«Графитът»

С какво се подписват смъртните присъди: с химическо мастило или с туш за паспорти, с мастило за химикалки или с ализарин, разтворен в чиста кръв?

Можем да се обзаложим, че нито една смъртна присъда не е била подписана с обикновен молив.

В тайгата нямаме нужда от мастило. Дъждът, сълзите, кръвта ще разтворят всяко мастило и всеки химически молив. В колетите не бива да има химически моливи, а и при обиск ти ги отнемат — за това има две причини. Първата: арестантът може да подправи всякакъв документ; втората: такъв молив е печатарско мастило за изготвяне на карти за игра на криминалните, следователно…

Допуска се само черният молив, обикновеният графит. В Колима графитът е натоварен с необикновена, с особена отговорност.

Картографите са разговаряли с небето, когато са се залавяли със звездното небе, взирали са се в слънцето и са закрепили опорната точка на нашата земя. И над тази опорна точка, която е врязана с мраморна дъска в камъка на върха на планината, на върха на скалата — са закрепили статива, сигнала, сглобен от дърва. Този статив показва точното място на картата, и от нея, от планината, от статива, по проломи и дерета, през горски поляни, пустеещи земи и редки блата, се вие невидима нишка — незабележимата нишка на меридиани и паралели. В гъстата тайга се изсичат просеки — всяка резка, всяка метка е уловена в кръстосаните нишки на нивелира, на теодолита. Земята е измерена, тайгата е измерена, и ние се придвижваме, откривайки по пресните резки следа от картографа, от топографа, от измерителя на земята — обикновения черен графит.

Колимската тайга е набраздена с просеки от топографите. И все пак просеките не са навсякъде, а само в горите, които обкръжават населените места, „производството“. Пустеещите земи, поляните, рядката растителност между гора и тундра, голите възвишения са разчертани само с въздушни въображаеми линии. В тях няма нито едно дърво, за да се означи приспособлението, няма надеждни репери. Реперите се поставят по скали, по руслото на реките, по върховете на голите планини. И от тези надеждни библейски опори тръгва измерването на тайгата, измерването на Колима, измерването на затвора. Резките по дърветата са мрежа от просеки, през които в тръбата на теодолита, в кръстосаните нишки, е видяна и измерена тайгата.

Да, само обикновеният черен молив става за отбелязване на метки. Химическият не става. Химическият молив може да се разтопи, да се разтвори в сока на дървото, да се измие от дъжд, роса, мъгла, сняг. Изкуственият молив, химическият молив не става за записки за вечността, за безсмъртието. Но графитът, въглеродът, пресован под огромно налягане в продължение на милиони години и превърнат ако не в каменни въглища, то в диамант или в онова, което е по-скъпо от диаманта — в молив, в графит, който може да напише всичко, което е видял и научил… Това е по-голямо чудо от елмаза, макар че химическата природа на графита и на елмаза е една и съща.

Специална инструкция забранява на топографите да използват химически молив, и то не само ако поставят метки и резки. Всяка легенда или чернова към легенда при окомерни скици изисква графит за безсмъртие. Легендата изисква графит за безсмъртие. Графитът е част от природата, графитът участва в земния кръговрат и понякога се съпротивлява на времето по-добре и от камъка. Дъждовете разрушават варовиковите планини, удрят ги вятър и речни вълни, а младата лиственица — тя е само на двеста години, трябва да оцелее — пази на своята резка цифрата-метка за връзката на библейската тайна с днешния ден.

Цифрата, условната метка, се изписва върху прясната резка, върху леещата сок прясна рана на дървото, върху дървото, леещо смолисти сълзи.

В тайгата може да се пише само с графит. В джобовете на своите антерии, елеци, войнишки рубашки, панталони, полушубки, топографите винаги държат остатъци, отломки от графитни моливи.

Хартия, бележник, планшет, тетрадка — и дърво с резка.

Хартията е една от маските, едно от превъплъщенията на дървото в елмаз и графит. Графитът е вечност. Извънредна твърдост, преминала в извънредна мекота. Следата, оставена в тайгата от графитния молив, е следа завинаги.

Резките се изсичат внимателно. Върху дънера на лиственицата се отбелязват две черти на нивото на кръста и живият отрязък от дървото се изсича с брадва под ъгъл, за да се направи място за запис. Образува се покрив, къщурка, чиста дъска с навес за дъжд, готова вечно да пази записаното — практически вечно, до края на шестстотин годишния живот на лиственицата.

Раненото тяло на лиственицата прилича на чудотворна икона — на някаква Чукотска Богородица, на Колимска Дева Мария, която очаква чудо, твори чудо.

И лекият ефирен аромат на смолата, мирисът на сок от лиственица, миризмата на кръв, разчоплена с човешка брадва, се вдишва като онзи далечен мирис на детството, мириса на тамян.

Цифрата е поставена и ранената лиственица пази този знак под огъня на вятър и слънце, знака, който отвежда от затънтената тайга до големия свят — през просеката до най-близкия статив, до картографския триножник на върха на планината, където ямата под статива е затрупана с камъни, скрили мраморната дъска, на която са изчегъртани истинските дължина и ширина. Този запис изобщо не е правен с графитен молив. И по хилядите нишки, плъзнали от този статив, по хилядите линии от метка до метка, ние се връщаме в нашия свят, за да помним вечно живота. Топографското управление е управление на живота.

Но не само топографът е длъжен да ползва графитен молив в Колима.

Освен управлението на живота тук има и управление на смъртта, където също е забранен химическият молив. Инструкцията на „архив номер 3“ — така наречения отдел за регистрация на смъртните случаи сред затворниците в лагера — гласи: над левия глезен на мъртвеца трябва да се завърже етикет, шперплатов етикет с номера на личното му досие. Номерът на личното досие трябва да е изписан с обикновен графитен молив — не с химически. Изкуственият молив и тук пречи на безсмъртието.

Да се пита човек за какво изобщо се прави това — в очакване на ексхумация? На възкресение? На пренасяне на тленните останки? В Колима е пълно с безименни братски могили, където са стоварени купчини без каквито и да било етикети. Но инструкцията си е инструкция. Теоретично погледнато всички гости на вечно вкочанената земя са безсмъртни и готови да се върнат при нас, за да им свалим етикетите от левите глезени и правилно да преподредим познанства и роднинства.

Само да гледат да надпишат етикета с обикновен черен молив. Номерът на личното досие няма да се измие от дъждове, подпочвени води или пролетни води, които да помръднат вечния лед на земята, понякога отстъпващ на лятната топлина и издаващ своите подземни тайни — но само част от тези тайни.

Личното досие, формулярът, е паспортът на затворника, снабден със снимки в профил и анфас, с отпечатъци от десетте пръста и на двете ръце, с описание на особените белези. Служителят от регистратурата, сътрудник на „архив номер 3“, е длъжен да състави смъртен акт на затворника в пет екземпляра с отпечатъци от всичките му пръсти и с данни за това дали са му извадени златните зъби. За златните зъби се съставя отделен акт. В лагерите това се прави откакто свят светува и никой в Колима не се чудеше на съобщенията за изважданите в Германия зъби.

Държавите не искат да се лишават от златото на мъртъвците. Лагерните, затворническите учреждения от край време съставят актове за извадени златни зъби. Трийсет и седма година даде на следствието и на лагерите много хора със златни зъби. За тези, които умряха в забоите на Колима — не им излезе дълъг животът — златните зъби, извадени след смъртта им, бяха единственото злато, което те дадоха на държавата в златните забои на Колима. На грамаж в протезите им имаше повече злато, отколкото те бяха изровили, изгребали, избили с кирка в колимските забои през краткия си живот. Колкото и да е гъвкава науката статистика — тази страна на нещата едва ли е изследвана.

Пръстите на мъртвеца трябва да са покрити с печатарско мастило и запаси от това мастило — то твърде много се разходва — си има всеки служител на „регистратурата“.

Затова се режат ръцете на убитите бегълци — за да не се мъкнат телата; две човешки длани във военната чанта са много по-удобни за носене от цели тела, трупове.

Етикетът на крака е белег за култура. Андрей Боголюбски1 не е имал такъв етикет — наложило се е да го разпознават по костите, като се припомнят изчисленията на Бертийон2.

Ние вярваме в дактилоскопията — това нещо никога не ни е подвеждало, колкото и престъпниците да си обезобразяваха върховете на пръстите, като ги обгарят с огън, с киселина, като се нараняват с нож. Дактилоскопията не ни е подвеждала — нали човек има по десет пръста — нито един от криминалните не се решаваше да си обгори всичките десет.

Ние не вярваме на Бертийон — шефа на френското следствие, бащата на антропологическия принцип в криминологията, където истинността се установява със серия замервания, със съотнасяне на частите на тялото една към друга. Откритията на Бертийон стават най-много за художници, за живописци — разстоянието от върха на носа до месестата част на ухото нищо не ни разкрива.

Ние вярваме в дактилоскопията. Всички могат да печатат пръсти, „да свирят на пиано“. През трийсет и седма, когато изметоха всички, набелязани от по-рано, всеки с привичен жест си протягаше привичните пръсти в привичните ръце на служителя на затвора.

Този отпечатък се пази вечно в личното досие. Етикетът с номера на личното досие пази не само мястото на смъртта, но и тайната на смъртта. Този номер на етикета е записан с графит.

Картографът, този, който проправя нови пътища на земята, нови пътища за хората, и гробарят, който следи за правилността на погребенията, на законите за мъртвите, са длъжни да използват едно и също нещо — черен графитен молив.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски

Варлам Шаламов

Графит,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Фондация „Комунитас“

Съставителство, редакция и предговор: Едвин Сугарев

Преводачи: Александър Талаков, Татяна Ваксберг

Художник на корицата: Красимир Апостолов

Предпечат и корекции: П. Трифонова

Формат: 70/100/16, печатни коли: 34,5

Печат: Полиграфически комбинат - София

ISBN 978-954-9992-06-9

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 20:30:00

1

Андрей Боголюбски (1111–1174) — руски княз, син на основателя на Москва Юрий Долгорукий. — Б.пр.

2

Алфонс Бертийон (1853–1914) — френски криминолог, основател на съдебната антропометрия и на лаборатория за идентификация на престъпници. — Б.пр.