«Кучката Тамара»

Кучката Тамара я доведе от тайгата нашият ковач — Мойсей Мойсеевич Кузнецов. Ако се съди по фамилията, професията му беше наследствена. Мойсей Мойсеевич беше родом от Минск. Беше сирак, както впрочем личеше от името и презимето му — при евреите името на бащата се дава на момчето само и задължително, когато бащата е починал преди раждането на сина. Беше научил занаята още като дете от чичо си, също ковач, както и баща му.

Жената на Кузнецов, сервитьорка в един мински ресторант, била много по-млада от четиридесетгодишния си съпруг и през тридесет и седма година по съвет на най-добрата си приятелка, която работела в бюфета, написала донос срещу мъжа си. През онези години това беше много по-сигурно от какъвто и да е заговор или клевета, по-сигурно дори от някаква си сярна киселина — мъжът й, Мойсей Мойсеевич, веднага изчезнал. Той беше от онези ковачи, които можеха да изковат роза. Инструментите, с които работеше, си ги беше направил сам. Щипците, длетата, чуковете, наковалните бяха без съмнение изящни, което говореше за любовта му към професията и за това, че е майстор, който влага душа в своята работа. Не става дума просто за симетрия или асиметрия, а за нещо по-дълбоко, по-вътрешно. Всяка подкова, всеки гвоздей, изковани от Мойсей Мойсеевич, бяха изящни и върху всеки предмет, излязъл изпод ръцете му, личеше печатът на неговото майсторство. Завършваше работата си над всяко нещо със съжаление — все му се струваше, че трябва да удари още веднъж, да го направи още по-сполучливо, още по-удобно.

Началството го ценеше много, макар на геоложкия участък да нямаше много работа за ковач. Мойсей Мойсеевич понякога си позволяваше шеги с началниците, които му прощаваха заради неговата отлична работа. Така веднъж той увери шефовете, че свределите се закаляват по-добре в масло, отколкото във вода, и началникът изписа за ковачницата краве масло, наистина, в нищожно количество. Кузнецов пускаше мъничко от него във водата и върховете на свределите засияваха с мек блясък, какъвто никога не се получаваше при обикновеното закаляване. Останалото масло Кузнецов го изяждаше с помощника си, който удряше с чука. Скоро след това доложиха на началника за „комбинациите“ на ковача, ала не последваха никакви репресии. По-късно Кузнецов настойчиво уверяваше началника във високото качество на „масленото“ сондиране и издейства да му дадат от склада мухлясалото масло. Претапяше го и се получаваше топено, леко нагарчащо масло. Беше тих, добър човек и никому не мислеше злото.

Нашият началник познаваше всички „тънкости“ на живота. Беше се погрижил като Ликург в неговата държава в тайгата да има по двама фелдшери, по двама ковачи, по двама счетоводители. Единият фелдшер лекуваше, а другият теглеше черната работа и шпионираше колегата си — да не би да извърши нещо противозаконно. Ако фелдшерът злоупотребеше с наркотиците — с различните „кодеинчета“ и „кофеинчета“, той биваше разобличаван, наказван и отиваше да работи обща работа, а колегата му, след като съставеше и препишеше акт за приемане, се настаняваше в медицинската палатка. Според идеята на началника резервните кадри от „специалисти“ не само осигуряваха замяна в нужния момент, но и спомагаха за дисциплината, която, разбира се, веднага би се влошила, ако поне един специалист би се почувствал незаменим.

Но счетоводителите, фелдшерите, десетниците се сменяха доста безразборно, затова не се отказваха от чаша спирт дори ако им я даваше провокатор.

На ковача, избран от началника като „противовес“ на Мойсей Мойсеевич, така и не му се случи да държи чука — Мойсей Мойсеевич беше безупречен, неуязвим, а и квалификацията му беше много висока.

Тъкмо той беше срещнал на пътеката в тайгата това якутско куче с вид на вълк — кучка с ивица протрита козина на белите си гърди — беше куче от впряг.

Наблизо нямало нито селище, нито якутски станове — кучето изникнало пред Кузнецов и той здравата се изплашил. Мойсей Мойсеевич си помислил, че е вълк, и хукнал назад по пътечката, като зашляпал с ботушите си — след него вървели други.

Но вълкът легнал по корем и запълзял към хората, като въртял опашка. Те го погалили, потупали го по изпосталелите хълбоци, нахранили го.

Кучето остана при нас. Скоро стана ясно защо не е рискувало да търси истинските си стопани в тайгата.

Беше женско и му дошло време да ражда — още първата вечер започна да рови дупка под палатката ни — забързано, като едва се отвличаше за приветствията на хората. Бяхме петдесет души и всеки искаше да го помилва, да го погали, да разкаже, да предаде на животното собственото си желание за ласка.

Лично техническият ръководител Касаев, тридесетгодишен геолог, който наскоро бе отпразнувал десет години работа в Далечния север, излезе да огледа новия си жител, като продължаваше да подрънква на китарата си, с която не се разделяше.

— Нека се казва Боец — рече той.

— Тя е кучка, Валентин Иванович — радостно каза Славка Ганушевич, готвачът.

— Кучка ли? А, да. Тогава нека е Тамара — и техническият ръководител се отдалечи.

Кучката се усмихна подире му и завъртя опашка. Тя бързо се сприятели с най-важните за нея хора. Тамара разбираше ролята на Касаев и десетника Василенко в селището ни, разбираше колко е важно приятелството с готвача. Вечерта се настани до нощния пазач.

Скоро стана ясно, че Тамара взима храна само от ръка и не докосва нищо нито в кухнята, нито в палатката, независимо дали там има хора.

Хората от селището, много видели и препатили, се умиляваха особено много от тази нейна нравствена твърдост.

Слагаха на пода пред Тамара консервирано месо, хляб с масло. Тя душеше храната и винаги избираше и отнасяше едно и също — парчето солена риба, най-познатото, най-вкусното, което със сигурност беше безопасно.

Скоро се окучи — в тъмната дупка се появиха седем малки кутрета. Направихме им колибка и ги преместихме там. Тамара дълго време беше неспокойна, подмилкваше се, въртеше опашка, но явно всичко си беше наред, кутретата бяха живи и здрави.

Наложи се проучвателската ни група да навлезе още близо три километра навътре, в планината — жилището ни се отдалечи на около седем километра от базата, където бяха складовете, кухнята, началството. Преместихме кучешката колибка с кутретата на новото място и Тамара по два — по три пъти на ден тичаше при готвача и мъкнеше оттам за кученцата някой кокал, който той й даваше. Ние също щяхме да ги нахраним, но Тамара никога не беше сигурна в това.

Случи се така, че в селището ни пристигна отред войници със ски — обикаляха из тайгата и търсеха бегълци. Много рядко някой бягаше през зимата, но имаше сведения, че от съседната мина изчезнали петима арестанти, и тайгата се „прочистваше“.

Настаниха ги не в палатка като нашата, а в единствената масивна сграда — банята, построена от дървени трупи. Мисията им беше прекалено сериозна, за да има място за протест — така ни обясни техническият ръководител Касаев.

Жителите се отнесоха към неканените гости с обичайното безразличие и покорство. Само едно същество даде израз на недоволството си по този повод.

Без да гъкне, Тамара се нахвърли върху най-близкия войник и го захапа за валенката. Козината й беше настръхнала, в очите й се четеше безстрашна злоба. Едва я отпъдиха, с мъка я успокоиха.

Началникът на оперативната група Назаров, за когото и по-рано бяхме чували нещичко, понечи да вдигне автомата, за да застреля кучето, но Касаев го хвана за ръката и го помъкна след себе си в банята.

По съвет на дърводелеца Семьон Пармьонов вързахме Тамара с въже за едно дърво — войниците нямаше да останат тук сто години я.

Както всички якутски кучета, Тамара не умееше да лае. Ръмжеше, опитваше се да прегризе въжето със старите си зъби — изобщо не приличаше на спокойното животно, което беше живяло с нас цяла зима. Омразата й беше необикновена, зад нея прозираше миналото й — не за първи път се срещаше с „конвоя“, това беше ясно за всеки.

Каква ли горска трагедия завинаги беше останала в кучешката й памет? Дали не тъкмо това страшно отминало събитие беше причината за появата на якутското куче близо до нашето селище?

Може би Назаров би могъл да поразкаже нещо, ако помнеше не само хората, но и животните.

След около пет дни трима от войниците си отидоха, а Назаров и един негов другар заедно с техническия ни ръководител смятаха да тръгнат на другата сутрин. Цяла нощ пиха, на сутринта обърнаха още по чашка за изтрезняване и потеглиха.

Тамара изръмжа, Назаров се върна, свали автомата от рамото си и пусна един откос право в кучето. Тамара се сгърчи и млъкна. Но от палатките вече тичаха хора, чули изстрелите, размахваха брадви, лостове. Техническият ръководител се спусна да прегради пътя на работниците, а Назаров изчезна в гората.

Понякога желанията се сбъдват, а може би омразата на всичките петдесет души към този „началник“ беше толкова голяма и силна, че се бе превърнала в реална сила и бе настигнала Назаров.

Тръгнал със ски заедно с помощника си. Решили да минат не по руслото на скованата до дъното си в лед река — най-добрия зимен път до голямото шосе, което минаваше на двадесет километра от селището ни, — а по хълмовете, през прохода. Назаров явно се е страхувал от преследване, освен това пътят през планината беше по-кратък, а той бе отличен скиор.

Вече се било здрачило, когато двамата се изкачили до билото — само по върховете на хълмовете още било светло, в клисурите царял мрак. Назаров започнал да се спуска по склона; гората ставала все по-гъста. Разбрал, че трябва да спре, но ските го понесли надолу и той връхлетял върху един дълъг, заострен от времето ствол на рухнала лиственица, скрит под снега. Стволът разпрал корема му и излязъл през гърба, като пробил шинела. Заместникът на Назаров се бил вече спуснал долу, стигнал до шосето и вдигнал тревога чак на другия ден. Намерили Назаров след два дни, висял прободен, вдървил се в позата на бегач, като фигура от батална панорама.

Одрахме кожата на Тамара, опънахме я с пирони върху стената на конюшнята, ала я бяхме опънали лошо — когато изсъхна, тя стана съвсем малка и човек не можеше да предположи, че е била едра якутска лайка.

Скоро след това пристигна горският да изпише със задна дата квитанции за дърветата, които бяхме изсекли преди повече от година. Тогава никой не беше мислил за височината на пъновете — оказа се, че те са по-високи, отколкото трябва, чакаше ни повторна работа. Тя беше лека. Дадохме на лесничея пари да купи това-онова от магазина, дадохме му и спирт. На тръгване той измоли да му дадем кучешката кожа, която висеше на стената — щял да си ушие „собачини“ — северни ръкавици от кучешката кожа с козината навън. Каза ни, че дупките от куршумите нямали значение.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Сука Тамара,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 15:30:00