«На лов за въображение»

Книгите ме грабват още от прага на този таван-кабинет. Те са като шарени патрондаши — над старинния гардероб, върху снежнобелия шкаф отсреща, на лавици край прозореца. Шепнат, излъчват, примамват и ловко хвърлят мрежа от загадки.

Домакинът учтиво изчаква да позаситя любопитството си, докато се навеждам над пъстрите гръбчета с различни калибри.

Книги на основните европейски езици, които обитателят тук е учил сам, предимно за да поглъща фантастика. И, разбира се, тя е застъпена най-изобилно в сбирката му. Класика и съвременна продукция. Сетне малко мемоари плюс трилъри. Речници, комикси, атласи. По-натам — четива (специализирани и популярни) от десетки науки. Изсипани звезди от Гутенберговата вселена: за палеонтология и астронавтика, за география, астрономия или пък криминология… „Командоси“, „Историци на античността“, енциклопедия „Свръхестествени същества“; заглавия, написани или преведени от самия домакин.

След като съм почерпал местен колорит, е редно да назова моя събеседник — Любомир Николов, и да започнем интервюто.

— Ще ни кажете ли няколко думи за „космическия кораб“ на детството?

— Роден съм през 1950 година в Казанлък, тихо, спокойно място. Тогава не се увличах много от игрите и по-ярките ми ранни спомени са от времето, когато с приятели сме излизали на разходка извън града. Ако се замисля, аз може би съм един неосъществен скитник. Доскоро сред моите любими занимания беше всяко лято да си правя насаме преходи из Централна Стара планина — сливането с балкана е между най-приятните ми преживелици. В крайна сметка детството го свързвам предимно с книгите. Чета от петгодишен и като съвсем малък открих за себе си Нейно величество фантастиката. Това стана чрез романа „Пленникът на Марс“ от французина Гюстав Льоруж. Историята тук е по-научна от циклите на Бъроуз и все пак доста наивна в редица отношения.

— Нека продължим още мъничко по пътеките на биографичното…