръмбарът на клона, всичко това изглеждаше изтощително живо — не, не с простото учудване на младостта, но с напрежението между малките удоволствия и малките болки, които бяха животът на средна възраст. (Не бяха минали и 20 минути, а пак трябваше да уринира!) Защото болката, колкото и удоволствието, бяха признаците на живота. А аз, помисли си, съм тръгнал на погребение, където ще яздим безмълвно нашите коне или нашите карети докато се правим, че стомасите ни не ръмжат от глад, че езиците ни не чувстват вкуса на липсващата закуска, че вътре из нас не бродят газове, че някаква минаваща сянка или разголен крак не предизвикват дори и спомена за желание — това ще бъде нашето подчинение на смъртта.

Надолу по наклона Горгик виждаше първите колиби на близкото село. Застана на наклонен камък, гледайки встрани от слънцето. Натрупани по хоризонта жълти облаци изглеждаха точно като сгради, стени и улици: само да си присвиеш очите и не можеш да решиш, това камък ли е или остатъчна мъгла. Жегата лежеше върху едната му ръка като топла длан. Сянката охлаждаше другата и изсуши влагата под доспехите. (Ама наистина, вече е прекалено стар за такива момчета като снощното!) Колко дълго е бил далеч от хора. В търсене на знак за общественото, за цивилизованото, за изкуственото той вдигна мускулеста ръка към врата си, търсейки някаква декорация, някакъв метален орнамент, обозначаващ функция която, при мъж в такива доспехи, нямаше да има почти никакъв смисъл.

Но там нямаше нищо.

И след известно време пак подкара коня.

(обратно)

10

„Бях в замъка!“ По средата на двора бе застанала свинарката, с котката си в ръце, и гледаше надолу към босата жена клекнала пред стана. „Снощи, по тъмното! Котето беше с мен. Имах и факла. Но не ми трябваше заради луната. И големите момчета миналата зима бяха оставили едни дърва в огнището. Тогава бяха мокри и не се палеха. Но вече са изсъхнали и като ги подпалих с факлата лумнаха чак до тавана… и после угасих факлата и отидох горе на балкона…“ Тук направи пауза, за да почеше котката зад ухото.

Старицата премести нишките на стана, пъхна помежду тях една совалка, повлякла многоцветна вълна и после наложи една по-тъмна, за да завърши фигурата. „И там нямаше никой, нали така… абсолютно никой. Даже в тъмното. Нали така?“

„Играх си на повелители и на повелителки, как се разхождат и си приказват.“ Момичето погали котката по гърба. „Повелителят Анурон… и младшата лейди Есула — дали някога те са живели в замъка?“

Старицата вдигна поглед за пръв път тази сутрин. „Не… не това бяха имената на повелителите от нашия замък. Но нямаше никой, нали така…“ Не бе произнесено като въпрос. Но се намръщи. „По-рано днес, като идвах насам, видях един оръфан варварин да минава по пътеката. Може той пък да е нощувал в замъка. Но друг там няма. Ти не го ли видя? Не съм виждала никой друг, освен него, който би могъл да е бил там горе. И тоя не беше оня, дето оная говореше за него вчера, с красив кон и богати доспехи.“

„Не, не!“ Свинарката прегърна котето още по-здраво. „Нямаше никой. Имаше повелители и повелителки с прекрасни дрехи и имаха състезание в залата и караха едни роби да се бият със свободни… и когато робите победиха им свалиха нашийниците и им ги подариха като награди. После имаха голямо празненство с музиканти и с красива голяма палатка и банкет с ядене, по-хубаво и от нашето по празниците!“

Старицата погледна мрачно.

Това е някаква нова история.

Свинарката залюля котката:

„И после един дракон влетя вътре и почна да буха и да вика из горните коридори и да блъска колоните; и аз си хвърлих факлата надолу защото тя и бездруго не бе запалена — и всички се уплашиха и разбягаха. И само аз се върнах обратно, по-късно, когато стана истински тъмно…“ Момичето и старицата мигаха една срещу друга на утринното слънце. Птици чуруликаха в храстите оттатък пътеката. С прекалена сериозност свинарката каза: „Да бе, не мисля че имаше някой…?“

Старицата се върна към работата си. „И аз не мисля.“

И точно тогава в двора влезе високата жена. Носеше тепсия с изсушени кайсии и круши, подпряна на единия хълбок. От пръстите на другата й ръка висеше празна кошница. „И какво,“ каза, „мина ли големият мъж да се включи в процесията? Трябва да мине точно оттук, ако иска да стигне до големия път. Даже ти трябва да можеш да го видиш.“

„Никого не съм виждала,“ отсече старицата. Погледна към совалките си. „Не съм виждала никого и няма да видя никого. Казвах ти, там няма никой. Ето, момичето било там снощи. И тя каза, че е празно.“

„Ама, айде пак…“ Високата жена се обърна да погледне свинарката.

Тя пък се занимаваше с подчертано внимание с топлите краища на котешките уши и не погледна към никого. Чакаше да чуе дали старицата ще си признае поне за варварина — макар тя пък не изглеждаше склонна да направи точно това. Котката мъркаше.

„Добро утро.“

Свинарката погледна нагоре.

„Вие трите за какво толкова клюкарите в началото на работния ден?“ Със смях на уста мъжът влезе в двора. Беше набит, не толкова висок като високата жена, но кафяв като свинарката. За последните дузина години бе мъжът на високата жена, макар по различни начини да бе роднина и на трите — но не и трите знаеха това. Като деветгодишен живял в дома на старицата (която тогава не била още толкова стара). Дори за малко я наричал майка, макар днес никой да не споменаваше такива отдавна минали работи. Поради бурните му похождения отпреди десетина години имаше голяма вероятност да е баща на свинарката. Но нито тя, нито високата жена подозираха това. Но през буйните си години доста неща бил правил зад бараката на старицата, и тя подозираше всякакви възможности. Откак се бе взел с високата жена бе ставал все по-кротък, както подобава на добър и честен работник. „Току-що видях един на пазара, дошъл от Авила…“ започна да си чопли едното ухо, „който ми каза, че погребалната процесия е на половин час път.“ Намръщи се. „Това пък какво е?“

Котката бе изскочила от ръцете на свинарката и се бе оттеглила през поляната.

„Да,бе,“ каза високата, „какво е това гадно нещо?“ Което бе необичайно за нея, защото в присъствие на мъжа си обикновено си траеше.

„Не знам.“ Свинарката сви рамене. „Нищо. Намерих го в замъка.“

„Дай го насам.“ Мъжът протегна широка, твърда длан за нашийника. Докато го поемаше ключалката, тъй като беше счупена, прищрака и двата полуобръча увиснаха на пантичката си.

„Виждаш ли, даже е счупено,“ каза свинарката.

„Откъде взе това?“ запита мъжът.

„Казах ти,“ рече свинарката. „Намерих го. Като си играех. В замъка.“

„Няма такива неща в замъка,“ каза мъжът.

„Изчистихме ги преди години.“ Намръщи се. „Маса народ отидохме тогава, бях още момче. И с мъжете издирихме тези — тия стари неща — това са робски нашийници, и едни смешни мечове с двойни остриета, и пълни чували с някакви топчета. Прочистихме цялата сграда, от мазето до тавана. Всичко извадихме. И всичко изхвърлихме. Далеч ги изхвърлихме, няма начин да си ги намерила. Не може да има такива неща в замъка сега.“

„Е…“ старицата пак не вдигна поглед от стана си, „сигурно сте пропуснали едно такова нещо. И тя го намерила. Сигурно така е станало, едно време.“

„Не,“ твърдо отсече мъжът. „Нищо не пропуснахме тогава. Всичко изринахме.“ Погледна сериозно свинарката. „Тия неща — всички такива неща — не си играй с тях. Те са опасни. Могат да ти докарат истински неприятности.“

„Ама то е счупено,“ замънка свинарката. „И освен това вече нищо не значи…“

„И в тия странни неща без смисъл всякакъв смисъл може да се намести и да ги запълни.“ Мъжът пак смръщи вежди. „Не ги пипай тия неща, стой далеч от тях.“ Обърна се и с жест на удивителна ярост захвърли нашийника сред листата оттатък пътеката. Точно тогава един бриз избра да заклати и разбърка листата и клоните и това стресна свинарката.

„Прав е,“ каза високата. „Това не са играчки. Всички имаме работа да вършим. Защо сега не си тръгнеш и…“

Трополенето на копитата стигна до тях надолу по пътеката. Високата жена погледна нагоре. Мъжът също. Секунди по-късно една красива, високо стъпваща кобила, окичена в кована мед и везана кожа се зададе надолу по наклона. Нейният ездач изобщо не бе редови имперски офицер. Доспехите му бяха много по-нагиздени отколкото на който и да е военен, минавал някога оттук. Един сак, разделен на две половини, беше преметнат през гърба на коня зад седлото; и наметалото му бе извезано като на най-богатия повелител. Изпод шлема ги гледаше лице с белег, докато стояха и го зяпаха.

Замаяни от вълнение високата жена и набитият мъж вдигнаха десните си юмруци към челата, допряха ги и отстъпиха три крачки. На жената й беше много трудно, защото още носеше тавата с плодовете, а празната кошница висеше от ръката, с която бе козирувала.

Старицата продължи да тъче.

Свинарката погледна ездача, но мисълта й бе заета с листата оттатък пътеката. Ако отидеше дотам (по кое време би било най-удачно?), можеше да си намери нашийника. Но да козирува? Никой не я беше научил и тя не го направи.

Великият мъж мина надолу по пътеката която, след три-четвърти мили се вливаше в големия Кралски път.

„Ето, видя ли…?“ Високата жена пак пристъпи напред. „Аз нали ти казвах!“ Когато ездачът бе отминал мъжът й, с вълнението на момче, бе хукнал след него и се намираше достатъчно далеч, за да стане тя своето друго „Аз“.

„Какво да видя?“ каза старицата.

„Ама ти си съвсем…“ Високата жена се обърна толкова рязко, че разсипа малко от сушените си плодове.

Но старицата, заета със своите совалки, се усмихваше.

И високата жена се разсмя. „Ето за тоя ти разправях вчера! Оня от замъка. И сега, както ти казах, отива човекът на погребението.“

„Чувате ли вече барабаните?“ Мъжът й се бе върнал, но това неговото беше момчешка възбуда. Барабаните не бяха почнали още.

Свинарката погледна как совалката завършва още един многоцветен ред.

„Е…“ Старицата посегна за вълна, още ухилена, но все пак работеща, „е, сега вече няма никой в замъка.“

(обратно)

Информация за текста

© 1987 Самуел Дилейни

Samuel Delany

The Game of Time and Pain, 1987

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:50

Оглавление

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10