«В банята»

В мрачните шеги, присъщи единствено на лагера, банята често бива наричана „произвол“. „Леваците викат: произвол! — началникът ни кара да ходим на баня“ — това е най-обикновена, така да се каже, традиционна ирония, която е дошла от криминалните, по природа много наблюдателни. В тази шеговита забележка има много горчива истина.

Банята е винаги отрицателно събитие за затворниците, събитие, което прави живота им още по-непоносим. Този факт е поредното доказателство за „изкривената перспектива“, което май е най-важното, основно нещо, придобивано от попадналия тук да изтърпява наказанието си — „термина“, както то нарича Достоевски.

Направо е за чудене — как е възможно? Да клинчиш от баня — това винаги будеше недоумение сред лекарите и сред всички началници, които виждаха в пренебрегването на банята вид протест, нарушение на дисциплината, предизвикателство по отношение на лагерния режим. Но фактът си е факт. И години наред банята е цяло събитие в лагерите. Конвоят се мобилизира, инструктира, всички началници лично участват в излавянето на кръшкачите. Да не говорим за лекарите. Да се организира къпането и да се дезинфекцира бельото в дезинфекционните камери е пряко служебно задължение на санитарната част. Цялата нисша лагерна администрация от затворниците (старейшини и нарядчици) също зарязва работата си и се занимава единствено с банята. В крайна сметка производственото началство също неизбежно се оказва въвлечено в решаването на този голям въпрос. В дните, определени за баня (три пъти месечно), се прилагат редица производствени мерки.

През тези дни всички са на крак от ранни зори до късна вечер.

Защо ставаше така? Нима и най-мизерният човек, би се отказал да се изкъпе, да махне от себе си мръсотията и потта, покрили прояденото му от кожни болести тяло, и поне за час да се почувства по-чист?

Има една руска поговорка: „Щастлив като след баня“, и тази поговорка съвсем вярно и точно отразява физическото блаженство, което изпитва човек с чисто, измито тяло.

Нима хората до такава степен са изгубили разума си, та не разбират, не искат да разберат, че без въшки е по-добре, отколкото с въшки? А въшките са много, почти е невъзможно да бъдат унищожени без помощта на дезинфекционната камера, особено в претъпканите бараки.

Понятието въшливост се нуждае от уточнение. Десетина въшки в бельото са нищо. Въшките започват да безпокоят затворниците и хората едва когато вече ги тръскаш от дрехите, когато вълненият пуловер мърда от само себе си, разтърсван от загнездилите се в него паразити.

Нима човек, какъвто и да е той, не би искал да се отърве от това мъчение, лишаващо го от сън и в борбата с което той разчесва до кръв мръсното си тяло?

Разбира се, че би искал. Но — първото „но“ е в това, че за банята не се предвиждат почивни дни. Затворниците ги водят там или след, или преди работа. А след многочасовия труд на студено (през лятото не е по-леко), когато всички помисли и надежди на човека са съсредоточени върху желанието колкото може по-бързо да стигне до наровете, до храната и да легне да спи — забавянето заради къпането е почти непоносимо. Банята винаги се намира на голямо разстояние от бараките. Това е така, защото същата баня се използва не само от затворниците — там се къпят и волнонаемните от селището, затова тя обикновено се намира не в лагера, а в селището.

Хората се бавят в банята не някакъв си час, през който трябва да се измият и да дезинфекцират дрехите си. Затворниците са много, мият се на групи и всички закъснели (тях ги карат в банята направо от работа, без първо да се отбиват в лагера, тъй като там те биха се разбягали и биха намерили някакъв начин да не ходят на баня) чакат на опашка на студа. Когато е много студено, началството се старае арестантите да стоят по-малко време навън — пускат ги в съблекалнята, в която има място за 10–15 човека, натикват вътре стотина души, облечени с връхни дрехи. Съблекалнята обикновено не се отоплява или се отоплява слабо. Всички се омешват — голите и облечените с памуклийки, блъскат се, псуват, ехти непрекъсната гълчава. И крадците, и тези, които не са крадци, се възползват от шума и от блъсканицата и задигат вещите на другарите си (а идват и други бригади, които живеят отделно — откраднатото е невъзможно да се намери). Няма къде другаде да се оставят дрехите.

Второто, или по-точно третото „но“ е това, че докато бригадата е на баня, дневалните са длъжни — под контрола на хора от санитарната част — да почистят бараката: да преметат, да измият пода, да изхвърлят всичко излишно. Това изхвърляне на излишното се върши най-безпощадно. Но нали всеки парцал в лагера представлява ценност и човек трябва доста да се поблъска, докато се сдобие С резервни ръкавици и партенки, да не говорим за други, по-малко портативни неща, особено за продуктите. Всичко това съвсем законно изчезва по време на банята. Безполезно е човек да носи резервните дрехи със себе си на работа и в банята — зорките, опитни очи на криминалните веднага ги забелязват. На кой да е крадец ще му дадат поне една цигара за някакви си ръкавици или партенки.

На човек е присъщо бързо да се затрупва с разни дреболии — независимо дали е просяк или лауреат, все едно. При местенията (съвсем нямам предвид затворническите) всеки констатира наличието на толкова дребни предметчета, че чак се чуди — откъде са се насъбрали. И тези вещи започват да се подаряват, да се продават, да се изхвърлят, докато останат толкова в куфара, че капакът да може, макар и с мъка, да се затвори. При арестантите е същото. Нали са работници — трябва да имат и игла, и парчета плат за кръпки, и може би дори резервна стара паница. Всичко това се изхвърляше и след всяка баня хората отново си стягаха „домакинството“, ако предварително не бяха успели да заровят нещата си някъде дълбоко в снега, за да ги измъкнат оттам на другия ден.

По времето на Достоевски в банята са давали по един тас вряла вода (останалото леваците са си го купували). Тази норма се е запазила и до ден-днешен. Един дървен тас не много гореща вода и парещи, залепващи за пръстите парчета лед, насипани в една бъчва — без ограничение. Тасът е един — не се дава никакъв втори съд, в който да се приготви водата. Ще рече, горещата вода се изстудява с парчета лед и това е всичко, с което арестантът трябва да си измие главата и тялото. През лятото вместо лед се дава студена вода, все пак вода, а не лед.

Затворникът трябва да умее да се измие с всякакво количество вода — от една лъжица до една цистерна. Ако водата е една лъжица, той ще измие гноясалите си очи и ще смята тоалета си за завършен. Ако е цяла цистерна — ще пръска съседите си, ще сменя водата всяка минута и ще се изхитри да употреби в срок порцията си. Ако е чаша, черпак или тас, си има друга сметка и неписана технологическа инструкция.

Всичко това говори за остроумие при решаването на един такъв битов въпрос, какъвто е банята. Но разбира се, не решава въпроса с чистотата. Да се измиеш в банята си оставаше неосъществима мечта.

В самата баня, отличаваща се със същия шум, облаци пара и крясъци (викат като в баня — кой не знае този израз), няма никаква допълнителна вода, а и никой не е в състояние да я купи. Там не достига не само водата. Топлината също е недостатъчна. Ламаринените печки не винаги са нажежени до червено и в банята най-често просто си е студено. Това усещане се подсилва от пролуките — под вратата, по стените — през които винаги духа. Баните ги строят както всички дървени постройки — направо върху мъха, който бързо изсъхва и се рони, и на негово място зейват процепи. Всяко ходене на баня е съпроводено с риск от настинка и това се знае от всички (включително, разбира се, и от лекарите). След всяка баня списъкът на освободените от работа по болест, на действително болните се увеличава и това го знаят всички лекари.

Да не забравяме, че дървата за банята се носят предния ден на гръб от самите бригади, което забавя връщането в бараките с около два часа и неволно настройва срещу дните за баня.

Но всичко това е нищо. Най-страшното е дезинфекционната камера, задължителна според инструкцията при всяко къпане. Долното бельо в лагера е два вида: „индивидуално“ и „общо“. Това са чиновнически, официално възприети изрази заедно с такива словесни бисери, като „въшлясалост“, „одървениченост“ и т.н. „Индивидуалното“ бельо — това е по-новото, по-запазеното, което се заделя за лагерната прислуга, за затворниците-десетници и тям подобни привилегировани лица. Бельото не принадлежи лично на тези арестанти, но се пере отделно и по-грижливо, по-често се заменя с ново. А „общото“ бельо си е общо бельо. Раздава се направо в банята, след миене, срещу мръсното, което впрочем се събира и брои отделно преди това. За никакъв избор според ръста не може да става и дума. Чистото бельо си е жива лотария и ми е било винаги чудно и болно до сълзи да виждам как възрастни хора плачат, когато получават изтлели чисти долни дрехи вместо мръсните си, но здрави. Нищо не е в състояние да накара човек да надмогне дребните неприятности, от които е изтъкан животът. Нито това, че тези дрехи ще са до следващата баня, че в края на краищата животът им е погубен и до чифт долни дрехи ли им е да му мислят? А и здравото бельо го получават също по една случайност, но те спорят, плачат. Това, естествено, е явление от типа на същите тези психически аномалии, характерни за почти всяка постъпка на затворниците, същата онази деменция, която един лекарневропатолог наричаше универсална болест.

Животът на арестанта в душевните му преживявания е сведен до положението, че получаването на бельо през тъмното прозорче, водещо към тайнствените дълбини на помещенията на банята, е събитие, което му коства нервите. Много преди раздаването на бельото изкъпалите се хора стоят на тълпа пред това прозорче. Обсъждат какво бельо са раздавали миналия път, а какво — преди пет години в Бамлаг, и щом отвътре махнат дъската от прозорчето, всички се втурват натам, като се изблъскват взаимно с хлъзгавите си, мръсни, миризливи тела.

Бельото, което раздават, не винаги е сухо. Много често то е мокро — не успяват да го изсушат, дървата не стигат. А едва ли на някой му е приятно да облече мокри дрехи след къпането.

По адрес на свикналите с всичко баняджии се сипят проклятия. Облеклите влажното бельо започват на часа да замръзват, но трябва да изчакат дезинфекцията на връхните дрехи.

А какво представлява дезинфекционната камера? Това е един трап, покрит отгоре с дървени трупи и измазан отвътре с глина; има и ламаринена печка, която се пали отвън. В помещението се закачат на тояги ватенките и панталоните, вратата се затваря добре и дезинфекторът започва да „пали“. Вътре няма нито термометри, нито торбички със сяра, с които да може да се определи достигнатата температура. Успехът зависи или от случайността, или от добросъвестността на дезинфектора.

В най-добрия случай достатъчно нагрети са само дрехите близо до печката. Останалите, на които те спират топлината, само се овлажняват, а закачените в далечния от печките край си остават студени. Камерата изобщо не изтребва въшките. Тя е само проформа и спомага за създаването на допълнителни мъки за арестанта.

Това се знае много добре и от лекарите, но как да оставят лагера без дезинфекционна камера? И ето че след цял час чакане в голямата „облекалня“ започват да вадят на вързопи дрехите, тези абсолютно еднакви комплекти; хвърлят ги на пода и оставят всеки сам да си открие своите. Арестантът започва да навлича с псувни разпилените, мокри от парата ватени дрехи. През нощта за сметка на съня си ще трябва да ги суши край печката в бараката.

Нищо чудно, че никой не обича дните, определени за баня.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

В бане,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00