«Лида»

Лагерната присъда, последната лагерна присъда на Крист се топеше. Мъртвият зимен лед се разяждаше от пролетните ручейчета на времето. Крист се беше приучил да не обръща внимание на зачитането на работните дни — нещо, което разрушаваше човешката воля, предателски признак на надеждата, разлагаща арестантските души. Ала времето летеше все по-бързо — винаги става така с наближаването на края на присъдата — блажени са внезапно, предсрочно освободените.

Крист отпъждаше мислите за възможната свобода, за това, което в света на Крист се наричаше свобода.

Освобождаването е нещо много трудно. Крист знаеше това от собствен опит. Знаеше, че ще трябва наново да се учи да живее, колко е трудно да се навлиза в свят с други мащаби, с други нравствени мерки, колко е трудно да се възкресяват понятията; които са живели в душата ти преди ареста. Тези понятия не бяха илюзии, а закони на един друг, по-предишен свят.

Освобождаването беше трудно и в същото време радостно, понеже в дъното на душата винаги се намираха и се надигаха сили, които правеха поведението на Крист уверено, постъпките му — смели, позволяваха му да гледа безстрашно към зората на идния ден.

Крист не се страхуваше от живота, но знаеше, че с него шега не бива, че животът е сериозно нещо.

Знаеше и друго — че излизайки на свобода, остава „белязан“, „дамгосан“ навеки — завинаги обект на лов за копоите, които всеки момент може да бъдат отвързани от господарите на живота.

Но Крист не се страхуваше от преследванията. Все още имаше много сили — душевните бяха дори повече от преди, физическите — по-малко.

Ловът през тридесет и седма година доведе Крист в затвора с нова, по-голяма присъда, а когато и тя изтече, му лепнаха трета — още по-голяма. Но до разстрела имаше още няколко стъпала от тази страшна движеща се жива стълба, свързваща човека и държавата.