— Е, кой от двата ще ме посъветваш да взема, мила? Нали разбираш, с червения няма да мога да нося лилавата си шапка.
— Тогава защо не вземеш сивия?
— Да, да, мисля, че сивият ще ми върши повече работа.
— Материята е чудесна.
— Да, и самият цвят е чудесен. Нали разбираш какво искам да кажа, мила? Не е обикновено сиво. Въпреки че сивият цвят винаги си е малко безличен.
— Е, да, но е спокоен.
— Спокоен е, разбира се, но червеният е така топъл. Червеният те кара да чувствуваш топлина дори когато не ти е топло. Нали ме разбираш, мила?
— В такъв случай вземи червения. И той ти отива.
— Наистина ли мислиш, че ми отива?
— Да, разбира се, особено когато страните ти имат цвят.
— Ето това му е недостатъкът на червеното. Не, мисля, че сивото е все пак по-безопасно.
— Значи, смятате да вземете от сивия, госпожо?
— Да, струва ми се, че така ще е най-добре, нали, мила?
— Аз самата много го харесвам.
— Материята изглежда здрава. Ще го гарнирам с … О, не сте го отрязали още, нали?
— Тъкмо се канех, госпожо.
— Почакайте за миг. Искам да хвърля още един поглед на червеното. Знаеш ли, мила, изведнъж ми дойде на ум колко ще му отива кожа от чинчила на това червено.
— Да, ще му върви.
— А както знаеш, аз имам кожа от чинчила.
— Тогава вземи червеното. Защо не?
— Защото трябва да мисля и за шапката.
— Нямаш ли друга освен лилавата, която би могла да носиш с него?
— Не, никаква, пък тази така добре ще подхожда на сивото. Да, мисля, че ще взема сивото. Един много приличен и неутрален цвят.
— Четиринадесет ярда ли казахте, госпожо?
— Да, четиринадесет ще ми бъдат предостатъчни, защото ще го комбинирам с … Една минута, моля. Знаеш ли, мила, ако взема сивия, тогава няма да има какво да нося с черния жакет.
— Но той върви и със сиво.
— Не особено, не толкова добре, колкото с червено.
— В такъв случай ще взема от червеното. Виждам, че и ти го харесваш.
— Не, лично аз предпочитам сивото, но човек трябва да се съобразява с толкова много неща… Господи боже, верен ли ви е часовникът?
— Не, госпожо, с десет минути е назад. Ние винаги държим часовника си малко назад.
— А в дванадесет и четвърт трябваше да бъдем при мадам Дженъуей. Колко време отнема това пазаруване. В колко тръгнахме?
— Струва ми се, около единадесет.
Комментарии к книге «За изкуството да вземаш решение», Тодорова
Всего 0 комментариев