«Есперанто»

Тази история ми я напомни един пътуващ актьор, актьор-арестант. След края на концерта на лагерната култбригада главният артист, който същевременно бе режисьор и дърводелец на театъра, спомена името Скоросеев.

Сякаш нещо парна мозъка ми и аз си спомних „транзитния“ затвор от тридесет и девета година, тифозната карантина и нас, петимата, измъкнали се от абсолютно всички сформирани групи, от всички етапи, издържали на цялото това „клечене“ на студа и все пак хванати в лагерната мрежа и изхвърлени в безбрежната тайга.

Ние — петимата — не научихме, не знаехме и не искахме да знаем нищо един за друг, докато етапът ни не стигна до мястото, където трябваше да работим и да живеем. Посрещнахме новината за етапа по различен начин: един от нас полудя, мислейки, че го водят на разстрел — а го водеха към живота. Другият хитруваше и почти надхитри съдбата. Третият — аз! — бях човек от блатото, равнодушен скелет. Четвъртият — специалист по всичко, седемдесет и кусур годишен. Петият беше — „Скоросеев — казваше той, като се надигаше на пръсти, за да надзърне в очите на всеки. — Скоро сея… Разбирате ли?“

Беше ми все едно, а от каламбурите бях отвикнал веднъж завинаги. Но специалистът по всичко поде разговора:

— Какво си работил?

— Бях агроном в Наркомзем1.

Началникът на проучвателната група, който приемаше етапа, разлисти „досието“ на Скоросеев.

— Гражданино началник, освен това аз мога…

— Ще те сложа пазач…

На обекта Скоросеев изпълняваше задълженията си много ревностно. Нито за миг не напускаше поста си — страхуваше се, че някой негов другар ще се възползва от най-малката му грешка и ще го изпее, ще го изтропа, ще доложи на началството. По-добре да не рискува.

Веднъж цяла нощ имаше голяма виелица. Скоросеев трябваше да бъде сменен от галичанина Нарински — рус военнопленник от времето на Първата световна война, осъден за подготовка на заговор с цел реставрация на Австро-Унгария, който мъничко се гордееше с това свое рядко срещано, уникално „дело“ сред безбройните „троцкисти“ и „вредители“. Нарински доложи през смях, че когато застъпвал дежурен на мястото на Скоросеев, онзи, въпреки снега и виелицата не помръднал от поста си. Предаността му бе забелязана. Позициите на Скоросеев укрепваха.