«За вредата от следването на чужди съвети»

В една късна зимна вечер се разхождах по перона на Юстънската гара в очакване на последния влак за Уотфърд, когато забелязах човек, който яростно ругаеше един автомат. На два пъти той заплаши автомата с юмрук — струваше ми се, че в следващия миг ще го удари. Като се подчиних на естественото любопитство, тихо се приближих. Искаше ми се да разбера какво говори той. Човекът обаче чу стъпките ми и се обърна.

— Вие ли бяхте тука току-що?

— Къде именно? — отвърнах аз с въпрос, защото вече от пет минути се разхождах по перона.

— Тук, разбира се, където сега стоим! — озъби се той. — Да не мислите, че тук означава „там някъде“? — Явно, беше силно раздразнен.

— Възможно е и да съм минал край това място по време на принудителната си разходка по перона, ако това искате да знаете — рекох аз с подчертана любезност, защото ми се щеше да го засрамя за неговата грубост.

— Искам да знам — продължи той — с вас ли разговарях преди една минута, или не?

— Не, не с мен — отговорих аз. — Лека нощ.

— Сигурен ли сте? — не се отказваше той.

— Вижте какво! Един разговор с вас не може да се забрави бързо! — не издържах аз, защото неговият тон ме обиждаше.

— Извинете — неохотно измънка той. — Преди минута-две оттук мина един човек, с когото разговарях. Помислих, че сте били вие.

Аз омекнах малко. На перона нямаше никой друг освен него, а до влака оставаше още четвърт час.

— Не, не съм бил аз — отговорих любезно. — А той сигурно ви трябва за нещо?

— Да, трябва ми! — каза човекът. — Пуснах едно пени ей в този отвор — продължи, той, защото очевидно изпитваше нужда да излее онова, което се бе събрало в душата му. — Исках да получа кутия кибрит, но не получих нищо. Тъкмо разтърсвах и ругаех проклетия автомат, когато се приближи един с вашия ръст. Кажете, сигурен ли сте, че не бяхте вие?

— Абсолютно — отговорих. — Щях да ви кажа, ако бях аз. Е, и какво направи той?