«Лятно позиране»

Ама, че ден! Хората се излежават като мекотели на пясъка, на мен ми се вие като вълк от Чикагския зоопарк. Сам съм си виновен. Като плащам ден за ден. Изправих косите на хазайката. Сега ми го връща тъпкано. Появиха се чужденци и набързо ме разкара. Естествено, те плащат в евро. Остава ми да си изям ноктите и последните няколко консерви русенско варено. Гларусите си врякат, без да ги е грижа за социалната несправедливост долу, на земята. Пясъкът не е толкова горещ, но на мен ми ври отвътре. Трябва да се науча да планирам дните. Не мога. От малък съм такъв. Забивам боси пети в пясъка и търся някъде наблизо бистро. Поне да пия една студено Kinly. Един разперен чадър на Astika ме ориентира. Почти пред бистрото, с енигматичното име „Санта Мария“, виждам едно момиче. Не се излежава. Дори не е по бански. На три метра пред нея, седнал на стол, позира посивял възрастен мъж. Прилича на немец. Момичето държи четката и го рисува.

— Мога ли да видя? — питам и приближавам, без да дочакам отговора. — Ти художничка ли си?

Въпросът ми трябва да е бил много тъп, защото не ми обръща никакво внимание. В далечината изсвирва корабче, пълно с туристи. Началото на юни е. Пълно е с германци. И все дърти. Аз да бях германец, сигурно щях да избера някоя по приятна дестинация, ама не съм. От към бистрото долита мелодията на госпъла „Amazing Grace“, в изпълнение на Джеси Норман и на мен ми порастват крила.

— Искам да ме нарисуваш! — правя се на намахан пич. — Колко вземаш на сеанс?

— Двайсет — казва момичето и продължава да рисува.

— Двайсет какво? — питам, неразбрал лева или евро.

— Двайсет евро, мой човек! — най-сетне ми обръща внимание. — Ако си чужденец! — уточнява тя.

— А за българи? — настоявам.

— Българите не разбират от изкуство и не дават пари за това! — с половин уста отговаря момичето. Русите и коси са паднали небрежно върху раменете. Вятърът леко ги повдига. Иначе е кльощаво като изсушена скарида. Гърдите и имат вид на зелени смокини. Някой ден сигурно ще узреят.

— Като студент, ще ми направиш ли отстъпка! — продължавам да нахалствам.

— Понеже си първия българин за сезона — хили се момичето — ще го пиша за моя сметка.

— Ееееее! — изпускам цял тон въздух — Веднъж да усетя ползата да съм българин.

След половин час позиране, ми казва, че е готова и аз с усилие се отлепвам от стола. Схванал съм се от гадната поза, но повече съм любопитен как ме е изтипосала.

Надничам плахо.