«Светът на призраците»

В Тринадесета база нищо не помръдва. Вратите си остават затворени, асансьорите са заседнали, никой не пресича сенките. Примигващите лампи мъждукат и гаснат една по една, все по-плътен мрак се прокрадва по стоманените коридори. Малкото компютри, които още са включени в мрежата, бърборят свадливо помежду си в чернеещата тъма и накрая замлъкват сред спусналата се нощ.

В тишината, в мрака нещо шава.

Катерът на „Тъмен вятър“ пропадна под кораба-майка — проблясваща сребриста игла, забита в безкрайната нощ. За момент увисна над Граничния свят, наречен Ансилай, после носът му се наклони надолу, двигателите зареваха безмълвно и катерът се плъзна в бушуващата атмосфера като нож, проникващ в търбух. Соплата на двигателите пламтяха ослепително и с неудържимата си мощ тласкаха изящния кораб през освирепелите вихри. Мълнии се виеха край корпуса му, ветрове налитаха злобно отвсякъде, но нищо не успяваше да го тласне встрани от избрания курс. Той пронизваше кипящите облаци със самоуверена лекота, сякаш камък падаше към металната гора.

На Ансилай нямаше океани и планини, само безгранична суха равнина, покрита с ярко блестяща гора, която се простираше от полюс до полюс. Нейните великански метални дървета не познаваха листака и цвета, нито пролетта и есента. Надигаха се с милиони от сивата пръст, студени и безчувствени като безбройни лъснати пирони. Тук-там почти достигаха края на атмосферата, извисяваха се твърди и непоклатими сред нестихващите бури. Ветровете плющяха със злост по голите клони — щръкнали копия върху гладките безлични стволове. Виолетови и лазурни, златисти, сребристи и бронзови, дърветата сякаш се протягаха сред тътена и мълниите, за да посрещнат спускащия се кораб.

Капитан Джон Сайлънс седеше прегърбен в командирското си кресло и наблюдаваше сензорните монитори на таблото пред себе си. Данните се променяха зашеметяващо, твърде бързо, за да ги следи. Точно затова корабният ИИ