«Черното було»

През една от последните зимни вечери на 1800 година, а може би година-две преди или след това, един млад доктор, току-що започнал своята практика, седеше в малката си дневна пред веселия огън в камината и се вслушваше във вятъра, който блъскаше дъждовните капки в прозореца и тъжно виеше в комина. Вечерта беше влажна и студена; той беше газил цял ден в калта и дъжда, а сега си почиваше по халат и чехли, по-скоро полузаспал, отколкото полубуден, и прехвърляше наум хиляди неща. Първо си помисли колко силно духаше вятърът и как студеният дъжд щеше да го шиба в лицето, ако не беше се прибрал на топло в къщи. После мислите му полетяха към родния край и близките, които щеше да посети отново както всяка година на Коледа; той си представи радостта им, когато го видят, и колко щастлива щеше да бъде Роуз, ако само можеше да й каже, че най-после си има свой пациент и скоро ще има повече и след няколко месеца ще дойде пак, ще се ожени за нея и ще я отведе със себе си, за да сгрее самотния му дом и да го окриля за нови дела. После започна да се чуди кога ли ще се появи този първи пациент и дали провидението не е решило да го остави завинаги без пациенти; след това мислите му отново се върнаха към Роуз и той се унесе; сънува я — в ушите му звучеше сладкият й и нежен глас, а на рамото си усещаше нейната малка и нежна длан.

Той наистина усети една ръка на рамото си, но тя не беше нежна; това беше ръката на едно дебело момче с кръгла глава, което беше назначено от енорията да разнася лекарства и съобщения срещу сумата от един шилинг на седмица и храна. И след като нямаше на кого да носи лекарства и от кого съобщения, обикновено прекарваше свободните си часове — средно по четиринадесет на ден, — като пиеше скришом ментолови капки в конски дози, и лягаше да спи.

— Една дама… една дама ви търси, сър! — прошепна момчето и разтърси господаря си, за да го събуди.

— Каква дама? — извика нашият приятел и скочи, като все още недоумяваше дали всичко е било само сън и се надяваше това да е Роуз. — Каква дама? Къде?

— Ето там, сър! — отвърна момчето и посочи остъклената врата на лекарския кабинет с уплаха, причинена може би от призрачния вид на пациентката.

Докторът погледна натам и също се стресна за миг, като видя как изглежда неочакваната му посетителка.

Жената беше изключително висока, изцяло в траурно облекло и стоеше толкова близо до вратата, че лицето й почти докосваше стъклото. Горната част от тялото й беше старателно увита с черен шал, сякаш тя не искаше да я познаят, а лицето й беше покрито с плътен черен воал. Стоеше напълно изправена, от което изглеждаше още по-висока, и макар че докторът усещаше върху себе си невидимите й очи, тя остана абсолютно неподвижна и не отвърна дори с един жест на това, че той се беше обърнал към нея.

— За преглед ли сте дошли при мен? — запита с известно колебание той, когато отвори вратата. Тя се отваряше навътре и движението й не промени положението на непознатата, която остана неподвижна на мястото си.

Жената леко кимна в знак на съгласие.

— Влезте, моля — каза докторът.

Непознатата направи една стъпка напред, след което се обърна към момчето — за голям негов ужас — и като че ли се поколеба.

— Излез от стаята, Том — каза младият мъж на момчето, чиито големи кръгли очи се разтвориха до краен предел по време на този кратък разговор. — Дръпни завесата и затвори вратата.

Момчето дръпна една зелена завеса пред стъклото, влезе в кабинета, затвори вратата зад себе си и веднага залепи огромното си око о ключалката от другата страна.

Докторът приближи един стол до огъня и направи знак на пациентката да седне. Непознатата тръгна бавно към него. В момента, в който светлината попадна на черната й рокля, докторът забеляза, че долната част на полата й е подгизнала и кална.

— Вие сте съвсем мокра — каза той.

— Да — отвърна тя тихо.

— И сте болна — добави съчувствено докторът, защото това беше глас на страдащ човек.

— Да — каза тя, — много съм болна, но болката ми не е телесна, а душевна. Не за себе си, нито заради себе си дойдох при вас — продължи тя. — Ако страдах физически, едва ли щях да изляза сама в този час и в такова време, а ако се бях разболяла, бог ми е свидетел, че двадесет и четири часа след това щях да легна и щях с радост да се моля да умра. Сър, аз съм дошла при вас да търся помощ за друг. Трябва да съм луда да идвам за помощ, сигурно е така, но нощ след нощ, през дългите и тягостни часове, когато не спях и плачех, мислех само за това и макар самата аз да зная, че никой на този свят не може да му помогне, мисълта, че трябва да го погреба, без да съм направила нещо, кара кръвта да изстива в жилите ми!

Начинът, по който говорещата се разтрепера, показа — докторът много добре разбра това, — че тя не се преструва.

Отчаяната искреност в думите на жената трогна сърцето на младия мъж. Той беше още в началото на своята практика и не познаваше достатъчно нещастията, които неговата професия открива всеки ден сред хората, за да успее да свикне с човешкото страдание.

— Ако човекът, за когото говорите — каза той, като стана бързо от мястото си, — е наистина в такова безнадеждно състояние, в каквото го описахте, не трябва да губим нито миг. Ще дойда веднага с вас. Защо не се обърнахте за лекарски съвет по-рано?

— Защото преди това би било безполезно… защото дори сега ще е безполезно — отвърна жената и закърши отчаяно ръце.

За момент докторът впери поглед в черния воал, като че ли за да види как изглежда лицето под него, но поради гъстотата на материята това беше невъзможно.

— Вие наистина сте болна — меко каза той, — макар че не го осъзнавате. Треската, която, без самата вие да го усетите, ви е помогнала да се преборите с умората, сега ви изгаря. Изпийте това — продължи той и й даде чаша вода, — отпуснете се за малко и ми опишете колкото се може по-спокойно каква е болестта на пациента и от колко време продължава. Щом разбера всичко, което ми е необходимо, за да мога да му помогна, когато го посетя, ще бъда готов да ви придружа.

Непознатата поднесе чашата с вода към устата си, без да вдига воала, след което я остави настрани, без да отпие, и избухна в плач.

— Зная — силно изхлипа тя, — зная, че това, което ще кажа, ще ви прилича на трескаво бълнуване. Вече са ми го казвали, и то много по-грубо от вас. Не съм млада, а хората твърдят, че когато човек се приближава към края на своя живот, последните години, които му остават, колкото и безсмислени да са в очите на другите, за него са по-скъпи от всички предишни; независимо че с миналото го свързват спомените за старите приятели, които са отдавна в гроба, а може би и за децата, които са го напуснали и са го забравили напълно, тъй че все едно и те са мъртви за него. На мене не ми остават много години и точно затова животът ми може би трябва да ми е скъп, но аз бих се лишила от него, без изобщо да съжалявам — даже с готовност, с радост, — ако това, което ви кажа, е лъжа или измислица. Утре сутринта този, за когото дойдох при вас, ще бъде — аз знам това, макар че бих искала да не е така — в състояние, в което никой на този свят не би могъл да му помогне. И въпреки това тази нощ, макар че той се намира в смъртна опасност, вие не бива да го виждате и не бихте могли да му окажете помощ.

— Не искам да увеличавам мъката ви — каза докторът след кратко мълчание — и затова няма да споря с вас, нито пък ще разпитвам за това, което вие така ревностно криете, но все пак в думите ви има много странно несъответствие. Тази нощ умира човек, но аз не бива да го виждам, след като моята помощ може би ще му бъде полезна; утре, както смятате, всичко ще бъде безполезно и въпреки това настоявате, че трябва да го видя тогава! Ако той наистина ви е така скъп, както изглежда от думите и поведението ви, защо да не се опитаме да спасим живота му, преди да е станало прекалено късно или преди болестта му да е напреднала дотолкова, че нищо повече да не може да се направи?

— Господ да ми е на помощ! — извика жената и горчиво заплака. — Как мога да се надявам, че чуждите хора ще повярват на това, което дори и за самата мен е невероятно? В такъв случай, вие отказвате да го видите, така ли, сър? — добави тя и стана внезапно от стола.

— Не съм казал, че няма да го видя — отвърна докторът, — но ви предупреждавам, че ако настоявате за това странно отлагане до утре и ако той умре, върху вас ще падне тежка отговорност.

— Все някой трябва да я поеме — отвърна тъжно непознатата. — Аз ще я понеса и ще отговарям за всичко, вината за което падне върху мен.

— Тъй като, в случай че отстъпя на молбата ви, аз не нося отговорност — продължи докторът, — ще го посетя утре сутринта, ако ми оставите адреса. В колко часа трябва да бъда там?

— В девет — отговори тя.

— Извинете, че ви задавам този въпрос — каза той, — но вие ли се грижите сега за него?

— Не — отвърна тя.

— В такъв случай, ако ви дам напътствия за тази нощ, вие не бихте могли да ги изпълните?

Жената заплака горчиво и отвърна:

— Не бих могла.

Като разбра, че колкото и да разговаря с нея, едва ли ще научи нещо повече и понеже не искаше да увеличава мъката й, която тя в началото прикриваше с неимоверни усилия, но вече не можеше да сдържа и по този начин измъчваше и него, докторът повтори обещанието си на другия ден да отиде на адреса в определеното време.

Непознатата, след като му обясни как да стигне до някакво затънтено място в Уолуърт, напусна дома му по същия странен начин, по който беше и дошла.

Не е нужно да казваме, че това необичайно посещение порази младия доктор и той доста дълго умува върху случая, но въпреки всичко не можа да си го обясни. Както повечето хора, той беше слушал или чел за случаи на предчувствие за смъртта с точност до деня, даже минутата, в която ще настъпи тя. Отначало беше склонен да приеме, че може би и тук има нещо подобно, но после се сети, че всички истории, които беше чувал, се отнасяха за хора, които са имали предчувствия за собствената си смърт. А жената говореше за друг — някакъв мъж, освен това едва ли някой неин сън или въображението й можеха да бъдат единствената причина тя да говори с такова отчаяние и сигурност за наближаващата му смърт. Изглеждаше невероятно и предположението, че мъжът трябва да бъде убит на сутринта, а жената, която в началото е била съгласна със заговора и се е била заклела да мълчи, се е разколебала и понеже не може да предотврати нападението върху жертвата, е решила да не допусне той да умре, доколкото това е възможно, като осигури навременна медицинска помощ. Но мисълта, че такива неща могат да стават на две мили от Лондон, беше напълно недопустима и невероятна и докторът я отхвърли веднага. После той се върна отново на първоначалната си идея, че жената е душевноболна, и понеже това беше най-задоволителното решение на загадката, упорито реши, че тя е луда. Още тогава обаче в мислите му се прокрадваха известни съмнения. Те не го напуснаха и по-късно, през дългата безсънна нощ, когато напразно се опитваше да прогони черното було от изтощеното си съзнание.

Предградието Уолуърт в най-отдалечените си части дори и днес е доста неугледно и окаяно, но преди тридесет и пет години то в по-голямата си част представляваше една мрачна пустош, оскъдно населена с разни съмнителни личности, които поради изключителната си бедност нямаха възможност да отидат в по-добър квартал или пък чийто начин на живот им налагаше да обитават уединени и затънтени места. Голяма част от сегашните къщи са построени след това време, а повечето от онези, които съществуваха тогава, разпръснати на значително разстояние една от друга, имат изключително примитивен и окаян вид.

Районът, в който навлезе младият лекар, не беше в състояние да подобри настроението му, нито пък да облекчи душата му от онази тревога и подтиснатост, които бяха предизвикани от необичайния характер на предстоящото посещение. Като се отклони от главния път, той премина през една блатиста местност и тръгна по криви улички, тук-там с по някоя изоставена къща, която всеки момент можеше да се разпадне. На места пътят, по който се движеше, заобикаляше някой дънер или огромна локва със застояла вода, размътена от силния дъжд през нощта, или минаваше край жалка градинка, сред която се мъдреше къщурка, скована от няколко прогнили дъски и чиято ограда бе подпряна някак си с два-три кола, откраднати по всяка вероятност от съседните плетове. Всичко това свидетелствуваше за нищетата, в която живееха тукашните хора, и за лекотата, с която те присвояваха чуждата собственост за свои нужди. От време на време на вратата на някоя от потъналите в нечистотии къщи се появяваше мръсна жена, за да изхвърли съдържанието на някой кухненски съд на улицата или да се развика по невръстното и окъсано момиче, което си е позволило да се отдалечи на няколко крачки от прага и преплита нозе под тежестта на дете с восъчнобледо лице, почти на неговата възраст; но в общи линии наоколо беше безлюдно и както и да се взираше човек, доколкото това беше възможно поради гъстата и студена мъгла, която се стелеше, гледката и по-нататък продължаваше да бъде все така мрачна и унила.

След изтощително газене в кал и вода и многократни запитвания за адреса, към който беше тръгнал, като получаваше най-различни и противоположни упътвания, младият мъж накрая стигна до къщата, която трябваше да посети. Тя беше малка и ниска, на два етажа, и изглеждаше дори още по-запустяла и мрачна от всички други. Прозорецът на втория етаж беше закрит със старо пожълтяло перде, а капаците на долното помещение бяха затворени, но не и залостени. Къщата беше отдалечена от останалите и понеже се намираше зад завоя на една тясна уличка, наоколо не се виждаха никакви други сгради.

Когато кажем, че докторът се поколеба и подмина мястото с няколко крачки, преди да се реши да почука на вратата, това не означава, че по-безстрашният читател трябва да се подсмихва. По онова време лондонската полиция беше нещо съвсем различно, а и още не беше започнала треската за застрояване, благоустрояване и присъединяване на предградията към централната част на града, така че отдалечеността на много от тях (и особено на това) ги правеше удобни свърталища на най-долни и страшни престъпници. Тогава дори най-главните улици на Лондон бяха зле осветени, а места като описваното бяха оставени изцяло на произвола на луната и звездите. Така че вероятността някои престъпници да бъдат открити и проследени до убежищата им беше много малка, а техните престъпления ставаха все по-ужасни, защото с всеки изминал ден опитът им подсказваше, че са почти в безопасност. Към всичко това прибавете и факта, че младият мъж беше прекарал известен период в лондонските обществени болници и макар че по това време нито Бърк, нито Бишъп бяха спечелили мрачната си слава, благодарение на наблюденията си върху пациентите той бе имал възможността да се убеди в жестокостта на престъпленията, свързани по-късно с името на първия от двамата. Каквито и да бяха причините за неговата несигурност, докторът наистина се поколеба, но понеже беше изключително смел и решителен, това продължи само един миг; той веднага се върна обратно и почука леко на вратата.

Отвътре се разнесе слаб шепот, като че ли някой, който се намираше в дъното на коридора, разговаряше с друг на горния край на стълбите. Последва шум от стъпки на тежки обувки по голия под. Веригата на вратата беше откачена внимателно, вратата се отвори и на прага застана висок, неприятен на вид мъж с черна коса, а лицето му, както често докторът го описваше след това, беше бледо и изпито като лицето на мъртвец.

— Заповядайте, сър — тихо каза той.

Докторът влезе и непознатият, след като отново постави веригата на вратата, го поведе към една малка стая в другия край на коридора.

— Навреме ли пристигам?

— Твърде рано! — отвърна мъжът. Докторът се обърна рязко, при което не успя да прикрие изненадата си, примесена с известен страх.

— Ако влезете тук, сър — каза непознатият, който явно беше забелязал реакцията му, — ако влезете за малко тук, сър, уверявам ви, че няма да се наложи да чакате повече от пет минути.

Докторът влезе бързо. Мъжът затвори вратата зад себе си и го остави сам.

Стаята беше малка и студена, единствените мебели в нея бяха два чамови стола и маса от същия материал. В огнището, неоградено с решетка, горяха шепа въглени, единственият ефект от които беше, че влагата бе избила но стените и се стичаше надолу, като образуваше следи, подобни на тези, които оставят охлювите. Счупеният прозорец със скрепени едно за друго парчета стъкло гледаше към някакво вътрешно дворче, почти изцяло потънало във вода. Никакъв звук не се чуваше нито отвън, нито отвътре. Младият доктор седна до огъня и зачака да види как ще протече първото му посещение на болен.

Не бяха минали повече от няколко минути, когато слухът му долови нарастващия шум на някакво превозно средство. То спря, входната врата се отвори, последва приглушен разговор, примесен с шум от влачене на нозе по коридора и стълбите, като че ли двама или трима души носеха някакъв тежък товар към стаята на горния етаж. Скърцането на стълбите след няколко секунди показа, че новодошлите са изпълнили задачата си, каквато и да беше тя, и сега си тръгваха. Вратата пак се затвори и отново настъпи тишина.

Минаха още пет минути и докторът реши да обиколи къщата с цел да открие някой, на когото да каже, че е тук и чака, когато вратата на стаята се отвори и неговата вчерашна посетителка, облечена по същия начин и отново с черен воал пред лицето, му направи знак да стане. Като прибави към необикновената й височина и факта, че тя не говореше, той за миг си помисли, че това може би е мъж в женски дрехи. Но неудържимото хълцане, което идеше изпод воала, и начинът, по който цялото тяло се тресеше от мъка, опровергаха тази абсурдна мисъл и докторът бързо последва непознатата.

Жената го поведе по стълбите към стаята на горния етаж и спря пред вратата, за да влезе първи той. Помещението беше подредено оскъдно с един стар чамов сандък, няколко стола и легло без завеси, покрито с юрган, съшит от разноцветни парчета плат. Слабата светлина, промъкваща се през пердето, което докторът забеляза още отвън, не позволяваше предметите да се видят ясно и всичко така се сливаше в мрака, че отначало той не можа да различи какво точно беше онова, към което се насочи погледът му, когато жената се впусна обезумяла покрай него и се хвърли на колене пред леглото.

На него лежеше неподвижно човешко тяло, плътно обвито с ленено платно и покрито с одеяла. Виждаше се главата и лицето на мъж и превръзка, която минава под брадата. Очите му бяха затворени. Лявата му ръка беше протегната безжизнено на леглото и жената се вкопчи в нея.

Докторът внимателно отмести непознатата встрани и сам хвана ръката.

— Боже мой! — извика той, като несъзнателно пусна ръката. — Та той е мъртъв!

Жената скочи на крака и закърши ръце.

— О, не казвайте това, сър! — извика разгорещено като обезумяла тя. — О! Не казвайте това! Не мога да го понеса! Има случаи, когато хора са връщани към живота, след като неопитни лекари са се отказвали от тях, защото са мислили, че са загубени, и други, в които хора са умирали, а е можело да бъдат спасени, ако им е била оказана навременна помощ. Не го оставяйте да лежи така, сър, без да направите нито един опит да го спасите! Точно в този миг може би животът го напуска. Направете нещо, сър, в името на бога — направете нещо! — И както говореше, тя започна да разтрива бързо първо челото, после гърдите на безчувственото тяло, след което диво закърши изстиналите ръце, но щом ги пусна, те паднаха тежко на леглото.

— Няма смисъл, клета госпожо — каза меко докторът, като дръпна ръката си от гърдите на мъртвеца. — Стойте! Дръпнете пердето!

— Защо? — извика жената и скочи.

— Дръпнете пердето! — повтори той развълнувано.

— Но аз не искам да влиза светлина в стаята — кача жената и се хвърли пред него, когато той се запъти към прозореца. — О, сър! Имайте милост към мен! Ако наистина няма смисъл и той е мъртъв, нека никои освен мен да не го вижда!

— Този човек е умрял от неестествена и насилствена смърт — каза докторът. — Аз трябва да видя тялото!

И той се отмести така внезапно, че жената не осъзна как се измъкна от ръцете й; дръпна рязко пердето, при което дневната светлина нахлу в стаята, и се върна при леглото.

— Тук е имало насилие! — каза той и посочи тялото, като се взря в лицето й, което видя за първи път без черното було.

Във вълнението си жената беше хвърлила шапката с покривалото и сега стоеше с приковани в него очи. Чертите й показваха, че е около петдесет годишна и че някога с била красива. Мъката и сълзите бяха оставили следи, които в никакъв случай не се дължаха само на годините, лицето й беше мъртвешки бледо, устните й бяха разкривени в нервна гримаса, очите й горяха неестествено и всичко това явно показваше, че физическите и душевните й сили се бяха огънали под бремето на трагедията.

— Тук е имало насилие — повтори докторът, като продължи да я гледа изпитателно.

— Да, така е! — отвърна жената.

— Този човек е убит.

— Бог е свидетел — каза развълнувано тя, — че са го убили по най-жесток и нечовешки начин!

— Кой го е убил? — запита докторът и хвана ръката на жената.

— Вижте грозните следи от убийците и тогава ме питайте! — отвърна тя.

Докторът се обърна към леглото и се наведе над тялото, което се виждаше добре на светлината от прозореца. Морав белег опасваше подутата шия. Изведнъж цялата истина проблесна в съзнанието му.

— Това е един от онези, които обесиха тази сутрин! — извика той и потръпна.

— Да — отвърна жената с празен и студен поглед.

— Кой беше той? — запита докторът.

— Моят син — отговори тя и се свлече безчувствена в нозете му.

Това беше истина. Съучастникът му, не по-малко виновен от самия него, бил помилван поради липса на доказателства, а него осъдили на смърт и го екзекутирали. След толкова време не е нужно да уточняваме подробностите около случая, още повече, че с това може да нараним чувствата на някои хора, които са все още живи. Историята беше съвсем обикновена. Майката — вдовица без средства и близки, се лишавала от най-необходимото, за да отгледа осиротялото си дете. Момчето, за което майчините молитви не означавали много, забравило страданията, които тя понасяла заради него — непрекъснатите тревоги, глада и лишенията, и потънало в света на пороците и престъпленията. И ето как свършила историята — със смърт на бесилото за него, а за майката — позор и неизлечимо безумие.

Много други хора, след като се издигнат и забогатеят, биха забравили за съществуването на едно толкова окаяно създание, но младият доктор години наред посещаваше ежедневно клетата луда жена, като не само се опитваше да я успокои със своето присъствие и мило отношение, и облекчаваше неволята, в която тя се намираше, като щедро я подпомагаше с парични средства. Преди своята смърт самотната жена си възвърна за кратко паметта и съзнанието и молитвата, която изрече за закрила и благоденствие на доктора, беше най-горещото послание, което някой някога е отправял към небето. Бог чу молбата й. Добрините, които младият мъж беше сторил, му бяха възвърнати стократно, но сред всички почести и богат-ства, които той заслужено спечели, нищо не му беше така скъпо, както споменът за черното було.

Информация за текста

© 1984 Пепа Дочева, превод от английски

Charles Dickens

The Black Veil, 1836

Разпознаване и редакция: Теодора, 2008

Публикация

Чарлс Дикенс. Избрани творби в 5 тома — том 5

Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града

Съставител: Людмила Евтимова Английска

Първо и второ издание

Народна култура, София, 1984

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Редактори: Людмила Евтимова, Мариана Неделчева, Юлия Стефанова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Наталия Кацарова

Дадена за набор ноември 1983 г.

Подписана за печат февруари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 48. Издателски коли 40,32, УИК 44,54. Цена 5,68 лв.

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София

Sketches by Boz

Oxford University Press, London

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-06-17 15:00:00