«Плантаторът»

Беше през октомври 1840 година. Слънцето изплува от тъмните сенки на низините по източния бряг на Мисисипи. Присмехулникът се люлееше по клоните на магнолиите в градините, а ята от весело пърхащи копринарки пируваха с примамливите зърнести плодове на хининовите дървета. Големи снежнобели рибари с бавни удари на крилата плавно се носеха ниско над повърхността на реката или пък в сериозно съзерцание стояха върху някой лежащ във водата дънер, очаквайки да се появи някоя дребна рибка. Природата празнуваше неделния ден. Но не и човекът.

По пътя, който се проточваше край Мисисипи между високия защитен насип и плантациите, откъм поселищата на Ачалафайя се спускаше керван от черни роби — мъже, жени, деца. Вървяха в двойна редица, следвани от една волска каруца, където беше натоварен багажът им. Вярно, че не бяха вързани, не бяха вързани даже и с въжета един за друг, но от всяка страна на кервана яздеха по двама надзиратели, въоръжени със заредени двуцевки, а и водачът на кервана имаше не само карабина и нож, но бе затъкнал в пояса си също и два огромни кавалерийски пистолета. Ала, изглежда, негрите обръщаха малко внимание на това свое обкръжение, с което нямаше шега. Те крачеха един до друг, като се смееха и пееха или се развличаха с приказки и закачки.

Дали това беше безразличие към очакващата ги участ, с която бяха вече свикнали, или пък се дължеше на свойствения за тази раса весел нрав, който ги караше да усещат и преживяват истински само онези радостни мигове, когато не работеха? Какво ли ги интересуваше бъдещето… те бяха роби. Нямаха никаква полза от планове, предначертани от самите тях, нито пък от цели, към които биха могли да се стремят самите те, но даденият миг беше техен, не биваше да го оставят да отмине ей така, без да го използват, без да му се порадват… той никога нямаше да се върне, а може би още утре пак щяха да се гърчат под камшика на безсърдечния пазач.

А в това време колкото по-нависоко се издигаше слънцето, толкова по-оживен ставаше коларският път и често негрите биваха изпреварвани от креоли и яхналите своите мустанги американски заселници, които разменяха по някоя дума с предводителя на кервана, оглеждаха за някоя и друга минута робите, като ги оставяха да преминат покрай тях, а после, следвайки течението на реката, препускаха с отпуснати юзди към сградата на съда в Поант Купе. Междувременно там се бе насъбрала по-голямата част от плантаторите на цялата околия, за да присъствуват на търга за разпродажбата на „движимото и недвижимо“ имущество на един наскоро умрял французин от „great bend“1. Скоро след това при спазването на обичайните формалности търгът започна с продажбата на плантацията, постройките, както и на „необработената земя“ на починалия. В това време пристигнаха и робите, трийсет и един на брой, и къде поединично, къде на цели семейства бяха подредени от надзирателите за оглед.

Безгрижната веселост на негрите беше изчезнала. Изглежда, в съзнанието им се бе натрапило сериозното значение на следващия час, който трябваше да реши съдбата им в бъдеще, и само от време на време се чуваше тих шепот между тези нещастни хора. Боязливите им погледи със страх отскачаха от един на друг от внимателно оглеждащите ги купувачи, за да прочетат предварително от израженията на лицата им очакващата ги участ, в случай че ги купеше този или онзи.

Най-сетне шерифът даде знак за започване на търга и най-напред беше представен един як негър с широко добродушно лице и наистина херкулесовски ръце. Следваше го млада жена с болнав вид, с дълбоко хлътнали очи и изпити страни, която водеше за ръката малко дете, а с другата ръка притискаше до гърдите си пеленаче.

— Нерон — зачете съдията от списъка на търга, — Нерон, мъжки роб на трийсет и пет години с яко телосложение и много добро здраве, по занятие ковач, но умее да работи отлично и с брадвата. Мария, негова жена, на осемнайсет години, може да се използва предимно за работа на памучните нивя. Сципион, на три години, дете на двамата. Кърмаче от женски пол.

— Не продавате ли мъжа отделно? — подвикна един плантатор от Фелисиана. — Жената изглежда дяволски мършава!

Нещастната негърка притисна детенцето си още по-силно до гърдите и хвърли наоколо страхлив поглед, а мъжът посегна и я улови за ръката, сякаш се боеше да не го разделят насила от нея.

— Не — отвърна съдията. — Семействата не се делят.

С дълбока въздишка, идваща от дъното на душата им, тези клетници дадоха израз на голямото си облекчение.

— Шестстотин долара! — обади се един креол от Фолс Ривър.

— Шестстотин и петдесет!

— Седемстотин!

— Осемстотин!

— Хиляда! — извика нисък закръглен човек с добродушно изражение на лицето, влязъл току-що с коня си във вътрешния двор на съда, като дори все още не беше слязъл от седлото — той познаваше продаваните на търга негри.

— Хиляда долара! — повтори шерифът, когато настъпи кратко мълчание. — Хиляда долара, джентълмени… само мъжът струва хиляда и двеста!

— Хиляда и петдесет! — наддаде един дълъг като върлина мъж, облечен във фрак и памучни панталони.

Негърът хвърли умолителен поглед към ниския дебеланко, който, изглежда, го разбра, понеже кимна на шерифа и извика:

— И още петдесет!

— Мастър Търнбул — тихо каза Дългуча, приближавайки се до него, — престанете да наддавате, а после все ще се споразумеем за мъжа.

— Тъй ли мислиш? — попита Търнбул, като му хвърли кос поглед. — Искаш да разделиш хората, а?… Навярно си търговец на роби, а?

— Такава ми е работата — отвърна Дългуча. — И тъй, оставете ме сега да наддам и щом ми ги продадат, както вече казах, все ще се разберем за ковача.

— И още двайсет! — извика той, като повиши глас и се отдръпна от Търнбул.

— Давам още сто! — извика Търнбул и очите на двамата роби заблестяха от радост.

— Върви по дяволите! — промърмори търговецът на роби и се отправи към другата страна, за да огледа следващите негри.

— Хиляда двеста и двайсет! — извика шерифът. — Хиляда двеста и двайсет долара един път, втори път и… трети път! — повтори той и при последната дума удари с бастуна си по парапета. — Мистър Търнбул, ваши са!

Със страх и напрежение двамата чернокожи бяха изчаквали този удар, означаващ, че са продадени, и ето ги, че радостно и припряно се втурнаха към новия си господар, защото из цялата околия хората не познаваха по-добросърдечен човек от него. Те му хванаха ръцете, започнаха да ги целуват и стискат и се държаха също като деца, които бяха получили нова играчка.

— Вече се страхувах, че масса не иска да дойде — каза Нерон, като отново улови ръката на новия си господар и замилва неговия дребен буен мустанг.

— Махайте се, махайте се! — завика Търнбул, като се преструваше на разгневен. — Изчезвайте! Дяволите да ви вземат! Можете да изпокъсате дрехите на човека! Но слушай, Нероне, я върви с жена си до близката гостилница и поискай там да ви дадат да ядете. Ще кажеш само — „За сметка на Търнбул“.

С тези думи той пак насочи вниманието си към търга, където междувременно наддаването отново бе започнало, а робите, щастливи, че са намерили толкова добър „мастър“, побързаха да изпълнят заповедта му.

Разпродажбата продължи спокойно. Търнбул купи още едно момче на дванадесет и едно момиче на шестнадесет години, чиито родители наскоро бяха умрели. Момчето взе за четиристотин, а момичето за шестстотин долара. А един търговец на роби пък купи две цели семейства, които, както каза самият той, щял да откара в Кентъки. Сред тях се намираше едно шестнадесетгодишно почти бяло девойче, дъщеря на мулатка, за което неколцина плантатори му предложиха солидна сума. Но той все твърдеше, че на Север можел да получи за тази красива южнячка далеч по-добра цена, и след като предаде съкрушените роби на своите надзиратели, се отправи към току-що отново пристигналия сал, за да се прехвърли с него до Бейо Сара, а оттам с парахода да потегли нагоре по Мисисипи.

— Търнбул, защо Хоторн стои тъй навъсен настрана? — попита го сега един млад плантатор от близката околност. — Той изобщо не взе участие в наддаването и няколко пъти го чух да въздиша дълбоко.

— Още първия понеделник от ноември неговата собственост също ще бъде продадена на търг — отвърна състрадателно Търнбул, — а в такъв случай навярно сърцето му се свива при мисълта, че само след месец същото му предстои и на него. Беше се впуснал в твърде големи спекулации, а сега не може да си плати дълговете. Жал ми е за него, жал ми е и за чудесните роби, които има… сигурно са повече от петдесет. Ще бъдат продадени поединично и разпръснати.

— Не е това, което му тежи на сърцето — прекъсна го един креол, който се беше приближил до тях. — Току-що ми довери, че в плантацията му е избухнала холера, и както казва, от завчера по обед до тази сутрин, когато тръгвал от дома си за насам, са измрели вече седемнайсет роби.

— По дяволите! — възкликнаха изплашено мъжете.

— Да, да, няма шега — увери ги креолът. — Всъщност той изобщо не бива да се разхожда между другите хора. Дяволът си няма работа и в крайна сметка самият той може да е заразен.

— Е, ама при тези лоши времена само това ни липсваше — рече Търнбул, поклащайки глава. — Малко холера сред негрите ни, та на бърза ръка да се отървем от собствеността си. После можем да поемем заедно с доброволците за Тексас… по една карабина и един кон навярно все ще ни останат. Но ето че Хоторн идва насам, нека чуем дали намира положението за опасно.

Човекът, за когото говореха, беше строен, почти слаб, с доста силно изпъкнали скули и сиви подвижни очи, които не се спираха на едно място даже и за пет секунди, а непрекъснато шареха наоколо по насъбралите се хора. Но, изглежда, тежка грижа притискаше сърцето му, а лицето му бе бледо, косите невчесани и дрехите му раздърпани и изпомачкани. С бегъл поздрав той се накани да отмине мъжете, но Търнбул, който беше слязъл от седлото и водеше коня си за юздите, му препречи пътя.

— Хей, Хоторн, какво е станало с теб, откак се видяхме за последен път? Изглеждаш ми съвсем променен! Bless my soul! Човече! Не трябва да взимаш всеки насрещен вятър веднага толкоз присърце! Кой знае дали още на следващия ден няма да задуха от някоя друга по-благоприятна посока!

— Търнбул — отговори плантаторът, като стисна ръката на своя дружелюбно настроен утешител, — един мъж може да понесе много нещастия и даже най-ужасното от тях, което ни връхлети с цялата си страховитост, не би успяло тъй лесно да повали на земята силния. Сполетява ли ни обаче час по час, наранявайки винаги все едно и също място, тогава то не превива просто духа, а унищожава цялата енергия на душата и сломява обезсиленото сърце.

— Смелост, Хоторн, смелост! — извика Търнбул. — Живеем в такава страна, където бързите щастливи поврати не са рядкост. Една-единствена успешна спекулативна сделка може отново да те направи богат както по-рано, ако не и още по-богат.

— Свършено е с мен! — каза американецът, като поклати глава. — Още от пет години ме преследват нещастия. Навремето се започна най-напред с лошата реколта на памука. Е, хубаво, на всички вас не провървя тогава кой знае колко много. Но през следващата година, вероятно подпалена от някой негър, изгоря моята Cotton gin2, а заедно с нея и почти половината от набрания памук. През 1837 мор по добитъка унищожи по-голямата част от стадата ми. През следващата година опитах онази спекулативна сделка с Тексас, закупих там триста мулета, но както вече знаете, бях нападнат от команчите, ограбен и като по чудо спасих скалпа си. Миналата година се оставих да ме подведат да вложа парите си в Консолидейтид Банк, която веднага след това прекрати всякакви плащания. Несломен от всичко това, останах с надеждата поне да съумея да удовлетворя кредиторите си чрез продажбата на моите роби и да продължа да живея като почтен човек. Но ето че сред тях сега избухна тази епидемия… моят син, лекарят, се опасява дори, че е холера… и един господ знае дали след седмица няма да съм вече… просяк.

Той замълча, а Търнбул го погледна състрадателно в очите.

— Ами ако отведеш здравите си роби в някоя друга околия, та да не ги хване епидемията!?

— Нима някой ще ми разреши? — отвърна му Хоторн. — Те, както и всичката ми останала собственост, са обявели за продан и самият ти знаеш, че сега нямам право да се разпореждам с тях.

— Ще взема да прескоча за малко до твоята плантация — рече Търнбул след известно мъчително мълчание. — Искам сам да видя как стоят нещата.

— Каква полза? — възрази Хоторн. — Не можеш да ми помогнеш, а… само ще се изложиш на опасността да се заразиш.

— Въпреки това ще дойда с теб, макар и само за да се убедя със собствените си очи дали съседните поселища са застрашени или не… Ами кой ли е тоя, дето го водят насам? Изглежда, търгът все още не е приключил.

Въпросът му се отнасяше до един чернокож, целият опасан с вериги, който току-що бе доведен тук от помощник-шерифа. Беше някакъв заловен мулат, чийто господар не бяха успели да издирят. Самият той твърдеше, че бил свободен, но не можа да го докаже по никакъв начин и ето защо сега щеше да бъде продаден от името на държавата на оногова, който платеше най-много за него. Бяха го оковали във вериги, защото въпреки всички предпазни мерки вече три пъти беше бягал от различни затвори, а последния път за малко не убил пазача. Всеки се страхуваше да го купи и шерифът дълго и напразно го предлагаше за малката сума от двеста долара. Най-сетне един плантатор от околността на Ню Орлиънс, който случайно присъствуваше на търга, се реши да го вземе, за да го използва в плантацията си със захарна тръстика. Дадоха му го за двеста и един долара.

— При мен не може да офейка — каза той през смях, — би трябвало да преплува езерото, а там стоят на стража моите алигатори. Великолепни животни в това отношение! Вярно, че със зъбите си вече ми съсипаха трима от робите — отърваха се едва-едва, единият без крак, а другите двама изгубиха по една ръка, обаче това послужи на останалите като предупреждение. Сега никой от тях не би се приближил до водата, ако ще би и животът на баща му да е в опасност… Но как ще го откарам този обесник до Уотърлу?

— Ей там веднага ви се предлага удобен случай — каза някой. — Идва дребничкият французин, който ще върне обратно колата за хляб. Можете да го натоварите на нея.

— Добра идея! — възкликна плантаторът от Ню Орлиънс и като улови единия край на веригата, поведе роба към каруцата, която, запретната само с едно мършаво пони, тъкмо преминаваше с трополене покрай тях.

— Хей!… Вие в каруцата…

— Какво има, мосю?

— Ще можете ли да вземете моя роб до Уотърлу и там да го предадете на Ж. Пльовие?

— Impossible3! — извика коларят. — Колата е пълна догоре и няма място дори за куче, а още по-малко пък за такъв едър чернокож, и то с петдесет-шейсет килограма вериги!

— Ами какво ще кажете, ако го вържем отзад? — обади се плантаторът. — Не е необходимо да се вози на каруцата. Ще го предадете на посочения човек, нали?

— Certainement4! — засмя се креолът. — Закрепете му отзад здраво веригите — тъкмо ще помага, като бута. Но ако е свикнал да ходи бавничко, съжалявам, че няма да мога особено да се съобразявам с неговото удобство. Бързам и ще трябва да потича.

— Колко е разстоянието дотам? — попита плантаторът.

— Само шест мили. Изминавам ги за час и половина.

— О, щом не е по-далеч — рече другият, — тъкмо ще си пораздвижи краката.

И без повече церемонии те откараха нещастника до колата и с помощта на два големи катинара здраво го приковаха към задната част на леката каруца, над която бе опънато синьо ленено платнище. После креолът потегли надолу по брега на реката заедно с поверения му нещастен роб в лек тръс и ако не искаше да бъде влачен, окованият мулат трябваше да тича подир колата, облекчен само от това, че поне по-голямата част от веригите му бяха натоварени на нея.

В това време Търнбул и Хоторн се прехвърлиха със сала на другия бряг на реката и като минаха с конете си през Бейо Сара и Сейнт Франсисвил, две малки цъфтящи градчета, се насочиха към плантацията на Хоторн, отстояща още на около шест мили.

А там всичко бе тъжно и запуснато. Работата беше прекратена, оградата на места съборена, прозорците на жилищната сграда отворени, сякаш обитателите й се бяха изнесли. Конете пасяха в градината, газеха цветята и пощипваха листа и филизи от овощните дръвчета. Иначе толкова приветливата плантация приличаше по-скоро на някое нападнато и плячкосано от разбойници имение, отколкото мирно поселище на селски стопанин от Луизиана. Тук-там негрите стояха на групички и разговаряха помежду си. Изглежда, не обърнаха внимание дори на пристигането на своя господар. Само един-единствен човек се отдели от останалите, приближи се до двамата ездачи и се спря пред коня на Хоторн.

— Е, Анибал — попита го плантаторът, — какво е положението? По-добре ли са болните?

— През последните три часа умряха четирима, а Уилям и Сьолест берат душа — отвърна старият роб монотонно и с дълбока болка в гласа. — И аз самият не съм добре — продължи той след кратко мълчание. — Навярно и редът на Анибал ще дойде скоро!

— Ужасно! — възкликна Търнбул. Хоторн не каза нищо, а втренчи сухите си пламнали очи в земята с мрачен и отчаян израз.

Ето че се отвори вратата на малка жилищна постройка в средата на негърските къщурки и по ниските стъпала, водещи към входната й врата, се спуснаха дванайсет негри, които носеха два широки ковчега. Към шествието се присъединиха и стоящите наоколо негри и скоро всички, с изключение на Анибал, който остана до своя господар, изчезнаха в малък гъсталак от магнолии, растящ от едната страна по границата на плантацията.

— И защо ковчезите са само два? — попита Хоторн след известно мълчание, по време на което Търнбул, настръхнал от ужас, гледаше втренчено подир погребалното шествие.

— Времето не стига, масса, за да сковем за всеки отделен ковчег. Измират твърде бързо. Нашите седмина дърводелци, с които все още разполагаме, защото двама са погребани вече ей под онази купчина пръст, трябваше на всичко отгоре през последните дни здравата да си плюят на ръцете. Но всичко върви много бързо, те просто не успяват да насмогнат.

— Добре, добре! — викна му Хоторн и махна нетърпеливо с ръка. — Постъпвайте както искате, все ми е едно… да бях умрял и аз! Не искаш ли да дойдеш да ми видиш болницата? — обърна се той после към Търнбул. — Струва си труда да хвърлиш един поглед. Ако ме бяха оставили да се грижа за всичките болни на цял град, пак не можеше да изглежда по-зле. За тази цел опразних къщата на моя надзирател, а него го прибрах при мен у дома.

— Благодаря, благодаря! — каза Търнбул, като отстъпи боязливо крачка назад. — Човек не бива излишно да се излага на опасност. Болестта е заразна и никак не ми се иска да я занеса вкъщи. Ами кой идва насам?

— Това е един от моите негри — отвърна Хоторн, — надзирателят ми трябваше да го изпрати тази сутрин до съседните плантации за продукти. Виждам, че се връща с кошовете.

Робът насочи коня към господаря си и хвърли празните кошове на земята.

— Какво означава това, Сципионе? — попита го той учудено. — Защо не носиш каквото ти поръчах?

— Не искали да пуснат нигър в нито една плантация! — рече чернокожият гневно. — Бил навсякъде, при Лобкинсови, Уортънови, у Хекман, Сейър и както им е името там на всички и все казват, че нигър трябвало да върви по дяволите, защото им носел чума!

— Тъй си и мислех! — въздъхна Хоторн. — Ще тръгна пак с теб обратно, Търнбул — обърна се той бързо към шишкото, — трябва да се поразсея. Остана ли един ден сред моите хора, сигурно ще се побъркам!

— Тогава ела! — каза Търнбул, който бързаше да се отдалечи от опасната близост на болните. — Може би все още има някакъв начин и средства да ти се помогне. Никой свестен човек не бива да се отчайва, докато има кон, на който да язди, и глава, с която да мисли. Ела с мен при моето семейство и си почини някой и друг ден. Може би през това време болестта ще се навърлува тук, във всеки случай поне ти самият няма да си изложен повече на опасност.

Мъжете мълчаливо обърнаха конете и поеха обратно по пътя, оставяйки това място на неговата злокобна усамотеност и запустялост. Но преди да преминат през откритата поляна и да навлязат в гората, до слуха им долетяха жалобните нестройни погребални песнопения на негрите, които спускаха в гроба своите приятели и роднини.

Особено чувство обзема дори и най-смелия, най-неустрашимия човек, когато наближи някоя местност, където върлува заразна болест, а смъртта коварно дебне из засада и връхлита жертвите си, преди да успеят да заподозрат нещо за страшната опасност. Някои хора със смели сърца и несломим дух се хвърлят срещу цяла редица застрашително насочени щикове, обаче забавят крачка, когато трябва да влязат в район, където вилнее чумата, тръгнала на ужасна жътва. С открито лице и нов прилив на смелост те биха се втурнали срещу неприятеля… но в този случай, когато могат да очакват смъртта скрита във всяко приятелско ръкостискане, в дъха на всеки човек, те обръщат гръб и избягват от мястото, над което е надвиснало такова проклятие… Същото се случи и с жителите на околия Уест Фелисиана. Никой не стъпи повече в плантацията на нещастния Хоторн, а когато съобщенията за измиращите хора започнаха да стават все по-ужасни, когато най-накрая дойде и новината, че труповете оставали да лежат в леглата си непогребани, около нея поставиха кордон, за да я изолират от околния свят.

Четири седмици по-късно, в края на месец октомври, на пристана на Бейо Сара тъкмо се бяха насъбрали доста мъже да чакат пристигането на пощенския параход от Ню Орлиънс, когато един млад плантатор от околността се появи в галоп и хвърли юздите на коня си в ръцете на стоящия наблизо негър да ги държи. Беше най-близкият съсед на Хоторн и всички го отрупаха с въпроси за съдбата на човека, подложен на толкова тежко изпитание.

— Той почина! — каза им плантаторът, като се огледа наоколо с тъжни очи.

— Какво? Умря ли? — извикаха всички на един глас.

— Умря! — повтори младият човек. — Тъкмо идвам от мястото, където всяка сутрин една от здравите робини идва да взима оставената храна… и чух страшната вест. Завчера е умрял неговият последен роб, верният Анибал, който все се грижел за болните и невероятно дълго се държал на крака. Хоторн, чийто син дотогава също успял да избегне заразата, не могъл да понесе загубата на любимия си слуга и както ми каза момичето, тази сутрин си теглил куршума.

— Ужасно! — възкликнаха всички.

— А синът му, ми каза негърката, бил близо до пълно отчаяние и най-горчиво се упреквал, че не бил повикал и друг лекар.

— Този хлапак заслужава да бъде обесен! — извика Търнбул, който току-що се беше присъединил към мъжете — Отдавна казвах на баща му, че този обесник нищо не разбира. Ама не, той трябваше да знахарствува сред негрите, докато успешно ги изпрати всичките под земята. Ако аз съм му кредитор, нямаше да го оставя да се измъкне от заслужената си участ. Ами какво мислят да правят тези хора сега? Какво ще стане с разпродажбата през идния месец?

— Господ знае! — отвърна му един търговец от Бейо Сара. — Откак върлува тази епидемия, никой не е и помислял за продажбата. И аз съм от кредиторите, но от около две седмици се отказахме да пазим наоколо. Отначало държахме плантацията под око, защото не без основание предполагахме, че Хоторн ще поиска да се измъкне заедно с негрите си към Тексас или някое друго място, където ще бъде в безопасност. Но сега вече, разбира се, няма защо да се опасяваме от подобно нещо и макар че самият аз губя много пари, все пак ми е жал за този клетник.

— Ами къде е синът му, докторът? — попита Търнбул.

— Разправят, че след самоубийството на баща си яхнал своя кон и препуснал, ама никой не знае накъде — отговори плантаторът.

— Във всеки случай утре трябва да отидем дотам! — отсече Търнбул след кратко замисляне. — Не върви повече така… не можем да поемем отговорността нито пред бога, нито пред хората да оставим малцината оживели без никаква помощ и подкрепа. Болестта сигурно се е навърлувала вече.

— Аз няма да дойда — увери ги плантаторът. — Тази сутрин, когато вятърът духаше тъкмо от онази посока, надуших вонята от труповете… побиват ме тръпки от ужас само като си помисля!

— И аз не отивам — заяви търговецът, — от цялата тази работа изгубих достатъчно много, не ми се иска сега да рискувам и живота си.

Всички си намериха някакъв предлог или направо казаха, че се страхуват от заразяване, и Търнбул се видя принуден да се откаже от човеколюбивото си намерение, тъй като сам нямаше да може да свърши нищо…

А какво беше в това време положението в плантацията, която, отбягвана от всички, изглеждаше напълно попаднала във властта на нечестивия? Там цареше мъртвешка тишина, лешоядите описваха тесни кръгове над една от ниските негърски къщурки, а после отлитаха по съседните дървета, за да оглеждат оттам с алчни очи цялото място, където, ако не бяха закованите дъски пред вратите на жилищата, щеше да ги очаква великолепно угощение… Ето че слънцето потъна зад върхарите на магнолиите, отивайки си да спи в своето зелено ложе, и над запустялата плантация започна да става все по-мрачно и по-зловещо. Тук-там заблещукаха със слабата си светлина по някоя и друга звезда от тъмносиния небесен свод… когато бързо, но предпазливо от различни посоки на откритото място пред сградите се появиха петима негри, загърнати в тъмни одеяла, след което се приближиха до дома на Хоторн. Щом достигнаха задната врата, един от тях удари с ножа си по някаква стара тенекиена кана за кафе, захвърлена там наблизо уж небрежно, като повтори този сигнал пет пъти, преди да се отвори вратата, откъдето, облечен съвсем като американските заселници от западните райони, с кожена ловна риза, легинси, мокасини, въоръжен с карабина и нож, се появи Хоторн и спирайки за миг на прага, изпитателно се огледа наоколо.

— Всичко наред ли е, Анибал? — попита той после, като се обърна към един от току-що дошлите негри.

— Да, масса — отвърна верният роб, — вече сме извън опасност, през нощта никой няма да се осмели да дойде на това място, спечелило си такава зловеща слава. Но хайде, време е за тръгване!

— А осигури ли лодки? Свободен ли е пътят през теснината на магнолиите? Взе ли предпазни мерки, в случай че някой ни срещне?

— За всичко съм се погрижил, масса! — отвърна Анибал твърде самодоволно. — Младият господар заедно с Уилям, Сципион и още шестима други е на пост при лодките, а ние останалите сме достатъчни, за да пренесем целия багаж, понеже не е кой знае колко много. Онова, което миналата нощ скрихме в блатистата местност съвсем близо до брега на Мисисипи, е на сигурно място и можем да го натоварим, когато минем с лодките оттам.

— Тогава да побързаме, момчето ми! — каза Хоторн усмихнат и дружелюбно потупа по рамото стария роб. — Няма да съжаляваш, Анибал, че ми служиш тъй вярно и усърдно… никой от вас няма да съжалява! А сега да тръгваме! Всяка минута е скъпа, чака ни още дълъг път.

По негов знак Анибал се завтече обратно към изоставената къща, отвори вратата и подвикна нещо. Веднага след това уж запустелите й стаи оживяха, отвътре се разнесоха един през друг многобройни гласове и цяла тълпа от ликуващи негри, мъже, жени и деца, се заблъскаха навън през вратата.

— Чакайте! — подвикна им Хоторн през смях, като вдигна ръка с възпиращ жест. — Мъртъвците не бива да вдигат такава олелия, за да не безпокоят живите. Мирувайте, деца, докато стигнем в Тексас! Там ще се радвате, ликувате и скачате, а сега пазете тишина! Анибал и Нелсън ще ви покажат нещата, които трябва да се занесат до лодките, и хубавичко внимавайте да вървите само по твърдо отъпканата пътека, за да не останат да личат следи отстрани!

Чевръсто и усърдно чернокожите се заловиха на работа и за кратко време всеки натовари своя багаж на плещите си. Беше даден сигнал за тръгване и колоната потегли.

В непосредствена близост до западната граница на плантацията на Хоторн започваше гъсталак от вечнозелен самодивски чемшир и великолепни магнолии, който се простираше на около три мили по двете страни на доста дълбока теснина, пресечена от малка рекичка, понесла водите си през низината в посока на Мисисипи. През тази теснина и низината, обрасла нагъсто с тръстика, тясна пътека водеше към малък, отдавна изоставен блокхаус, в който преди години бе извършено убийство и оттогава никой повече не искаше да живее в него. Та в този блокхаус предвидливият Анибал заедно с неколцина други беше отнесъл предишната нощ вещите, които трябваше да бъдат натоварени от брега в лодките. Сега, безшумно и бързо последван от носачите с останалия багаж, той се промъкваше по пътя като сянка. Беше великолепна нощ за подобно начинание. Непрогледна влажна мъгла се бе спуснала като гъст воал и само нарядко плахата светлина от някоя звезда успяваше да си пробие път сред влажните изпарения, а далечен боботещ тътен известяваше приближаването на надигаща се буря.

Отначало Хоторн с карабина на рамо следваше най-отзад веригата от хора, но сега през храсталака бе започнал да изпреварва бавно крачещите напред негри, за да достигне застаналия начело Анибал и да му даде още някои разпореждания, когато старият роб изведнъж се спря и с протегната ръка посочи към нещо, което се белееше в гъсталака.

— Там! — прошепна той с едва доловим глас. — Стреляй, масса, стреляй по онова бяло петно. Мястото му не е тук в гората!

— Кой е там? — извика плантаторът, като свали карабината си от рамото, запъна спусъка й и направи крачка напред. — Кой е там? Отговаряй или ще стрелям!

Миг-два, изглежда, съществото се поколеба как да постъпи, но опасността бе твърде близка и реална, за да се колебае дълго, и с твърди крачки към Хоторн се приближи човешка фигура и се спря точно срещу него.

— Рали! — възкликна той изненадано. — Какво те води насам?

— Подозрението, че не всичко в твоята история отговаря на слуховете! — отговори му младият човек. — Хоторн, Хоторн, ти игра позорна игра и бог ме изпрати тук за твое наказание!

— Дявол го взел! — извика Хоторн, скърцайки със зъби. — Твоят съюзник, гадният Морис, ли скрои плана да бъда издебнат тук? Колко ще ти платят?

— Вярно, че доскоро бях на служба при Морис с такава цел — отвърна Рали, като изпъна снага, — но сега той нищо не знае за моите действия. Дойдох тук по собствена инициатива. Подозирах безсрамната ти постъпка. Не си мисли само, че ще избегнеш справедливото наказание! Ще пожънеш проклятието, което си посял!

— А ти вярваш ли — рече Хоторн с едва сдържан гняв, когато другият му обърна гръб, — ти действително ли вярваш, че съм толкова глупав да те оставя ей тъй да си вървиш, за да разнесеш вестта по целия свят? Мътните го взели! Сигурно ме мислиш за страшен глупак!

— Посмей само да се приближиш до мен! — извика младият човек и светкавично измъкна от пояса ги пистолет. Но в същия миг Анибал с желязна хватка улови ръката му отзад и въпреки отчаяната съпротива и виковете за помощ надхитреният Рали след минута-две беше вързан на земята с парцал в устата.

— Благодари на собствената си глупост и дързост — каза Хоторн, извръщайки се от него, за да застане отново начело на колоната. — Сега във всички случаи ще ни придружиш в пътуването ни до тексаската граница, след което може би ще поумнееш!

— Много се съмнявам — рече Анибал, хвърляйки коварен поглед към младия креол.

— В какво? — попита го Хоторн, като рязко се обърна към него.

— Ами в това… че… че ще поумнее — отвърна чернокожият колебливо. После предаде вързания човек в ръцете на двама от своите верни хора и побърза да догони Хоторн.

Ето че достигнаха низината. С изключение на някои по-дълбоки места, заприличали на малки езерца, свързани помежду си от тесни водни канали, знойното лято беше пресушило блатото и без особени затруднения те продължиха пътя си, докато се добраха до върбите на речния бряг, надвесили клони над водата. Там бяха посрещнати от плътните ниски тонове на екливия вик на кукумявка. Анибал им отговори с изкусно наподобените звуци, издавани от „whippoor-will“5, и веднага след това от гъсталака изскочи младият доктор Хоторн и радостно поздрави пристигналите хора.

— Всичко наред ли е? — попита го бащата, като се огледа за лодките.

— Всичко — отвърна му докторът. — Мина великолепно, никой не ни забеляза и никой не подозира, че все още бродим по земята.

— Все пак един знае — каза баща му. — Само, че него го водим с нас, вързан!

— Познаваш ли го? — възкликна докторът.

— Разбира се, Рали, младият креол.

— По дяволите! Онзи шпионин, на чиято проклета бдителност единствено се дължи, че не можахме да напуснем страната още преди две седмици… машата на Морис! И какво мислиш да го правиш?

— Ще го вземем с нас до границата на Тексас — каза възрастният Хоторн.

— Или поне донякъде — промърмори Анибал под носа си. — Ще ми поверите ли охраната на този подлец? — попита той вече с по-висок глас.

— Направи каквото намериш за добре — отвърна Хоторн, слизайки надолу към лодките. — Само гледай да не ни издаде!

— Слушам! — засмя се негърът и по негов знак неколцина от чернокожите отнесоха съпротивляващия се с всички сили пленник в най-малката от лодките.

— Завържете му краката, тъй! — каза Анибал. — А сега на борда! Преди зазоряване трябва да сме отсреща до другия бряг в безопасност, значи налага се да гребем нагоре по реката поне още петнадесет мили. Затова бързо, my boys, бързо!

Чернокожите, четирима млади мъже, чевръсто и усърдно се хванаха за греблата и скоро след това се озоваха в сянката на няколко могъщи памукови дървета точно под малкия, всяващ страх блокхаус. По даден знак надзирателят на Хоторн, който бе стоял на пост тук при струпаните най-различни стоки, се спусна до самия бряг и след като размениха няколко думи с него, започна товаренето на лодките. После, за да използват благоприятния южен вятър, те поставиха ветрилата и лодките започнаха да се плъзгат нагоре по Мисисипи възможно най-близо до брега, за да избягнат силното течение.

Заедно с избраните от него четирима негри Анибал беше взел най-малката лодка и в нея бе сложил пленника, който, все още здраво вързан и със затъкната уста, не можеше да се помръдне. Благодарение бързината на своята лодка старият негър несъмнено имаше възможност да застане начело, но той нарочно поотпусна широкото късо ветрило, изостана зад другите лодки с около дължината на едно въже и насочи плавателния съд малко по̀ към средата на реката. Засиленият плясък и шум, идващ откъм носа, скоро издаде, че малката лодка вече е започнала да се бори срещу напора на могъщите водни маси на централното течение, и след като отново изпъна ветрилото тъй, че да лови всеки полъх на вятъра, идващ откъм Мексиканския залив, Анибал докосна с ръка рамото на своя пленник, който, изпаднал в привидна безучастност, лежеше на дъното на малкия плавателен съд.

— Масса Рали! — поде робът и по тъмното му лице пробягна сатанинска усмивка. — Масса Рали, спомняш ли си още как през последната пролет в Бейо Сара заповяда да вържат и бият Анибал, защото той не искаше да стои на пост да пази, докато ти правеше компания на жената на твоя приятел? Вярно, че тогава ти представи нещата иначе: „damned nigger“6 се бил държал безсрамно, дори те бил заплашвал, а това изисквало наказание. Моят господар не беше там, а ти знаеше, че законите са на твоя страна.

Белият гневно стисна зъби и отправи мрачен и въпросителен поглед към надвесилата се над него тъмна човешка фигура… за един-два мига изглеждаше, сякаш искаше да каже нещо, но после отново се отпусна в предишното си положение, а негърът, който го бе наблюдавал дебнешком, продължи:

— Спомняш ли си и нещо друго — как месец по-късно стреля по брат ми със сачми за диви патици, защото, макар че в Бейо Сара го познава всяко дете, бил тръгнал без документ за самоличност, а като побягнал обратно към плантацията на своя господар, искал само да си спести двайсет и четири часов арест? И тогава законите бяха на твоя страна. Какво ли те засягаше, че нещастникът с месеци трябваше да остане на легло и да изтърпи страшни болки? Спомняш ли си всичко това?

Пленникът не отделяше изплашения си и отчаян поглед от тъмната човешка фигура, която все по-застрашително се навеждаше над него, ала не смееше да помръдне.

— Добре — продължи Анибал с приглушен глас, — сигурно не си го забравил. Да бъде благословен денят, в който ми се удава възможност да отмъстя за клетия си брат… Помоли се на бога за спасението на душата си, защото не ти остава да живееш и четвърт час.

Със сърце, което от страх все по-учестено биеше, вързаният човек бе слушал думите на негъра, вещаещи неговата гибел, но все пак беше вярвал, че Анибал използва за кратко време дадената му власт, за да излее върху него, белия, своя гняв и своята омраза. Сега обаче, когато пред ужасените му очи започна ясно да се очертава страшна картина, когато в съзнанието му се запромъква страхотно предчувствие, той се опита с всички сили, придадени му от отчаянието, да скъса въжетата и да се освободи, ала Анибал бе предвидил това, въжетата бяха неимоверно здрави и след няколко минути безплодни усилия нещастникът се отпусна в предишното си положение, обзет от смъртен страх, с чело, оросено от студена пот.

— Всичко е напразно! — засмя се Анибал и пъхна в устата си ново парче тютюн за дъвкане. — На работа, момчета, махнете го оттук! Трябва да се върнем в по-спокойни води, иначе ще изгубим другите лодки. Вече не мога да различа ветрилата им. Помогнете му да се прехвърли през борда!

Негрите изпълниха дадената заповед бързо и както си личеше, с радостно усърдие. Въпреки съпротивата му нещастникът бе вдигнат, после за секунда-две увисна във въздуха в техните яки ръце и в следващия миг, придружен от едно високо „ехеййй!“ на предводителя, полетя във водата, която плисна високо и го скри от очите им.

Междувременно Анибал развърза платното, тъй че то остана да се вее на вятъра, лодката, която престана да бъде тласкана срещу течението, спря своя бяг и негрите внимателно започнаха да наблюдават как давещият се човек отново изплува на повърхността, после потъна, а сетне пак се появи. Но когато мътните води и този път го погълнаха, без да каже нито дума, Анибал хвана кормилото и с издуто платно, гонен от доста силен южен вятър, лекият плавателен съд полетя към брега, а после бързо и безшумно пое покрай него нагоре по реката.

Вече се развиделяваше, когато бегълците спряха край устието на малка рекичка, която се вливаше в Мисисипи малко под Туника.

— Ей го мястото — рече Анибал, който сега пак се беше приближил до лодката на своя господар. — Ако останем тук през деня, в тези гъсталаци никой няма да открие скривалището ни. През нощта ще можем да се доберем до Ачафалайя, да разтоварим лодките и да продължим по суша, преди страхливите креоли да се осмелят да влязат в „бърлогата на чумата“, както кръстиха в последно време нашата плантация. Как ли ще се опулят, като намерят в къщата труповете на кравите!

— Добре — каза Хоторн, — ще последваме съвета ти, но да не забравяме да оставим постове. Пленникът на сигурно място ли е?

— Съвсем на сигурно! — отвърна Анибал и малката му лодка първа леко навлезе в устието на реката.

Пет седмици след тези събития Търнбул получи следното писмо от Тексас:

Тексас, 4 декември 1840

My dear Sir!7 Тъй като ти си единственият човек в Луизиана, чието мнение не ми е безразлично, чувствувам се задължен да ти дам кратко обяснение за привидно незаконната си постъпка, което донякъде да ме оправдае в твоите очи или поне да смекчи присъдата, която си ми издал вече в сърцето си.

Знаеш в какво отчаяно положение се намирах, знаеш, че предстоеше публична разпродажба на цялото ми имущество, което ми беше абсолютно необходимо, за да съществувам и някога да преуспея в живота. Виждах се вече на ръба на пропастта, а само моята собствена енергия никога нямаше да ми стигне, за да не падна в нея. Трябваше да запазя средствата си за производство и трудова дейност, които бях на път да изгубя по вина на алчността на моите кредитори и особено на онзи Морис. Заобиколен от шпиони, не ми остана никакъв друг изход, освен да измисля някакъв начин да изплаша и приятели, и неприятели и да ги накарам да стоят далеч от плантацията ми. А това можеше да стане само с някоя болест, която уж да сее страшна смърт сред моите роби. В същото време страхът на местните лекари от епидемията щеше да ни улесни в нашия план лекуването на мнимата чума или холера да бъде предоставено на собствения ми син.

Лесно склоних моите верни негри да ми помогнат в това начинание, защото успееше ли планът ми, всички те можеха да останат моя собственост. Винаги съм бил към тях добър и справедлив, отнасял съм се с тях дори бащински, а при една публична разпродажба съдбата им щеше да бъде съвсем несигурна и във всички случаи щеше да ги раздели един от друг, а по-голямата част са свързани помежду си с роднински връзки. Анибал ми беше особено полезен. Той е умна глава и се нае с ръководството на цялата тайна акция. Приготвени бяха празни ковчези и щом външен човек се появеше в плантацията, започвахме погребенията — отначало тържествено-парадни, а после с мрачно и зловещо мълчание, като само жените надаваха своите вопли или пееха погребални песни. Скоро постигнахме целта си. Съседите образуваха около нас кордон, за да се предпазят от заразяване, и оттогава заживяхме в относително спокойствие. А за да разсеем всички подозрения, ние убихме няколко крави, но не позволихме на лешоядите да се доближат до тях, тъй че всеки, който се появи в околностите на плантацията, непременно да надуши вонята на мърша и да повярва, че тя идва от непогребаните трупове на тъй бързо измиращите негри.

Планът ни успя. Качихме се в лодките, започнахме да плаваме нагоре по Мисисипи, през първия ден спряхме в едно обрасло с тръстика заливче, което скриваше и нас, и лодките ни, през втората нощ достигнахме Ачафалайя и без да се боим повече, че някой ще ни разкрие, се спуснахме надолу по нея. Недалеч от Мексиканския залив трябваше да заварим мулета, с чиято помощ мислехме да продължим пътуването си по суша. Но напразно упорито чакахме един цял безкраен ден да се появят обещаните ни товарни животни. Те не дойдоха, затова пък пристигна един параход, който по-лесно и по-бързо ни откара до брега на тъй желаната от нас страна.

Пристигнахме в Хюстън, после продължихме далеч във вътрешността на Тексас и в този момент от всички страни ехтят ударите от брадвите на моите негри, чува се прашенето на падащите отсечени дървета… Тексас е още млада, жизнена страна и със средствата, които са ми останали на разположение, тая̀ крепката надежда в кратко време отново да стана заможен човек и постепенно да успея да изплатя дълговете си, без самият аз да стигна до просяшка тояга. Драги сър, спомни си своите собствени думи: „Никой свестен човек не бива да се отчайва, докато има кон, на който да язди, и глава, с която да мисли“ Все още няма да ти кажа къде се намирам, макар и да не ме тревожи мисълта, че някой от кредиторите ми ще ме намери. Искам най-напред да постигна нещо по-значимо, а после все ще чуеш нещо за стария си съсед Хоторн и се надявам след време, било то в Тексас или пък в Луизиана, да пийнем заедно някоя и друга чаша бренди, както и да разменим по някоя и друга приятелска дума.

Информация за текста

© 1987 Веселин Радков, превод от немски

Friedrich Gerstäcker

Сканиране и разпознаване: moosehead, 2010

Редакция и SFB форматиране: vanj, 2010

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2010-10-24 10:00:00

1

Great bend! (англ.) — големият завой (на реката). — Б.пр.

2

Cotton gin (англ.) — памукочистачна машина. — Б.а.

3

Imposible! (фр.) — Невъзможно! — Б.пр.

4

Certainement! (фр.) — Сигурно, разбира се! — Б.пр.

5

Whippoor-will — Американски козодой. — Б.пр.

6

Damned nigger (англ.) — проклет нигър. — Б.пр.

7

My dear Sir! (англ.) — Драги господине! — Б.пр.