«Думата за освобождаване»

Къде ли се намираше? Подът бе твърд и слизест, въздухът — черен и вонящ, и това като че ли бе всичко. С изключение на главобола. Проснат на лепкавия под, Фестин изохка и после рече: „Жезъл!“ Неговият елшов магьоснически жезъл не се появи в ръката му и той разбра, че е в опасност. Седна и понеже нямаше жезъл, с който да получи истинска светлина, промърмори някаква Дума и запали искра между палеца и показалеца си. От искрата се разгоря блуждаещо огънче и немощно се търкулна с пращене във въздуха. „Вдигни се!“ — каза Фестин и огнената топка се заклатушка нагоре, докато освети сводест люк — толкова високо, че когато Фестин за миг се пренесе в топката, видя собственото си лице четирийсет фута по-долу като бледа точка в тъмнината. Влажните стени не отразяваха светлината; от нощ бяха изтъкани те, с магия. Той се върна в тялото си и каза: „Стига.“ Топката угасна. Фестин седна в тъмното, пукайки с пръсти. Изглежда беше омагьосан внезапно, от засада, защото последното, което си спомняше, бе как се разхожда вечерта из собствените си гори и приказва с дърветата. Напоследък, през тези самотни години в средата на живота му го мъчеше чувството за пропиляна, неиз разходвана сила; и за да се научи на търпение, напусна селата и отиде да разговаря с дърветата и най-вече с дъбовете, кестените и сивите елши, чиито корени общуваха непрекъснато с течащата вода. От шест месеца не бе продумал с човек. Вършеше само най-необходимото, не правеше заклинания и не безпокоеше никого. Кой го беше омагьосал и затворил в тоя смрадлив кладенец? „Кой?“ — попита той стените и едно име бавно се събра върху тях и потече надолу към него като мазна черна капка — пот, избила от шуплите на камъка и спорите на плесента: „Воул.“ Мигом самият Фестин се обля в студена пот. За пръв път беше чул за Воул Жестокия много отдавна. Говореше се, че той е повече от магьосник, но все пак по-малко от човек; минавал от остров на остров из Външния разлив, като развалял стореното от древните, поробвал хората, изсичал горите, увреждал пол ята и затварял в подземни гробници всеки вълшебник или маг, който се опитвал да му противостои. Бегълците от опустошените острови разправяха винаги едно и също — че черен вятър го пренесъл една вечер през морето. Следвали го корабите му с роби — тях вече ги бяха виждали. Но никой никога не беше виждал самия Воул… По Островите имаше много хора и създания на злото и Фестин, тогава млад маг, погълнат от собственото си обучение, не бе обърнал много внимание на историите за Воул Жестокия. „Аз мога да защищавам този остров“ — беше си помислил той, знаейки неизпитваната си досега сила, и се бе върнал при своите дъбове и елши, при шума на вятъра в листата им, при ритъма на растежа в кръглите им стволове, клони и вейки, при аромата на слънчевата светлина върху листата и тъмната подпочвена вода около корените. Къде бяха сега старите му приятели дърветата? Дали Воул беше унищожил гората? Най-после окончателно разбуден и изправен на краката си, Фестин направи със сковани ръце два широки маха и високо произнесе едно Име, което можеше да взриви всички ключалки и да разбие всяка направена от човек врата. Но стените бяха пропити с нощен мрак и с името на своя строител и нито чуха, нито обърнаха внимание. Името отекна с такъв плясък в ушите на Фестин, че той се строполи на колене и зарови глава в ръцете си, докато ехото не отмря в сводовете над него. След това, все още разтърсен от ответния огън, той седна умислен. Другите бяха прави: Воул бе силен. Тук, на негова почва, в сътворената със заклинание тъмница магията му би устояла на всяка пряка атака, а и силата на Фестин беше намалена наполовина от загубата на жезъла. Но дори неговият похитител не можеше да отнеме присъщите само нему сили на Пренасяне и Преобразяване. Така че след като потърка двойно по-силно болящата го сега глава, той се преобрази. Тялото му тихо се разтвори в облак от фина мъгла. Лениво и провлачено мъглата се вдигна от пода и се понесе нагоре край лигавите стени, докато не откри тесен като косъм процеп там, където сводът се съединяваше със стената. Капчица по капчица тя се процеди през него. Беше почти изцяло преминала през процепа, когато горещ вятър — горещ като пещ — я налетя, разпръсквайки и изсушавайки капчиците. Мъглата бързо се просмука обратно под свода, спусна се по спирала на пода, придоби образа на Фестин и легна задъхан. За самовглъбените магове като Фестин преобразяването е емоционално усилие; когато към него се прибави потресът от нечовешка смърт в приетата форма, усещането е ужасно. Някое време Фестин лежа, като едва дишаше. В добавка го беше яд на самия него. Да се опита да избяга, преобразен като мъгла, беше много елементарна идея. Всеки глупак знаеше номера. Вероятно Воул беше оставил в засада горещ вятър. Фестин се сви на малък черен прилеп, литна към тавана, преобрази се в тънка струйка чист въздух и се процеди през цепнатината. Този път се измъкна и вече подухваше леко към прозореца на залата, в която се озова, когато острото чувство за опасност го накара да се свие в първата малка, здрава форма, която му дойде в главата — златен пръстен. Точно навреме. Арктическият ураган, който щеше да разхвърли въздушния му образ в необратим хаос, само леко охлади пръстена. Докато вихрушката отминаваше, той лежеше на мраморния плочник и се чудеше в какъв вид може най-бързо да излезе през прозореца. Търкулна се встрани твърде късно. Огромен трол с безизразно лице прекоси с кънтящи стъпки помещението, спря и с огромната си, сякаш от варовик ръка хвана бързо търкалящия се пръстен и го вдигна. Тролът прекрачи до люка и като промърмори заклинание, го вдигна за желязната дръжка. После пусна Фестин долу в тъмнината. Той прелетя четирийсет фута и се приземи на каменния под — звънн. Възвърна истинския си образ, седна и унило разтърка натъртения си лакът. Стига преображения на празен стомах. Мечтаеше до болка за жезъла си, с който би могъл да си набави царска трапеза. Без него, въпреки че можеше да командва някои сили и заклинания, той не можеше да преобрази или призове никакъв материален предмет — нито мълния, нито агнешки котлет. „Спокойно“ — рече си Фестин и щом възстанови дишането си, разтвори тялото си в безкрайното изящество на летливите масла и се превърна в миризма на пържещ се агнешки котлет. Отново се пренесе през цепнатината. Тролът-пазач задуши подозрително, но Фестин вече се бе преобразил в сокол и размахваше крила към прозореца. Тролът се хвърли към него, не уцели с няколко ярда и изрева със страшен каменен глас: „Ястреба, дръж ястреба!“ Фестин пикира над омагьосания замък към своята гора, която тъмнееше на запад. Светлината на слънцето и блясъкът на морето го заслепяваха. Той се носеше като стрела по вятъра. Но една още по-бърза стрела го намери. Той изкрещя и падна. Слънцето, морето и кулите се завъртяха около него и угаснаха. Свести се на усойния под на тъмницата с ръце, коса и устни, лепкави от собствената му кръв. Стрелата беше ударила крилото на сокола — рамото на човека. Легнал неподвижно, той промълви заклинание, за да затвори раната. Сега можеше да седне и да си припомни по-дългото и сложно целебно заклинание. Беше загубил доста кръв и, заедно с нея, сила. Хлад имаше в мозъка на костите му; дори целебното заклинание не можеше да ги затопли. Мрак имаше в очите му, дори когато запали блуждаещото огънче и освети смрадливия въздух: същия мъглив мрак, надвиснал над неговата гора и малките градчета на неговата земя, които бе видял при полета си. Защитата на тая земя зависеше от него. Не можеше отново да се опитва да бяга направо. Беше твърде слаб и уморен. Прекалено се бе доверил на мощта си и бе загубил силата си. Какъвто и образ да приемеше отсега нататък, той щеше да споделя слабостта му и да бъде заловен. Сви се разтреперан и остави огънчето да запращи с последния лъх на блатен газ. Миризмата докара пред мисления му взор блатата, които се простираха от стената на гората надолу към морето, любимите му блата, където жив човек не стъпваше, където есен лебедите летяха отмерено и дълго, където между застоялите локви и островите от тръстика към морето течаха бързи, тихи ручейчета. Ех, да можеше да бъде риба в някое от тези ручейчета или — още по-добре — да почива скрит нагоре по течението, близо до изворите в гората, в сянката на дърветата, в прозрачната кафява вода на вировете под корените на елшите… Това беше голяма магия. Фестин я изпълни като всеки друг човек, който в изгнание или опасност бленува за родната земя и вода, вижда и мечтае за прага на къщата си, за масата, където се е хранил, за клоните пред прозореца на стаята, в която е спал. Всеки о свен великите магове успява да направи магията на връщането у дома само в сънищата. Но Фестин със студ, който проникваше от костния му мозък в нервите и вените, застана между черните стени, сви волята си в юмрук, докато тя не запламтя като свещ в тъмата н а плътта му, и започна да твори велика и тиха магия. Стените изчезнаха. Той беше в земята. Скалите и гранитните жили му бяха кости, подпочвената вода — кръв, корените на растенията — нерви. Като сляп червей той се движеше на запад през земята — бавно, обгърнат в тъмнина. И изведнъж хлад протече по гърба и корема му — жизнерадостна, неотразима, неизчерпаема ласка. С кожата си вкусваше водата, усещаше течението, и бдящите му очи съзряха отпред дълбокия кафяв басейн между огромните корени-подпори на една елша. Той се стрелна, сребрист, напред в сянката. Бе свободен. Бе у дома си. Водата изтичаше от чистия извор, сякаш Времето бе спряло. Легна върху пясъка на дъното и остави течащата вода — по-силна от всяко целебно заклинание — да успокои раната му и с прохладата си да отмие по-острия студ вътре в него. Но докато почиваше, усети и чу разтърсващи, тежки стъпки. Кой ли ходеше сега из гората му? Прекалено уморен, за да се опита да промени формата си, той скри блестящото си тяло на пъстърва под арката на елшовия корен и зачака. Огромни сиви пръсти бръкнаха слепешком във вира и разбъркаха пясъка. В полумрака над водата нарастваха и изчезваха, и пак се появяваха неясни лица и безизразни очи. Мрежи и опипващи ръце. Те го пропуснаха веднъж, дваж, а след това го уловиха и вдигнаха, извиващ се, във въздуха. Той се силеше да приеме собствения си образ и не можеше, неговата собствена магия за връщане у дома го обвързваше. И като се задъхваше и давеше със сухия, ясен, ужасен въздух, се гърчеше в мрежата. Агонията не преставаше и той не у сещаше нищо друго. Измина много време и започна да осъзнава, че отново е в човешкия си образ; някаква остра, кисела течност беше налята насила в гърлото му. Времето се прекъсна отново и той се намери проснат ничком на усойния под на гробницата. Отново бе в ръцете на врага си. И макар че пак можеше да диша, не беше далеч от смъртта. Сега студът го бе обхванал целия, а троловете, слугите на Воул, изглежда бяха натрошили крехкото тяло на пъстървата, защото при движение болка пронизваше гръдния му кош и едната предмишница. Начупен и безсилен той лежеше на дъното на изградения от нощ кладенец. Нямаше вече мощ да промени формата си, нямаше начин да излезе, освен един-единствен. Докато лежеше неподвижно, почти извън властта на болката, Фестин си помисли: „Защо не ме уби? Защо ме държи жив тук?“ Защо никой не го беше виждал? С какви очи можеше да бъде видян, по каква земя върви? Той се бои от мен, въпреки че не ми останаха сили. Казват, че всички вълшебници и могъщи люде, които е победил, живеят запечатани в гробници като тази, живеят година след година, опитвайки се да се освободят… А ако някой избере да не живее? Така Фестин направи своя избор. Последната му мисъл беше: „Ако греша, хората ще си мислят, че съм бил страхливец.“ Но той не се задържа много на тая мисъл. Изви глава леко встрани, затвори очи, пое за последен път дълбоко дъх и прошепна думата за освобождаване, която се произнася само веднъж. Това не бе преобразяване. Той не се промени. Тялото, дългите крака и ръце, умелите пръсти, очите, които обичаха да гледат дървета и потоци, лежаха непроменени, но спокойни, съвършено спокойни и пълни със студ. Но стените изчезнаха. Изчезнаха изградените с магия сводове, стаите, кулите; горите и морето, и вечерното небе. Изчезнаха и Фестин слезе бавно по оттатъшния склон на хълма на живота, под нови звезди. Като жив той притежаваше велика мощ, така че тук не забрави нищо. Като пламък на свещ вървеше из мрака на обширната земя. И щом си спомни, изрече името на своя враг: „Воул!“ Призован, неспособен да се удържи, Воул идваше към него — плътна бледа сянка под звездната светлина. Фестин го доближи и другият се сви и изпищя като изгорен. Побягна, а Фестин го последва, последва го отблизо. Те изминаха дълъг път — над сухите потоци лава от големите угаснали вулкани, издигнали конуси към безименните звезди, през веригите от мълчаливи хълмове и долините с къса черна трева, край градовете или по неосветените им улици между къщите, от чиито прозорци не надничаше нито едно лице. Звездите висяха в небето — никои не залязваха, никои не изгряваха. Тук нищо не се променяше. Денят никога не идваше. Но те продължаваха — Фестин подкарваше другия пред себе си — докато стигнаха дотам, където много отдавна беше текла река, река от живата земя. На сухото дъно, между речните камъни, лежеше мъртвото тяло на старец — гол, с безжизнено вперени в невинните звезди очи. „Влез“ — рече Фестин. Воул-сянката прохленчи, но Фестин се приближи. Воул се отдръпна, наведе се и влезе в отворената уста на мъртвото си тяло. Тозчас трупът изчезна. Сухите камънаци блестяха чисти и неопетнени на звездната светлина. Фестин постоя малко и бавно седна между големите скали да почине. Да почине, не да спи; защото той трябва да пази тук, докато тялото на Воул, върнато в гроба му, се обърне на прах и цялата зла сила бъде разпръсната от вятъра и смита от дъжда в морето. Той трябва да стои на пост на това място, където веднъж смъртта беше намерила път към другата земя. Вече спокоен, безкрайно спокоен Фестин чакаше между скалите, където никога вече нямаше да тече река, в сърцето на страната, която нямаше крайбрежие. Звездите над него не помръдваха; и докато ги наблюдаваше, той бавно, много бавно започна да забравя гласа на ручеите и трополенето на дъжда по листата на горите на живота.

Информация за текста

© 1964 Урсула Ле Гуин

© 1997 Кънчо Кожухаров, превод от английски

Ursula K. Le Guin

The Word of Unbinding, 1964

Източник:

Публикация:

[[/Поредица_SF_трилър|МЕЧЪТ НА ОСМОГЛАВИЯ (МАЙСТОРСКА ФАНТАСТИКА)]]. 1997. Изд. Неохрон, Пловдив; Изд. Орфия, София. Алманах за остросюжетна литература SF Трилър, No.28 Алманах Съставител: Красномир КРАЧУНОВ, Веселин РУНЕВ. Превод: Христо ПОЩАКОВ, Кънчо КОЖУХАРОВ, Вихра МАНОВА, д-р Юлиян СТОЙНОВ, Красномир КРАЧУНОВ. Предпечатна подготовка: А. ДУЛЕВА. Формат: 110×165. Страници: 192. Цена: 35.00 лв [стара цена: 1 100.00 лв.].

Съдържание:

Майсторска фантастика (въведение) — с.3;

SF Трилър се завърна — с.4;

[[521|Топката]], Крис КРИСТОФЪРСЪН / пр. Кънчо КОЖУХАРОВ [указан като превод, всъщност той е автор на този разказ] — с.5;

(въведение), Урсула ЛЕ ГУИН — с.19;

[[1666|Думата за освобождаване]], Урсула ЛЕ ГУИН / пр. Кънчо КОЖУХАРОВ — с.19;

[[1665|Правилото за имената]], Урсула ЛЕ ГУИН / пр. Кънчо КОЖУХАРОВ — с.30;

[[165|Отново у дома]], Рикард ДЕ ЛА КАСА / пр. от исп. Христо ПОЩАКОВ — с.48;

Компютрите не спорят, Гордън ДИКСЪН / пр. от англ. Вихра МАНОВА — с.85;

[[1001|Легло №12]], Дийн КУНЦ / пр. от англ. Христо ПОЩАКОВ — с.104;

Планетата на сините птици, Робърт Ф. ЙЪНГ / пр. от англ. д-р Юлиян СТОЙНОВ — с.126;

[[1360|Чужд разум]], Филип К. ДИК / пр. от англ. д-р Юлиян СТОЙНОВ — с.149;

[[330|Последната битка]], Хари ХАРИСЪН / пр. от англ. д-р Юлиян СТОЙНОВ — с.154;

[[437|Едно старомодно момиче]], Джоана РЪС / пр. от англ. д-р Юлиян СТОЙНОВ — с.157;

Горещата сделка, Алън НУРС / пр. не е указан — с.164;

[[916|От чисто човешка гледна точка]], Уилям ТЕН / пр. не е указан — с.173;

„SF Made in Bulgaria“: Последният ден на XX век [31.12.1899 г.], Иван ВАЗОВ — с.181;

Ако сте пропуснали — с.187;

Конкурс — с.189;

Абанамент — с.191.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46